Календарът още от самото начало на живота на Христовата църква е бил проблем по простата причина, че тогава не е имало уеднаквен „светски” календар, а и почти всеки император се е стремял да постави себе си в средоточието на световната история. За християните основният проблем бил с празнуването на Пасха Христова, т. е. Възкресението на Иисус Христос. Защото в Палестина тогава са се ръководели от лунния календар, а в римската империя е бил в употреба основно слънчевият календар. Постоянното местене на датите на лунния календар спрямо сравнително фиксираните дати на слънчевия календар е внасяло объркване, а християните основателно са искали да знаят кога да празнуват най-важното събитие в световната история: победата на живота над смъртта чрез възкресението на Богочовека Иисус Христос.
Някои предлагали да се фиксира една дата по слънчевия календар и на нея винаги да се празнува Възкресението, Великденът (названието Великден е от Евангелие според Йоан 19:31), но не можели да стигнат до споразумение, коя да е тя. Други предлагали да се водят по лунния календар и Възкресението да се празнува в деня, в който по лунния календар е възкръснал Спасителят. Имало и мнения да се празнува не възкръсването, а смъртта на Иисус Христос, защото Той на кръста със смъртта Си е изкупил цялото човечество. В резултат в разните краища на римската империя се празнувал по различен начин този най-велик християнски празник, което е предизвиквало спорове, но не и разкол в единната света Църква. Докато най-после се стигнало до единно решение по въпроса на Първия вселенски събор в 325 г. в гр. Никея, на азиатския бряг на Мраморно море. Това решение е основано на съобразяване с лунния календар (може би един реверанс към епохата и мястото, когато и където е станало Възкресението Христово). Отците на Първия вселенски събор не са оставили канон за пасхалията, но както свидетелства писмото на св. император Константин Велики до епископите, които не са присъствали на събора, било е решено всички християни да честват Пасха в един ден, а Антиохийската църква се отказала от своята зависимост от юдейския 14 нисан (на този ден по еврейския календар вечерта започвал техният празник Пасха). Именно в този смисъл трябва да се разбира 7-о апостолско правило, което забранява да се извършва пасха "преди пролетното равноденствие, заедно с юдеите", а също и 1-о правило на Антиохийския събор. Решенията са били насочени против зависимостта на християните от датата на юдейската пасха, а не против извършването на празника в един ден с юдеите, както днес неправилно се тълкува.
И наистина, ако тези правила забраняваха съвпадението на християнската и еврейската пасха, то не е възможно да обясним датите от края на 3 и началото на 4 век, когато двата празника съвпадат 12 пъти, през 5 век съвпадат девет пъти, а за последен път това се случва през 783 г., след което поради неточностите на юлианския календар това съвпадение става невъзможно. Така че през епохата на Вселенските събори такива съвпадения са били възможни и не е запазено свидетелство за протести срещу това. Всички църковни разпоредби - и според александрийската, и според римската пасхалии - са имали за цел да постигнат независимостта в изчислението на православната пасха от юдейския 14 нисан и не са се занимавали с възможните съвпадения.
Това е главният календарен проблем, но не и единственият. По-основен от него е този за календарния стил. Защото постепенно през вековете се установява, че приетият календарен стил, известен като Юлиански и имащ в основата си даденостите на слънчевите цикли, имал сериозна слабост: той натрупвал много големи изоставания, защото годината е малко по-дълга от 365 дена. И макар тази „дължина” да се компенсира частично с високосната година (всяка четвърта година, която е с 366 дена, съответно с вставяне на 29-и ден на месец февруари), остават пак минути, които постепенно се наслагват и за 128 години се натрупва по още един добавъчен ден. Тази неточност е коригирана в края на 16 в., като са добавени десет дена по решение на папа Григорий ХІІІ през 1582 г. Но Изтокът по идеологически и други причини не приема тази реформа. Тя бива приета едва в първите десетилетия на 20 в. И то най-напред от държавите, а постепенно и от православните църкви.
И наистина, ако тези правила забраняваха съвпадението на християнската и еврейската пасха, то не е възможно да обясним датите от края на 3 и началото на 4 век, когато двата празника съвпадат 12 пъти, през 5 век съвпадат девет пъти, а за последен път това се случва през 783 г., след което поради неточностите на юлианския календар това съвпадение става невъзможно. Така че през епохата на Вселенските събори такива съвпадения са били възможни и не е запазено свидетелство за протести срещу това. Всички църковни разпоредби - и според александрийската, и според римската пасхалии - са имали за цел да постигнат независимостта в изчислението на православната пасха от юдейския 14 нисан и не са се занимавали с възможните съвпадения.
Това е главният календарен проблем, но не и единственият. По-основен от него е този за календарния стил. Защото постепенно през вековете се установява, че приетият календарен стил, известен като Юлиански и имащ в основата си даденостите на слънчевите цикли, имал сериозна слабост: той натрупвал много големи изоставания, защото годината е малко по-дълга от 365 дена. И макар тази „дължина” да се компенсира частично с високосната година (всяка четвърта година, която е с 366 дена, съответно с вставяне на 29-и ден на месец февруари), остават пак минути, които постепенно се наслагват и за 128 години се натрупва по още един добавъчен ден. Тази неточност е коригирана в края на 16 в., като са добавени десет дена по решение на папа Григорий ХІІІ през 1582 г. Но Изтокът по идеологически и други причини не приема тази реформа. Тя бива приета едва в първите десетилетия на 20 в. И то най-напред от държавите, а постепенно и от православните църкви.
Повечето църкви приемат тази поправка (макар от идеологически причини да не наричат календара „григориански”, а „поправен юлиански”) през 20-те години, а БПЦ – едва през декември 1968 г. Руската и Сръбската църква, както и произлезлите от тях Полска, Чешко-словашка и Македонска (макар и непризната още) спазват стария юлиански календар, защото се боят от старостилни разколи, каквито се появиха във всички църкви, преминали на поправения юлиански календар. Малко известен факт е, че руският патриах св. Тихон още през 1919 г., тоест 4 години преди Вселенската патриаршия да премине към новия стил, пише на Вселенския патриарх, че най-удачно решение с оглед преминаването на държавата към нов календар и за да не се допусне пълно премахване на религиозните празници от празничния календар на съветската държава е удачно Църквата да приеме Григорианския календар за неподвижните празници, като се запази православната пасхалия. Йерусалимската патриаршия отначало е приела новия стил, но после се е върнала на стария от чисто практично-идеологични причини, за да се разграничи от неправославните в Светата земя, с които до ден-днешен имат спорове за владеенето на определени древнохристиянски светини.
При посочените различия между православните църкви има и едно важно съвпадение – всички празнуват заедно Великдена. Защото и онези църкви, които са приели поправения юлиански календар, по отношение на Великдена се водят по стария юлиански календар. А това не е само датата на един ден в годината, а са десетките дни на целия предпасхален и следпасхален период (започва се четири седмици преди Великия пост, който е още седем седмици, и се завършва девет седмици след Великдена – до неделята на всички български светии или общо цели 20 седмици, т. е. четири месеца и половина!). Така всички междинни празници в този период (които имат отношение към подготовката за Великдена, към празнуването на самия Великден и на седмиците след това и които се местят всяка година в зависимост от датата на Великдена) са еднакви за всички православни християни.
Истината е, че календарният стил не е пречка за вярата и живота по Христовия закон за никого. Сам Христос е казал, че не човекът е сътворен за съботата, а съботата – за човека (Макр 2:27)! Остава да Го послушаме и се съобразим с думите Му.
