Въпрос: Как да се отнасяме към свои невярващи близки или еретици? Имам близка, която не е православна и която много се обиди от опитите ми да й покажа заблудите. Какъв трябва да бъде подходът ни към такива хора?Здравейте, сигурно и сам усещате, четейки писмото на познатата си, че сте допуснали грешка. Мнозина млади и ревностни християни се отнасят така агресивно-мисионерски към инославните, като мислят, че са длъжни така безкомпромисно да говорят с тях и го считат дори за изповядване на Христос. Първото, което разбира човек с достигането на някаква минимална духовна зрялост е, че ние никога никого не можем да накараме да повярва в Бога, респ. да Го познае в Православието. Това е дело на Самия Бог. Много е важно да осмислим това - не бива да си вменяваме в задължение да обръщаме във вярата хората около нас, защото това винаги има негативни резултати. Защо? Защото всички безпогрешно усещат, че става дума за човешко дело, а не за Божие. Така, дори и тези, които са чувствителни към духовните въпроси, могат да се отблъснат, защото единственото, което усещат е, че някой иска да им наложи своята правота, своята гледна точка, да наложи своето его над тяхното. Не бива да навлизаме в толкова лична област като тази на вярата, ако другият човек не ни е дал право за това, тоест не е поискал нашето мнение за нещо. Не постъпва ли и Бог така? Не се ли открива на търсещите Го? Не е ли очевидно присъствието Му за познаващите Го?
Другите Той не насилва с очевидността на чудото, спомнете си за иконата, на която Христос стои пред затворена отвътре врата - врата, която няма отвън дръжка. Това означава, че Той само чука, а дали ще влезе, зависи от този, който е вътре. Ако Му отворят, ще влезе и ще вечеря с нас. Ако не - ще отмине и ще чака друг случай, ако Му се даде. Това е безкрайното уважение на Бога към нашата свобода. На това трябва и ние да подражаваме. Нищо истинско не може да се роди там, където няма свобода. Затова и Адам и Ева са имали от Бога свободата дори да отпаднат от Него - свобода до богоотрицание! Но ако не са имали такава, те никога не са можели да изпълнят своето призвание - да станат подобни на Бога.
Стотици хора са чакали ежедневно пред келията на старец Порфирий, за да се срещнат с него. Един ден той казал на монаха, който му помагал: "Виждаш ли тези хорица отвън? Колко време се готови да чакат, но единици имат сериозни духовни въпроси. Повечето питат за отношенията със съпруга си, за проблемите с близките си, за загубеното си здраве... Затова докато ги слушам, се моля на Бога така: Благи Господи, помогни на този човечец, дай му отговор на въпросите, които не е в състояние да зададе. Дай му това, от което най-много се нуждае сърцето му". Както виждате, дори един старец никога няма да се "натрапи" в духовното пространство на хората, които идват при него, нито пък се "възползва" от битовите им проблеми, за да ги "просвети" с истините на вярата. Не просто, защото не е честно, а защото е просто безсмислено.
Нашето задължение е, без да се натрапваме, да кажем своето мнение, да кажем истината - неагресивно, неналагащо, неизискващо. И толкова - това е подбно на бутилка, която хвърляме в морето - къде ще плува тя, кой ще я намери и кога ще прочете посланието зависи от попътния вятър на Светия Дух. Той ще реши това - ние зависещото от нас сме изпълнили.
Втората грешка е, че сте обидили своята позната. В книгата за стареца Силуан се описва случая с един млад архимандрит-мисионер, който обяснявал да стареца за своята мисионерска дейонст. "Какво им казваш на католиците?" - попитал старецът. "Казвам им, че са еретици, че вярата им е блуд и че ако не се покаят, ще отидат без друго в ада". "Така те никога няма да те послушат - отговорил старецът. - Защото те правят хубаво, че вярват в Христос, сърцето им казва, че е хубаво, че почитат Богородица и ангелите, а ти им казваш, че това е блуд. Няма да ти повярват".
Това е разковничето на подхода към близките ни.
