Мобилно меню

4.6666666666667 1 1 1 1 1 Rating 4.67 (9 Votes)
VsiBGSvetii_Sf_sv_Sedmochislenici.jpgВъпрос на В. Трендафилова: Кога и как се извършва канонизацията на светците. Има ли Житие на св.Трендафил Загорски?

Отговаря Златина Каравълчева:
Здравейте, днес практиката за канонизация на светците малко се отличава от тази, която Църквата е следвала през вековете. Канонизацията се извършва „официално” – тоест поместната православна Църква, чрез решение на своя Св. Синод обявява някого за светец. Решението се взема въз основа на заключенията, направени от нарочна комисия, която е проучила всички известни факти от житието на праведника и е удостоверила, че след смъртта му той е вършил чудеса в отговор на молитви на вярващите. Прието е канонизацията да се извършва поне 50 години след смъртта на светеца. Вземат се предвид и някои други белези като нетленност на мощите, благоухание, мироизтичане – които обаче не се считат за задължителни. Тази практика постепенно се е развила и утвърдила през последните 4-5 века, поради постепенното затъмнение на църковното съзнание след падането на Балканите под османска власт.

В Православието дълги векове не е имало официални канонизации. Тоест висшата църковна власт да обяви някого за светец и след това хората да започнат да почитат дадената личност като свята. Първата официална канонизация е извършена през 14 век и това е св. Григорий Палама, канонизиран няколко години след смъртта си. Той е обявен за светец от патриарх Филотей Кокинос няколко години след смъртта си, като естествено почитанието към него е било вече факт в Солун и областта. Което не означава, че Църквата не е прославяла светци преди това, нито пък че не ги е изписвала на икони. Дотогава, а и дълги векове след това, единствен критерий за нечия святост е било единодушното почитане от страна на клир и народ, които свидетелстват с това си единодушие за православността му и благочестивия му живот.

Естествено това единодушие не бива да се абсолютизира, защото както казва и Евангелието, няма пророк приет в собствената си страна. Всеки светец е бил подлаган в определени периоди от живота си на гонение, оспорване и отричане не само от страна на светските власти или на открити богоборци (както може би ни се иска, за да ни е по-лесно да се ориентираме), но и от страна на благочестиви хора, на църковната власт, а понякога дори от страна на други светци.

След смъртта на светеца, чиято святост многократно е засвиделествана от чудеса приживе и след смъртта му, се появяват тропари за него, включени в църковното богослужение. Началото на църковното му прославяне са така наречените панагири от гръцки - големи празници, посветени на някой починал светец, които са били ежегодни и са продължавали понякога и седмица... Колкото по-обичан е бил светецът, толкова повече негови изображения е имало на икони и стенописи.

Имало е случаи, когато патриарх или друг представител на висшата власт се опитвал да забрани нечие почитане като светец и съответно да забрани иконите му, но те са завършвали неуспешно. Така например през 11 век висш служител на Константинополския патриарх се опитва да забрани на св. Симеон Нови Богослов да организира ежегодни църковни чествания в памет на неговия  духовен отец св. Симеон Студит. Причината е, че считал св. Симеон Студит за грешен човек, а не за светец. Успял да убеди и патриарха и други висши църковни служители в това и св. Симеон Нови Богослов е подложен на гонение. Църковните празници в памет на св. Симеон Студит са забранени, иконите и стенописите му са унищожени, а самият св. Симеон Нови Богослов е заточен. Оставили му единствено иконата, изографисана от самия него, като спомен за учителя му, но от нея заличили думата «свети». След години заточение, когато молитвената почит към св. Симеон Студит не секва, а напротив, увеличава се, св. Симеон Нови Богослов е реабилитиран, а църковните празници в чест на духовния му отец са въстановени в Константинопол с още по-голяма пищност от преди.

Така за Църквата единственият критерий за светостта на някой са били самите християни - те са почитали някого още приживе като светец, защото са намирали край него утеха и помощ. Чудесата му са били най-безпогрешният знак за благоволението, което бил получил от Бога. Създавали са негови образи, общували са молитвено с него, дори когато са били далеч, вдъхновявали са се от живота му. Смъртта му не е променяла по особен начин връзката им с наставника. Но християните са започвали да празнуват датата на успението му с големи църковни събрания, създавало се е житието му, похвални слова, църковни песнопения.

В Православната църква чудесата не са доказателство за святост, но светостта е невъзможна без чудеса. Светецът върши чудеса приживе и след смъртта си поради единствената причина, че любовта му към хората, които търсят помощ при него е така голяма, че изпросва от Бога утеха и помощ за тях. И отговорът на Бога на молитвата на светаца е чудото. В този смисъл чудесата се явяват доказателство за любовта, която е имал светецът и без която той не би могъл да бъде светец.

Както е помагал на хората преди смъртта си, така и още повече светецът върши това след отиването си при Господа - защото тогава и общението му с Бога е по-непосредствено, и хората, които се обръщат към него са повече. Затова Православната църква не може да постави някакво конкретно изискване за брой чудеса. Това прилича на опит да се въведе някакъв научен принцип в цялата работа - ако нещо се случи един път това е случайност, ако се случи два пъти е съвпадение, ако се случи три пъти вече е закономерност...

Много по-късно започва опитът да се въведат нещата в някаква система - да изповядва православната вяра, какво се изисква, колко години трябва да минат след смъртта на някой и да се отвори гроба му и други. И ако изискванията са изпълнени, то поместната църква обявява човека за светец, който до този момент не е бил прославян в църковните служби. Създава се негова икона и денят на смъртта му се включва в църковния календар.

Нищо само по себе си не е доказателство за святост - нито чудесата, защото те могат да имат различни причини, нито нетленността, нито миротечивостта на мощите. Мироточивите или благоуханни мощи са рядкост. Нетленността пък да не говорим - тя може да е признак на святост, но и на особено тежка греховност. На Света Гора например не престават да четат молитви на починалите монаси, докато не се разложат телата им и не се върнат в прахта, от която са взети. Ограничението от 50 години след смъртта цели да провери доколко е живо почитанието на вярващите към дадения човек - ако молитвената връзка се прекъсне, то споменът и за най-благочествия човек отмира.
И така в Православната Църква вярващите разпознават у някого светеца - и преди, и сега. В ново време към свидетелството на вярващите се прибавя и официалната канонизация от страна на поместната Църква.

Св. Трендафил Загорски се почита на 8 август, деня на неговата мъченическа смърт. Той бил роден през 1663 г. в Загора Магнесийска, близо до град Волос. Още младеж, 18-годишен станал моряк на един кораб. Наскоро турците го заловили и по все още неизяснени причини започнали да го насилват да се отрече от християнската си вяра и да стане мюсюлманин.Трендафил бил подложен на различни мъчения в турската столица Цариград, но мъжествено понесъл страданията, заявявайки: "Аз съм християнин и не се отричам от моя Спасител Христос". Тогава мъчителите му го убили. Българската православна църква тачи паметта на св. мъченик Трендафил Загорски в деня на неговата мъченическа смърт - 8 август.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/xkdh 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Всяко нещо намира покой в своята среда и стихия: рибата – във водата, огънят – в движението нагоре; всичко се стреми към своята среда. Душо моя, ти си безплътен дух, безсмъртна. Единствено у Него ти ще намериш покой.
Св. Тихон от Воронеж