Въпрос:
Христос Возкресе! Напоследък, слушайки какво говорят някои хора аз си задавам един въпрос и бих искала да чуя вашия отговор. Ако един човек, мъж или жена, в своя живот не се ожени/омъжи, независимо по какви причини и няма деца, това прави ли го недостоен пред Бога и "достоен" за упреците и подигравките на обществото?
На въпроса отговаря Цветан Биюков:
Наистина възкръсна!
Това е интересен въпрос, почти всички имаме останали без деца познати, на които роднини или завистници гледат като наказани - от съдбата, от Бога и пр.
Но човек може да не се ожени по всякакви причини. От една страна, може да му се иска, но понеже е болен/сакат, беден, грозен(?) придирчив и пр. да си остане неженен. Може да е пияница, дългосрочен затворник, хомосексуален или с тежка характеропатия - някои такива също остават неженени. От друга страна, може приоритетите на човека да са подредени по друг начин - монахините и монасите например, съзнателно избират да не се женят. Някои пък, съзнателно или несъзнателно, поставят кариерата си над брака. Или бохемския живот...
По същия начин, и за липсата на деца може да има различни причини - от една страна болести или напреднала възраст, а от друга - съзнателно нежелание от страна на единия или двамата съпрузи.
За съжаление обаче, практиката на "обществото" далеч не следва Божиите пътища, нито дори учението на Църквата.
По отношение на най-честите причини за невстъпване в брак недостойни пред Бога няма - иначе ще излезе, че Бог е по-благосклонен към богатите, към здравите и привлекателните. Проблемът на придирчивите, естествено си е техен. Но Бог не е придирчив, или казано с езика на свещените текстове - "Бог не гледа на лице".
На пияниците и затворниците обществото не реагира с упреци и подигравки за липсата на брак и деца, а за съвсем други неща. При характеропатиите и хомосексуализма нещата не са еднозначни, но ако гледаме на тях като на патология, липсата на брак и деца си е нейно следствие и в очите на обществото основният проблем отново не е липсата на брак и деца. Всички тези групи хора не са нито забравени, нито отритнати от Бога и са свободни да Го търсят, да прибягват към Неговата милост и да Му служат. Все пак Христос изяви любовта си, като пострада за нас още докато си бяхме нечестиви и съсипани от патологията на пороците и болестите си.
Монахините и монасите пък, се подвизават на избраното от тях служение, каквото и да приказва "обществото". Знаем, че Светият Дух отрежда на всекиго различно служение и блажен е онзи, който не зарива поверения му талант в земята.
Колкото до онези, които съзнателно или несъзнателно, поставят кариерата или бохемския си живот над брака, обществото май по-скоро гледа благосклонно на тях, или поне съвременното кариеристко и потребителско общество. От християнска гледна точка, обърканите приоритети също са патология - но докато човек си държи на нея, Бог не може да му помогне, може само да го обича...
Има, разбира се и една категория вярващи, които са се отдали на немонашеска духовна кариера и също са я поставили над брака. Увлечени в своята хипердуховност и в подвизи на благочестие или благовестие, те не обръщат внимание на това, че биологичният им часовник си тиктака. Някои от тях може да се отдават на служение с мисълта, че когато и да им остане време за брак, Бог непременно ще ги благослови с деца. Някои може да очакват съвсем скоро времената на антихриста и да смятат, че личното им спасение е по-важно (или по-реализуемо) от съвместното спасяване в брака. Това са все сметки без кръчмаря, защото ако хипердуховността се окаже само фаза, тя може да е отнела тъкмо репродуктивните години на въпросния вярващ. А Бога не можем да държим длъжен за нищо...
Дотук виждам посочения от вас проблем най-вече при бездетните семейства, при които няма нежелание за деца от страна на единия или двамата съпрузи, понеже нежелаещите и без това тръбят за нежеланието си наляво и надясно. Исторически, в Стария Завет, на семействата без деца се е гледало като на семейства, в които няма да се роди Месия, и естествено юдейското общество ги е считало за недостойни пред Бога и "достойни" за упреци и подигравки. Само дето това е логически неиздържано, понеже гледано пост-фактум, всички останали семейства и родове излизат недостойни. А знаем, че пред Бога няма праведен ни един, и всичката ни човешка праведност е като мръсна дрипа пред Неговата святост.
По-късно - в епохата на християнството, някои продължават да гледат на бездетството като на наказание или като на липса на заслужена по достойнство награда. Но достойни няма. В крайна сметка, единственото което ни се полага по заслуги, е вечност без Бога. Единствено самодоволството ни и липсата на елементарно съчувствие към чуждия проблем ни подтиква да се подиграваме и да изкарваме някого недостоен. Да не говорим, че така приписваме на Бога черти като отмъстителност и претенциозност, сякаш Той е някакъв всемирен деспот, който само гледа някой нещичко да се отклони от съвършенството и незабавно прибягва до саморазправа. Тъкмо наопаки, Бог е дълготърпелив, милостив, незлоблив и всякак очаква завръщането ни към Него.
Но какво да се прави – вследствие на грехопадението човешката природа продължава да носи покварата си като болест, и всеки един от нас допълнително си трупа задълбаване в собствените пороци. Изцелението започва само в онези, които отвърнат с желание на призива на Божията любов. Но това важи за отделни хора и за Църквата като цяло - не и за обществото като такова. По тази причина мисля, че дори конюнктурно да се наложи обществено съобразяване с проблема на бездетните семейства, това няма да е промяна отвътре и ще се регулира единствено по юридически път. Ще получим множество лицемерни усмивки и фалшиво съчувствие, но не и промяна на съзнанието.
А гръцката дума за промяна на съзнанието е "метаноя", което в свещените текстове превеждаме като "покаяние". Така че покаянието, т.е. промяната на съзнанието, си е наша задача за в продължение на целия ни живот, докато децата в брака са си Божа работа. В крайна сметка, бракът е единението на двамата съпрузи, като децата изобщо не са задължителни, за да бъде то съвършено и угодно на Всевишния.
С уважение:
Ц. Биюков
