Мобилно меню

4.975 1 1 1 1 1 Rating 4.98 (40 Votes)

1_77.jpgВъпрос: Защо Православната църква вярва в митарствата? Нали апостол Павел казва че в момента, в който душата напусне тялото, тя е в присъствието на Бога... Още самият Христос плати за всички наши грехове ако повярваме в него и го приемем за Спасител? Как така сьдбата на душата ни се определя от добрите ни дела и от направените грехове, а не от вярата ни в Спасителя и от покаянието ни?

 

Здравейте, в основата на вашия въпрос стои всъщност проблемът как се спасява човек. Дали само „от вярата ни в Спасителя и от покаянието ни“ или „от добрите ни дела и направените грехове“? В традицията на Православната църква това противопоставяне не съществува. Основната причина за това е, че в православието вярата не се разбира като „повярване“ в съществуването на Божия Син Христос. Защото Писанието ни казва, че и бесовете вярват и треперят, но това не ги поставя в лична връзка със Спасителя и следователно вярата им не ги спасява. Вярата в Христос е динамична величина – тя постоянно се изменя: било в посока към все по-голямо приобщаване към Христос, било в обратната посока – на отдалечаване от Него. Силата на вярата е дар от Бога, в смисъла, в който слънцето е източник на топлината. И колкото по-близък е даден обект до източника на топлина, толкова по-силно го сгрява тя, толкова повече го обгръща и го пронизва. В този смисъл силата на вярата не зависи от желанието на човека „да вярва много силно в Бога“. Мнозина имат такова желание, но не познават Бога, и затова и вярата им е немощна, много повече емоционална и душевна, отколкото духовна, обхващаща цялото им същество. „Всяко дърво, което не дава добър плод, отсичат и хвърлят в огън. И тъй, по плодовете им ще ги познаете. Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен. Мнозина ще Ми кажат в оня ден: Господи, Господи! не в Твое ли име пророкувахме? И не в Твое ли име бесове изгонвахме? И не в Твое ли име много чудеса правехме? И тогава ще им кажа открито: никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие” (Мат. 7:20-23). Както виждате в този цитат, дори вършещите чудеса в Божието име може да се окажат чужди на Бога. Многобройни са примерите в Св. Писание, които ни предпазват от едностранчивото разбиране, че „само вярата спасява“ или че с „делата си заслужаваме спасението“.

 

Ние не можем да заслужим Божията благодат с каквито и да е дела. Тя превъзхожда неизмерно всичко, което човек би могъл да стори. Получаваме я заради кръстната смърт на Христос и Неговото възкресение и възнесение. Православната църква учи, че благодатта се дава не заради делата, които вършим – било то и в името на Христос, а заради желанието ни да бъдем с Него. Но желание не емоционално и психологическо, което би могло да се зароди у всеки новоповярвал, а желание, породено от невъзможността да продължим живота си извън Божията благодат, желание, което е толкова силно, колкото силна е и болката ни от факта, че сме отделени от Бога. В стремежа си да познае Бога човек се стреми „да изпълни всичко, що му е заповядано“. И колкото повече се стреми, толкова повече се уподобява на Христос в Неговата жертвена готовност да изпълни волята на Отца Си. Така познава себе си и вижда, че не е в неговите сили да стане такъв, какъвто иска, „да заслужи с дела спасението си“. Затова вика към Бога за помощ и така в благодатта на молитвата се ражда новата личност, новият Адам, в който е изобразен Христос.

Целият жизнен път на християнина е раждане свише. Раждане не в един момент, а постоянно – в родилни мъки, докато се изобрази в нас Христос, и в същото време радостно, защото се ражда нов жител на Божието царство.

По този си път човек не е сам – нито Бог го оставя, нито ангелите, които е пратил в помощ на човека, нито пък демоните, които желаят смъртта на грешника. От живота на човека зависи с кои духове ще е по-сроден, по-близък – с ангелските сили или с поднебесните духове на злобата. За разлика от Бога, който безмерно уважава човешката свобода, дяволът не познава свободата. И дори, когато човек пожелае да се освободи от него, той не му връща доброволно духовната свобода. Единствено покаянието за извършения грях може да привлече Божията благодат върху нас и тя да прекъсне властта на дявола над душата на каещия се грешник. Това е тайнството на покаянието, в което се срещат Бог и човекът. Но и покаянието, както и вярата, е едновременно дар от Бога, който ни се дава свише, и същевременно динамично състояние, в което човек с Божията благодат отхвърля от себе си лека-полека всичко, което го отделя от Бога и от ближните му. По този въпрос може да се говори много.

След смъртта си човешката душа вижда ясно своето духовно състояние – и тази яснота произтича именно от Божието присъствие, което осветлява всяко ъгълче на душата, дори и онези места, за които тя никога не си е давала сметка. Православната църква учи, че Бог приема душата такава, каквато е в момента на смъртта ѝ – ако покаянието на човека е било дълбоко и всеобхватно, по-малко ще са тъмните кътчета на душата, където Божията благодат да не е проникнала приживе. Ако покаянието е било повърхностно, в някаква степен комформистко – каквото е покаянието на повечето от нас, то голяма част от съдържанието на сърцето си ще видим едва след смъртта си. Именно в светлината на Божията благодат. И тогава това, което ще видим, е възможно да ни причини непоносима мъка. Мъка, толкова по-голяма, колкото по-ясно чувстваме Божието присъствие и благодат. Присъствие и благодат, които сме пренебрегвали приживе. Митарствата са един образ, чрез който Църквата показва, че връзките на човека приживе с духовния свят продължават и след смъртта му. И че демоните всячески се опитват да „докажат“ сродството на починалия със своя свят, тъй като те не знаят, какво ще бъде Божието решение за този човек. И както приживе не са ни давали свободата да се освободим от страстите, които желаем да отхвърлим, или въобще от тяхното влияние върху волята, чувствата и мислите си, така и след смъртта ни те продължават да отказват на човека правото да бъде свободен, свободен за Бога. И както приживе, не с делата си заслужаваме благодатта, а с покаянието си я привличаме както гръмоотвод привлича светкавицата (а после оплодената с благодатта душа ражда делата на добродетелта), така и сега единствено Божията благодат е тази, която може да покрие човека и да го спаси. Стига приживе човек да е живял така, че Божията благодат да му е била сродна. Според учението на Православната църква, Божията благодат или милост може да бъде привлечена и чрез молитвите на живите членове на Църквата, когато те се молят за душата на починалите, тъй като за Бога всички са живи.

В Евангелие според Матей четем, че „добрият човек от доброто съкровище на сърцето си изнася добро; а лошият човек от лошото съкровище изнася лошо. И казвам ви, че за всяка празна дума, която кажат човеците, ще отговарят в съдния ден: защото по думите си ще бъдеш оправдан, и по думите си ще бъдеш осъден“.

Какъв по-ясен призив към духовна трезвост от тези думи на Спасителя, Който ни предупреждава, че Той ще съди всички ни според съдържанието на сърцето ни. Така, както то е явено в нашите думи и дела.

Вижте също: Рай и ад


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/xkd6 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Когато човек се моли, той се държи към Бога като към приятел – разговаря, доверява се, изразява желания; и чрез това става едно със Самия наш Създател.

Св. Симеон Солунски