Мобилно меню

4.8 1 1 1 1 1 Rating 4.80 (40 Votes)

EGKYKLIOS THS MIAS AGIAS EKKLHSIASИли как се говори за "Църквата и църквите" в официалните вероизповедни документи на Православната църква

Предлагаме на читателите на Двери откъси от двете известни „Изповедания на православната вяра”, приети от източните патриарси през 1723 г. и 1848 г., от които става видно как може да се общува с инославните християни в дух на уважение, без да се отстъпва от православната вяра, но и без да се демонстрира надменност и презрение, които са чужди на православния човек.

Първото «Послание на Патриарсите на Източно-католичната църква за православната вяра» е съставено от Константинополския патриарх Йеремия ΙΙI, Антиохийския патриарх Атанасий, Йерусалимския патриарх Хрисант и „всички намиращи се в Константинопол преосвещени архиереи, сиреч митрополити, архиепископи и епископи, и целия християнски източен православен клир”. Между подписалите го е и Пловдивският митрополит Антим, който «собственоръчно подписа, изповяда и свидетелства, че това е учението на Католичната и Източна църква».

Посланието представлява отговор-вероизповед на писменото обръщение на Англиканската църква, желаеща да встъпи в диалог с Православието с цел последващо съединение. Самото послание е текст, написан по-рано и е приет от Йерусалимския събор през 1672 г.

Първоначалното обръщение към англиканските епископи не е обидно за тяхната вяра, те не са заклеймени като „нечестиви еретици”, но започва по следния начин: „На пребиваващите във Великобритания достославни и възлюбени в Христа архиепископи и епископи и до целия почтен техен клир желаем всяко благо и спасение от Бога”.

След това патриарсите пишат, че ако англиканите приемат „с простота, послушание, без всяко изследване и любопитство” „догматите и учението на нашата Източна църква, изследвани от древност, правилно и благочестиво определени и утвърдени от светите и вселенски събори”, от които „не може да се прибавя или отнема нищо”, то „ще бъдете във всичко едно с нас и между нас няма да има разделение”.

След тези уводни думи патриарсите поместват самия текст на Изповеданието на вярата на Йерусалимския събор с думите: „Ето в какво вярваме и мислим ние – източните православни християни”. Подробно се излага православното учение за Църквата, тайнствата, църковната структура като отговор на еретичните протестантски учения.

Второто „Послание на източните патриарси” от 1848 г. е по-известно от първото. То е написано в условията на остра конфронтация с Римокатолическата църква, управлявана по това време от папа Пий IX, който не крие мисионерските си амбиции към православния свят. Изповеданието на вярата е адресирано към православните християни, които могат да се увлекат по католическата пропаганда, и в същото време отговаря и отхвърля папско послание към източните епископи. Посланието излага православното учение в полемичен тон с учението на „папизма” и „папистите”, каквито са най-често употребяваните термини в текста. Опровергават се всички еретични учения на римокатолиците – за филиокве, начина на кръщение, миропомазването и т. н.

В същото време папата е наричан „епископ на Рим” (του Επισκόπου της Πρεσβυτέρας Ρώμης Πάπα Πίου του Θ΄), „Негово Блаженство”, „епископ на Римската църква”, движен от същия завет за единение на християните, но разбиран в неправославен смисъл:

„…тази същата любов действа и днес в душите на християнските народи и особено в ръководещите ги. Защото ние дръзновено изповядваме пред Бога и хората, че молитвата на нашия Спасител към Бога и Негов Отец за обща любов към християните и тяхното събиране в една свята, съборна и апостолска Църква, в която ние вярваме, да бъдем едно, както и ние сме едно (Йоан 17:22), действа и в нас, както и в Негово Блаженство, и тук нашият братски стремеж и ревност се сблъсква със стремежа и ревността на Негово Блаженство – с тази само разлика, че при нас тази ревност е насочена към това да се спазва чист и неприкосновен божественият, безукорен и съвършен Символ на християнската вяра според Евангелието и определението на седемте вселенски събора, и според учението на непрекъснато продължаващата съборна Църква; а при Негово Блаженство (ревността) е насочена към това да укрепи и утвърди над всички властта и господството на седящите на апостолския престол и тяхното ново учение. Ето, в това е същността, накратко казано, на всичките ни разногласия и несъгласия помежду ни”.

«Но ако Негово Блаженство беше ни изпратил (изложение на вярата), съгласно с древните свети седем вселенски събора, вместо да се хвали с благочестието на своите предшественици…, то той справедливо би могъл да се хвали със своето православие, вместо да представя заслугите на предците си за свои собствени. Ако на Негово Блаженство беше угодно и сега да изпрати нещо, което 200 отци след изследване и обсъждане биха намерили за съгласно с предишните събори, то и сега, казваме ние, той можеше да чуе от нас грешните не само думите: Петър каза това или нещо друго уважително, но и тези думи: да бъде целуната светата ръка, изтрила сълзите на съборната Църква!»

«Да, от мъдростта на Негово Блаженство можеше да се очаква такова начинание, което би било достойно за истинския приемник на свети Петър…. Което би съединило западните църкви със светата съборна Църква, в която остават празни и незаети както канонически първенствуващата катедра на Негово Блаженство, така и катедрите на всички епископи на Запада: защото съборната Църква, очаквайки, разбира се, обръщането на отпадналите пастири с тяхното паство, не определя за тях нови светители чрез празно наречение, когато всъщност те са заети от други, за да не се унижава свещенството».

По-нататък в посланието, което може да се прочете и на български език в «Православния катехизис», издание на Синодално издателство от 1991 г., източните патриарси използват, без да се смущават, че изпадат в «отстъпление» и «богословска некомпетентност» и такива определения като «западната Църква», при това написани с главна буква (ἐν τἢ Δυτική Εκκλησία, която „трябва да се приближи до неизменната, съборна, православна Вяра на нашите общи Отци”), «отпаднали Църкви» (των αποστατησασών Εκκλησιῶν), които трябва да се върнат към тялото на едната, свята, съборна и апостолска Църква, чиято глава е Христос» и др.

Посланието е подписано от Константинополския патриарх Антим, Александрийския патриарх Йеротей, Антиохийския патриарх Методий, Йерусалимския патриарх Кирил и от още 29 епископи, между които е и епископът на София Паисий.

Този кратък преглед на терминологията на тези вероизповедни послания показва, че ясното църковно съзнание и вяра в Една, свята, съборна и апостолска Църква не пречи на православните патриарси и епископи да използват за другите християнски общности наименованията «църква» (дори изписвано с главна буква), а техните свещенослужители да бъдат именувани епископи, свещеници и "почтен клир". Православните архиереи говорят за тях като за "отпаднали Църкви" от съборната Църква, пазеща католичната (вселенска) православна вяра, поради тяхното заразяване с ереси. За авторите на посланията изразът «съединение на църквите» не говори за релативизъм и заявено намерение за отстъпление от Православието, когато е поставен недвусмислено в контекста на православното учение за Църквата.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/w3xff 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Който следва Христа в самота и плач, е по-велик от оня, който слави Христа в събранието.

Св. Исаак Сирин
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.