В неделя, 9 февруари, празнуваме Събора на новомъчениците и изповедниците на Руската църква. У нас (в Русия) са много популярни светците, към които можеш да се обърнеш с молба, която не е била удовлетворена от системата на здравеопазване, правоохранителните органи или съда. Какво можем да измолим от новомъчениците, които са били обикновени хора, жертви на репресии? Защо се разочароват хората, когато четат техните жития? За проблемите на канонизацията и отношението към новомъчениците размишлява прот. Георги Митрофанов.
Вече тридесет години в нашата църква се прославят новомъчениците и изповедниците на 20 в. И за мене като свещеник и църковен историк, който вече 20 години работи в Синодалната комисия по канонизация на светците, е просто необходимо да се опитаме да оценим резултатите от тази дейност и да отговорим на следния въпрос: в какво се превърна процесът на откриване и прославяне на новомъченици за нашите съвременни православни християни?
Сложно е да направим такова обобщение, но за мене е очевидно, че новомъчениците и изповедниците на Руската православна църква заемат много скромно място в пантеона – подчертавам тази полуезическа дума – на онези Божии угодници, които се почитат от нашите хора в Църквата. Сред практикуващите християни в Русия не е широко разпространено почитането на новомъчениците.
Да, има определени по протокол заупокойни дни, има места за извършване на заупокойни богослужения като например Бутово и Левашово (райони в Москва и Санкт Петербург, където в миналото е имало масови погребения на жертви на репресии. Днес са популярни като места за почитане на паметта на тези жертви – бел. прев.), но всичко това има, бих казал, маргинален характер за разлика от почитането на такива светци като, например, блажената Матрона. Дори най-известният член на събора на новомъчениците и изповедниците − царят-страстотерпец Николай II – е почитан несъизмеримо малко в сравнение с различни чудотворци и юродиви, някои дори формално неканонизирани.
Като отчитаме това, че Църквата е жив организъм, не може да не се замислим за причините и най-вече за смисъла на случващото се в нея, тъй като всичко, което се случва в Църквата, Бог благославя или допуска за наше вразумяване и назидание.
При първоначалния етап на канонизацията на светците ние дори не можехме да си представим многото важни проблеми във връзка с този процес. Това е напълно естествено след десетилетия историческо забвение и задълбочено историческо митотворчество, насаждани в културно-политическия и църковния живот на страната ни. Малцина в Църквата, осмелили се в съветско време да запазят поне някаква историческа памет, живееха в тайната, неподкрепена от истински църковно-исторически знания парадигма на мита за руските новомъченици и изповедници.
В нашето съзнание многобройните жертви на комунистическите репресии срещу Руската църква изглеждаха като мъченици на вярата.
А пък аз ще напомня, че мъченикът е християнин, когото принуждават да се отрече от Христос под заплаха за отнемане на живота му и който предпочита да загине, но да съхрани верността си към Христос.
Не си давахме сметка, че нашето духовенство и активните миряни, загинали по време на репресиите, са били възприемани от болшевишките власти като непримирими врагове не толкова от идеологическа, колкото от социално-политическа гледна точка. Болшевиките провеждаха в страната политика, напомняща геноцид спрямо много хора и преди всичко спрямо руския народ. И все пак това не беше политика на геноцид по смисъла на тази дума − унищожаване по национален, етнически, расов признак. По-правилно би било да определим политиката на комунистическата държава към Русия като политика на стратоцид – унищожаване по признак на принадлежност към определени социални групи.
От тази гледна точка представителите на духовенството и активните миряни бяха обречени на унищожение подобно на дворяните, представителите на търговското съсловие, казачеството и дори в голяма степен на селячеството като класово чужди елементи. Руската църква е била подложена на гонения преди всичко като социален институт. Затова болшевиките са били сигурни, че ако конфискуват църковната собственост, земите, сградите и разрушат организационната структура, Църквата ще престане да съществува, последните незатворени храмове ще опустеят, а запазилите вярност към нея клирици и активни миряни ще се окажат незначителна група от населението, която без усилие може да бъде ликвидирана физически още в първоначалния етап на изграждане на новото общество.
Антирелигиозна пропаганда е имало, но в рамките на цялостната болшевишка идеология, която се стреми да формира сред широките маси нов, тотално насаждан религиозен мироглед. И в този случай не е било важно кого ще обърнеш в марксизма – монархист, либерал, социалист, православен, мюсюлманин или агностик; всички са били длъжни да изповядват новата комунистическа религия.
Защо при такъв мащаб на репресиите новомъчениците са толкова малко?
Какво следва от това? Гоненията срещу Църквата в Русия през 20 в. не приличат много на гоненията в предишните векове. По-голямата част от жертвите на комунистическите репресии сред представителите на духовенството и активните миряни, които сега съставляват събора на новомъчениците и изповедниците, са хора, пред които обикновено не стои конкретно формулиран от техните палачи (включително от формалните им разследващи и съдии) избор между отричането от Христос и спасяването на живота им.
В основните четири периода на засилване на гоненията − 1918-1920, 1922-1923, 1929-1932 и 1937-1942 г. − репресиите се различават по форма: понякога са по-кървави, както през 1937-1942 г., понякога по-малко кървави, но затова пък по-мащабни, като например през 1929-1932 г. В периода на гражданската война често са извършвани арести или просто са задържани представители предимно на обявените за класово враждебни социални групи, които често завършват със стихийна разправа или разстрел без каквато и да било формална съдебна процедура – човекът дори не е успявал да разбере какво се случва.
Първият, например, убит новомъченик прот. Йоан Кочуров, чието житие съм писал, е убит в Царско село край Петроград на 31 октомври 1917 г. абсолютно стихийно, почти случайно. Червеногвардейците и революционните войници залавят няколко свещеника в жилищата им заради това, че предния ден са служили молебен за прекратяване на междуособните борби, водят ги до сградата на местния съвет, умерено се гаврят с тях, налагат обществено порицание и после ги пускат. А о. Йоан не е докаран от тълпата пред сградата на местния съвет – още по пътя започват да го бият и ръгат с щикове, а след това го застрелват и го хвърлят мъртъв на улицата.
Вече от 30-те години нататък започва да доминира не толкова разпространената дори през 20-те години практика на многодневно и дори многоседмично следствие с прилагане на физическо въздействие. Арестуваните са принуждавани да дават показания като срещу контрареволюционери (после този термин е заменен от определението „враг на народа“) за себе си и за други хора. И тогава въпросът за отказа от вярата, за да спасиш живота си, не е задаван. Да, с вярата са се подигравали понякога, но същността е друга: човекът трябва да бъде унищожен или по признака на социалното му положение като „църковник“, или му е бил предоставян (впрочем не винаги реален) шанс да спаси живота си или поне да бъдат прекратени изтезанията, като даде показания срещу себе си или срещу хора, които нямат нищо общо с контрареволюционната дейност.
Значи, изначално е необходим друг подход. Значи, вече не е възможно всеки загинал в репресиите да бъде смятан за мъченик. Докато изучавахме архивите, открихме, че нерядко онези, които са загивали при репресиите, не само са давали показания с признания, заради които после са страдали други хора, но са били и тайни сътрудници на ЧК, НКВД, при това те не са никак малко, а такива показания са давали повече от 90% от следствените.
И тук изниква една нравствена колизия: грях ли е желанието на човек на сложи край на мъченията, на които е подлаган, като се признае за японски, полски, английски шпионин, член на несъществуваща монархофашистка групировка, изобличител на колхозния строй или на Сталинската конституция? Стигнахме до извода, че в онези случаи, когато човекът е имал безупречен от църковна гледна точка живот и не е донасял срещу никой друг, признавайки собствена несъществуваща вина, само за да прекрати мъченията си, тогава въпросът за канонизацията му може да бъде разгледан. Но ако е признал собствена несъществуваща вина и при това е назовавал имената на други хора, които биха могли да пострадат, това се превръща в препятствие за канонизацията. Ето, затова хиляда и петстотин новомъченици на фона на многохилядни, дори милионни жертви на политическите репресии изглеждат като малка цифра. И това е напълно естествено.
Може ли всякакви жертви на репресии да наречем новомъченици?
Какви са те в крайна сметка? По какво се различават от всички подлежащи на репресии предимно по социално-политически признаци? Как в тези случаи да преценяваме тяхната кончина и страдания?
Терминът новомъченици в този случай не може да поясни кой знае какво. Можем ли да наречем мъченически подвиг гибелта на жертвата на политически репресии, която до голяма степен е била предопределена и човек не би могъл да спаси живота си, дори да се отрече от Христос? Клетият свещеник, подобно на клетите бивши помешчици, търговци, професори, чиновници, генерали, е обречен просто „по разпределение“ да получи смъртна присъда или многогодишен затвор. И вече нищо не може да промени съдбата му, освен активно сътрудничество със следствието, но така навлизаме в съвсем друга сфера, а за святост и дума не може да става.
Този обречен свещеник е по-скоро страдалец, отколкото герой
Изобщо, след като съм изследвал в последните тридесет години историята на гоненията срещу Църквата в Русия през 20 в., вече не мога да понасям думата „герой“.
Това е чисто езическа представа за човека. И колкото по-често си припомням свидетелствата за смъртта на Христос на Кръста, толкова повече започвам да разбирам колко неприложима е към Христос тази титла на героя, нерядко използвана за много светци, включително и мъченици, подчертавайки така някакъв техен статут на свръхчовеци. Хората обаче не са призвани да бъдат герои, макар че всеки има своя граница на търпението.
В комисията по канонизация години наред течеше дискусия, особено когато изследвахме репресиите през 1937 г.: може ли чрез физически изтезания да изтръгнеш всякакви показания от един човек?… Едни казваха, че има такива, макар да са неколцина, които могат да превъзмогнат всякакви изтезания, а техните опоненти не се съгласяваха, като подчертаваха, че всеки човек може да бъде доведен до такова състояние, че да даде всякакви показания, стига неговите палачи да притежават нужните умения и да разполагат с достатъчно време, а, за негово нещастие, организмът му е здрав. Склонен съм да се съглася с второто мнение – човекът не е свръхчовек. Да, може да се случи „чудо“ – той ще умре, но това е единственото чудо, което му помага в тази ситуация.
Чувство на разочарование и съмнение
Когато нашите съвременници, възпитани с житията на древните светци, четат жизнеописанието на новомъчениците, те изпитват чувство на разочарование и съмнение. Ни чудеса, ни изобличение от устата на мъчениците, обърнати към палачите им, нито пък някакви свръхестествени изцеления няма да видим там и си мислим: че какви са тези мъченици, щом тяхната гибел не е съпътствана от чудотворство? Или неведомите чудеса на тези светци са останали скрити за нас и някои намираха успокоение в тази мисъл, или пък светостта им е такава – измислица. Това смущаваше преди, смущава и сега мнозина.
А нашата руска православна менталност много се страхува от съмненията. Макар да смятам, че това е много лошо – истински силна може да бъде само вярата, преминала през тежките изпитания на съмнението. А вяра, която не е преминала такива изпитания, граничи с доверчивостта, дето с лекота може да бъде заменена с доверчивост към нещо друго, както се случи и в нашата история през 1917 г.: от съзидаването на Светата Рус на земята вместо Рус на светците на небесата до съзидаването на комунистическия рай на земята с квази-свети герои на комунистическото строителство – и едното, и другото се оказаха химери.
Новомъчениците са били обикновени хора, без стремежи да станат мъченици, страхували са се от това. Достатъчно е да си спомним един епизод, при който през 1937 г. многодетен свещеник се сбогува със семейството си и благославя най-големия си син да заяви на следващия ден, че се отрича от баща си, и да подаде молба да стане член на комсомола, за да може в семейството да има поне един човек, който ще поеме бремето на издръжката на майка си, братята и сестрите си.
Как да се отнасяме към това действие на новомъченика? Благославяне на сина да извърши предателство не само към баща си, но всъщност към Христос. Вие ще кажете, че на този въпрос може да отговори единствено Христос. И на мене ми се струва, че в такава ситуация Христос би простил сина-комсомолец и би разбрал бащата-свещеник. Трагизмът на положението, в което се е намирало нашето духовенство, се е задълбочавал от факта, че свещениците са имали семейства.
В продължение на много години ние, членовете на комисията по канонизацията, виждахме като цел на своята работа съставянето на достоверни жизнеописания на новомъчениците, които да разкрият пред нашия църковен народ техния подвиг. Само дето стана ясно, че като ги четем, нищо не ни вдъхновява, не ни назидава и можем да мислим само за едно – колко е хубаво, че с мене не се е случило нещо подобно. Това предизвиква и въпроси, и съмнения, и още веднъж ни кара да се замислим за това, колко е правилна гледната точка, според която въпросът за канонизацията на някой споминал се християнин трябва да се повдига само тогава, когато той е почитан сред църковните хора. А осъзнато и отговорно, и най-вече широко почитане на новомъчениците в руската църковна история не е имало, няма го и сега.
Надянали днес расо и кръстове, мнозина изпитват носталгия по съветското минало
Кои са светците? Това е една част от християнството – немощни грешни хора, каквито са всички християни, които поради различни обстоятелства, някакви лични добродетели и помощта Божия в определен момент или пък в голяма част от живота си се държат така, че могат да послужат за пример на останалите християни. И почитането им започва тогава, когато сред християните съществува представата, че този човек най-пълно е въплътил християнския идеал.
Вярно е, че у нас са популярни онези починали християни, които преди всичко са притежавали свръхестествени способности, творили са чудеса, били са способни да виждат бъдещето, да изцеряват и пр. Да, има такива случаи в историята, но те са крайно редки и подобни чудотворства са били допълнение към духовното и нравственото съвършенство на човека, а не обратното − когато нравственото съвършенство дори липсва, достатъчно е да има чудеса, немислими за въображението, какъвто е случаят с блажената Матрона. Невъзможно е да ѝ дадем ясни етични характеристики – тя е някак отвъд доброто и злото, само чудотворства…
Освен това с течение на времето започнах да се сблъсквам с това, че някои православни християни, дошли в Църквата от съветското минало без да са го отхвърлили нравствено, критикуват непримиримостта към властта на определени новомъченици – например, митрополитите Кирил (Смирнов) и Агатангел (Преображенски), архиеп. Серафим (Самойлович), епископите Виктор (Островидов) и Серафим (Звездински), също така и неканонизирания още Йосиф (Петрових). Те са били готови да преговарят с властта, но не и да приемат каквито и да било нейни условия – според тях е било неприемливо назначаването на епископи само след съгласуване с Главното политическо управление и НКВД. И това ги разделя от митр. Сергий (Страгородски).
Сега вече се чуват и такива критики: „Може ли да смятаме тези антидържавни служители за светци? Митр. Сергий е бил прав да търси компромиси. Според него Църквата е трябвало да бъде с народа си, а значи - с родината си, а значи - и с държавата и нейните управници“. И с това се дава израз на усилващата се тенденция на одържавяване и сервилност на съвременната ни Църква и на конформизма на нашите граждани по отношение на държавата, за жалост, винаги присъщ на нашия народ. Мнозина сред нас, дори надянали расо, кръстове и панагии, изпитват носталгия по съветското минало и смятат, че най-голямата трагедия на 20 в. не е крушението на Руската империя през 1917 г., а разпадът на СССР през 1991 г.
А какво да кажем за феномена на „православния сталинизъм“? Всеки човек, който поне малко е запознат с историята, разбира, че най-страшните репресии са извършвани по времето, когато Сталин оглавява партийното ръководство. И въпреки това много православни свързват включително и с него широко разпространения мит как нашата държава много бързо се опомня от богоборческия ленинско-троцкистки мрак и се връща към традиционния православен мироглед. И от тази позиция изглежда нежелателно мъчениците, загивали по времето на Сталин, да напомнят, че „великият таен православен християнин“, спасил Църквата от унищожаване, всъщност е неин главен палач в продължение на десетилетия.
Държавният конформизъм, насаждан днес в обществото, все повече и повече прониква в Църквата и потушава и без това не много горещия плам в почитането на нашите новомъченици.
Но чудото на светостта на Църквата е, че често биват прославяни преследваните от официалната църковна власт.
И чудото на събора за канонизацията според мене е в това, че някои светци се канонизират от епископите, които са ги подлагали на гонения, докато са били живи. Но Църквата е водена не от епископите, Църквата я води Христос.
Християнинът не бива да бъде потребител
Нужно ли да чакаме чудеса от новомъчениците? Вече споменахме, че у нас много популярни са светците, към които можем да отправим молба, неудовлетворена от системата на здравеопазване, правоохранителните органи или съда. Трябва да ни помагат в живота, може би несъвършен, но обикновен, да се устроим по-добре и по-спокойно в него. Това обаче не само не е християнски подход − това е примитивен езически подход, свързан с традиционния магизъм, когато човек не се замисля сериозно за своето духовно нравствено развитие, а е погълнат от проблемите на оцеляването си в този свят и привлича свръхестествените сили, за да му помогнат да преживява по-лесно или да реши конкретен въпрос. „Пък после ще ти се отблагодаря за това – ще запаля свещичка, ще поднеса дар“.
Какво да измолим от новомъчениците, жертви на антихристиянското гонение? Та нали тях и цялата страна се опитаха да лишат не само от вярата в Христос, но и във всякакви нравствени ценности. Да няма в страната честни, духовно независими, мислещи хора. Не е ли това антихристиянско дело? Тъй като нравствеността, творчеството, умът, свободата – всичко това са дарове на Бога за хората. И точно от тези основополагащи дарове, помагащи на хората, които понякога дори не познават Христос, да живеят достойно, по християнски, се опитаха да ни лишат в продължение на десетилетия. А пък често и ние сами с радост с лишавахме от тях.
И от тази гледна точка ще поставя още един въпрос: защо сред нашите новомъченици доминират представителите на духовенството? Сред жертвите на политическите репресии е имало всякакви хора. Защо „батюшките“ доминират над „матушките“? Въпреки че по статистика свещениците по-често са признавали вина от монахините, а тази тема изобщо не се коментира. И най-важното: защо да не прославяме като мъченици онези православни миряни, които са се държали достойно преди следствието, по време на следствието и след това, като цяло - през живота си? Излиза, че кандидатите за канонизация са широк кръг от хора. Какви тогава да бъдат критериите за тази канонизация?
Офицер, който не преминава на служба при болшевиките и е разстрелян заради това – нима той не е достоен да бъде споменаван, уважаван и прославян? Учен, отказал да дава показания срещу свои колеги и разстрелян заради това − нима не е достоен? А селянка, арестувана, после пребита до смърт, задето е носила на децата на разкулачените храна нощем – нима тя не е достойна за почитане? Както виждате, в тези случаи религиозната тема дори някак остава встрани, ние приемаме единствено темата за човешкото достойнство, неговия нравствен избор. И макар да поставям остри въпроси, които може би изглеждат като свидетелство за свободен либерален подход към темата, в комисията винаги съм действал в съответствие с принципа „по-добре да недоканонизираме, отколкото да преканонизираме“. Проблемът обаче е налице.
Подобно потребителско отношение към светците прави неудобно за нас обръщането с молба към новомъчениците
Да ги молим да ни избавят от нещастието и страданията би било доста странно. Те веднага поставят пред нас ситуация, при която човек преминава изпитания на духовните му качества в условията на гонения, страдания. Затова докато не усвоим очевидната истина, че християнинът трябва да се обръща към Христос и светците не като потребител, а съработник, да моли от тях знания за това, как да подобри духовния си живот, да има сили да направи избор между доброто и злото, да води труден и достоен живот и така да променя околния свят, няма да разберем отношението към новомъчениците.
Ние някак успяваме да се гордеем с нещо, от което трябва да изпитваме срам
Нашите новомъченици са обречени на забвение не само в обществото, но и в Църквата заради историческото безпаметство на нашето общество. А днес то се заменя с историческо митотворчество: в нашите представи дори в периодите на най-голямо нравствено падение и богоотстъпничество страната ни е иманентно православна, винаги по-близо до Бога от която и да е друга. „Народът-богоносец“, който дори и да преследва Бога, прави това, защото не е равнодушен, за разлика от т. нар. цивилизован свят. А руският човек живее според принципа: или ревностно вярвам в Бога, или ревностно преследвам Бога.
Историята впрочем показва, че ревностно е преследван най-вече Христос, а хората вярват понякога в други богове и те са много. В този пантеон ще се намери място и за Перун, и за „тайния православен християнин“ Сталин, и за „светия старец“ Распутин, и за „христолюбивия“ маршал Жуков, и за Иван Грозни, но не и за новомъчениците.
Има и още един проблем, който Съборът на новомъчениците извади наяве: ние някак успяваме да се гордеем с това, от което трябва да се срамуваме. „Вижте колко сме духовни, в коя друга страна ще намерите толкова новомъченици?! Никъде. Значи при нас има най-много достойни християни“. Мисля си, че изводът трябва да бъде съвсем друг: ние сме най-бездуховната страна, щом такава трагедия е била възможна. И мъчениците са много по-малко от мъчителите, а мъчителите идват от същата тази Руска православна църква. И аз винаги в този случай си припомням кратката фраза на митр. Кирил (Смирнов), който призовава патр. Тихон да не прави компромис с властта. И в отговор думите на патр. Тихон: че той прави компромиси, защото не може да не мисли за страдащите в затворите архиереи. Митр. Кирил казва: „Не мислете за нас, архиереите, ние не ставаме за нищо друго, освен да лежим по затворите“.
Гоненията в Русия са резултат и от факта, че нашата църковна йерархия не е успяла да възпита своите миряни като достойни християни и си е платила за това.
Как се извършва канонизацията? Първо се отслужва панихида, след това се чете акт за прославяне на починалия християнин, изнася се негова икона и пред нея се извършва молебен. Ще рече, констатираме, че този подвижник вече не се нуждае от нашите молитви за опрощаване на греховете му, а обратното – към него можем да се обръщаме, за да ни ходатайства пред Бога. Ала, за съжаление, днес ние преживяваме криза и на агиографския жанр, и на иконографията…
Не мисля обаче, че трябва да търсим нови пътища на почитане. Но пък нищо няма да се промени, докато не обмислим и не решим проблемите, за които споменах. Да, поставих повече въпроси и те си остават въпроси, включително и за мене самия. Ала сега разбирам ясно: когато се появят въпросите, това е хубаво, значи има жив живот.
А урокът на новомъчениците може да бъде един: свидетелството за Христос не бива да се случва в някакви екстремни обстоятелства, а всеки ден, всеки час от живота ни.
И когато във всекидневните си дела правим избор в полза на Христос, може и да не ни се наложи да попаднем на мястото на мъченика и да правим този избор с цената на собствения си живот. И че, за да бъдем свидетели на Христос, не е нужно да загинем, а трябва да бъдем живи.
Трябва да бъдем християни във всекидневния си живот, а проблемът за избора съществува винаги, просто е в различна форма. И въпросът е в следното: доколко този избор, който сме направили, е християнски мотивиран.
* Източник: „Правмир“, 7 февруари 2020 г.
Превод: Анна Георгиева
