Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (20 Votes)
Проф. прот. Валентин АсмусНовото време, епохата на Реформацията и Контрареформацията, „просвещението” и антихристиянските революции, славянофилството и ватиканският догмат все по-категорично ни заставят да се замислим върху еклисиологията. Цяла плеяда православни богослови отговориха с евхаристийното разбиране на еклисиологията на юридическия редукционизъм на папизма. Но не се ли явява и самото евхаристийно богословие една редукция? Може ли в неговите рамки да се впише цялата реалност на вселенските събори, патриаршии, масовото монашество? Сблъсквайки се с класическата действителност, евхаристийната теория неизбежно стига до там да обяви тази действителност за посткласическа, а златният век се оказва доконстантиновата епоха. Задача на научното описание обаче се явява не носталгичния плач по отдавна отминалото, нито утопичното конструиране на бъдещето. Само точното посочване на спецификата на всяко време и място прояснява нашето църковно съзнание в настоящето и ни помага за църковното изграждане на бъдещето.

Обръщайки се към византийската епоха, която по много белези може да определим като класическа, ние не откриваме в нея единна еклисиология и може да отличим три типа учение за Църквата.

Евхаристийният подход най-много съответства на епископално-йерархичната еклисиология. Тя значително е усложнена чрез въвеждането на градация в епископата. Още 34 апостолско правило обявява за структурна единица на Църквата ethnos, тоест населението на една провинция, където има няколко епископи и един от тях е „първи”. Епископатът в една провинция е представен като „единомислен” по аналогия със Св. Троица, но тъй като този паметник, както признават всички съвременни изследователи, произхожда от ариански среди, тази аналогия всъщност подчертава неравенството на епископите в провинцията. Картината се усложнява още повече, когато над митрополиите се извисяват катедрите, които стават патриаршии.

В трите центъра – Рим, Александрия и Константинопол – започва да се развива папизмът. Римският папизъм започнал да се проявява много рано. Св. папа Лъв Ι Велики настоявал Халкидонският събор да не обсъжда догматите, но всички да се подпишат под томоса на Лъв. Това не се случило и съборът дал своето определение за вярата. Папата настоявал съборът да се председателства от неговите легати. Председатели в Халкидон станали императорските чиновници. Само на едно от 17-е заседания, когато се обсъждал предрешения събор за осъждането на Диоскор, на легатите е било предоставено да ръководят заседанието. Легатът Пасхазин се подписал под решението като „викарий ... на папата на Вселенската църква в град Рим Лъв”. Римските претенции към Изтока до някое време не се оспорвали. Често те тихо се игнорирали. Понякога те били одобрявани чрез необвързващи акламации като тази на IV Вселенски събор „Петър проговори чрез устата на Лъв”. Понякога пък съгласието било прокламирано в официални постановления. Така например Юстиниан Ι в „Кодекса” нарича папата „глава на всички светейши Божи йереи” и „църкви”, а себе си смирено нарича „син” на папата. Наистина, това било във време, когато все още не бил разпространил властта си над Рим и бил много заинтересуван от съюз с папата. По-късно, когато той безпощадно манипулирал папа Вигилий, вече не се говорило за степените на родство.

На Изток не можели напълно сериозно да се отнасят към римските претенции и за това, защото западните папи имали конкурент – преди всичко в лицето на Александрийския папа, който искал ако не всемирно първенство, то поне главенство на Изток. Това не било просто политика: претенциите се обличали в идеология, която често пъти надминавала тази на римския папизъм. Достатъчно е да обърнем внимание на древния титул на Александрийските патриарси: „13 апостол, съдия на Вселената” и даже „архиерей на архиереите”. След цял ред скандални опити да вземе властта над Константинопол и над целия Изток, след като отслабналата императорска власт предала на Александрийския папа по негово настояване гражданската власт в Египет, претенциите на първойерарха намерили удовлетворение в сепаратизма на монофизитството.

Най-накрая в историята се появил и Константинополският папизъм. В „Исагога”, закона или законопроекта от края на 9 век патриархът е описан като „жив и одушевен образ Христов, който с дела и слова начертава истината”. В тези прекрасни думи откриваме отглас на древните представи за епископа. Когато „Исагога”-та продължава с описанието на епископа, тя се изразява по различен начин: „Епископът е охранител и попечител на всички въцърковени души от неговата епархия, имащ власт да поставя презвитер, дякон, четец, певец и монах”. Патриарх Антоний IV пише до Москва: „Аз съм всеобщ учител на всички християни... Патриархът заема мястото на Христа и седи заедно с Него на владишкия престол... Който почита патриарха, почита Самия Христос”. Но своето пълно развитие Константинополският папизъм достига по времето на османското владичество, за което способствало и теократичното устройство на Османската държава. Някои поместни Църкви били погълнати от Константинополската патриаршия – Търновската и Печката патриаршии, Охридската архиепископия, а съхранилите формална автокефалия като Александрийската, Антиохийската, Йерусалимската патриаршии и Кипърската църква станали фактически станали фактически автономни под егидата на Новия Рим.
 
Успоредно с епископалната еклисиология съществувала и имперско-монархическа еклисиология. Още Евсевий Кесарийски виждал в императора „някакъв общ епископ”. В своята знаменита теория за симфонията на властите Юстиниан предоставя на епископа областта на молитвата, а за себе си оставя грижата за „истинните Божи догмати и за честта на свещениците”, тоест казано по друг начин jus docendi et administrandi”. Императорите свиквали Вселенските събори, председателствали техните заседания или сами, или чрез своите чиновници, утвърждавали решенията им. На иконите императорът се изобразява винаги като глава на Вселенския събор, дори ако исторически той не е присъствал на него. И за това наистина е имало основания – Юстиниан, даже отсъствайки, е ръководил V Вселенски събор и даже му е заповядал да прекъсне общение с папа Вигилий. Императорската привилегия princeps legibus solutus est е нееднократно потвърдена във византийското законодателство, проявявайки се в частност в това, че императорът не подлежал на запрещение за вероучителни грешки: имало е императори-еретици и даже ересиарси, но никога нито един от тях не е бил анатемосан или отлъчен. Григорий Богослов прославя арианина Констанций като най-божествен и христолюбив между царете, отличаващ се с изключително благочестие. Съотношението между императорската и властта на йерарсите се проявило нагледно, когато два пъти за патриарси на Константинопол се определяли 16 годишни принцове – св. Стефан, по-малкият брат на Лъв VI и Теофилакт, син на Роман Лакапин. Императорът винаги е можел да смени неудобния му патриарх, а патриарсите дори, когато вземали участие в свалянето на някой император, никога не били главната действаща сила. Императорската еклисиология се отразила и в богослужението. Така например, в службата на Неделя на Православието, когато се отбелязва възстановяването на иконопочитанието през 843 г., не се говори за участието в тези събития на нито един йерарх, нито за участието на йерархията като цяло. Споменава се само Василий Велики като богослов на образа и няколко йерарси-еретици от далечното минало. Затова пък постоянно се повтарят имената на царица Теодора и малолетния й син Михаил. Случилото се църковно събитие е станало с изволението на Теодора и боговдъхновения верен Михаил.

Още една важна особеност на имперската еклисиология. Противоборстващите си църковни партии настоявали за своята изключителност и обикновено се стремяли към каноническото унищожение на противника. Империята виждала своята задача в сдобряването и съединението на всички. Съгласно тази еклисиология църковният спор не означава отпадане от Църквата на неправите: това е спор вътре в Църквата. В духа на тази еклисиология и ереста се разбира не като болест на отделните хора, които със заразяването си веднага отпадат от Църквата, но като страдание на самата Църква: „Христовата църква се освобождава от мрежите и тъмнината на ереста и облича ризата на веселието, и Божествена и светоносна се покрива с благодат”. Би било съблазнително в тази миротворечска еклисиология да видим аналог на икуменизма, но това би било грешка. Обединението на спорещите става в рамките на имперската система, на основата на православието (или на това, което империята в дадения момент смята за православие). Има само два момента във византийската история, където можем да различим икуменически нотки: това са „Енотикон”-а на Зенон и „Типос”-а на Констанций II, които укази според идеята на законодателя е трябвало да доведат до мирното съвместно съществуване и църковно общение на спорещите. Но явно такова съвместно съществуване не е било смятано за норма, а само за преходен период към придобиването на единомислие.

Третият тип еклисиология е монашеската. Тази еклисиология, също клерикална, поставя начело на Църквата не епископа, а духоносния старец. Един от нейните ярки представители е преп. Теодор Студит, който безстрашно се противопоставял и на иконоборческия патриарх, и на императора, но най-вече е известен с противопоставянето си не само на православни, но и на светци-патриарси – светителите Тарасий и Никифор. Той гледал на света като на голям манастир, смятал монасите за най-добрата част от християнското общество, настоявал патриарсите и епископите да се избират измежду „игумените, стълпниците, затворниците”, обосновавал правото си да изобличава йерархията с прецеденти на старозаветните пророци.

Тези три „типа” еклисиология можели да съществуват не само в чист вид, но и в различни съчетания, в което се проявявали както личностните особености, така и особеностите на историческите периоди.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/ua3c 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Стреми се с всички сили да проникнеш със сърцето си дълбоко в църковните чтения и пения и да ги издълбаеш върху скрижалите на сърцето си.

Игумен Назарий
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.