В памет на о. Йоан Майендорф

От деня на кончината на приснопаметния протопрезвитер Йоан Майендорф вече изминаха единадесет години.[1] А сякаш тази тъжна вест дойде съвсем неотдавна…

Познавах о. Йоан малко повече от единадесет години – толкова време вече живеем без него. Струваше ни се, че той ще бъде с нас още много време и винаги ще можем да разчитаме на неговата мъдрост, знания, авторитет, ще можем да се обръщаме към него за пастирско попечителство. Стана обаче съвсем друго: той си отиде в онзи миг, в който неговият талант, опит и авторитет, струваше ни се, ще ни бъдат нужни повече от всякога. Отиде си, предавайки щафетата на тези, които се трудят в Русия – неговата родина, която той много обичаше и в която така и не му се удаде да поживее. И в това също е дълбокият символизъм на неговата съдба. Неговите книги едва сега започнаха да излизат на руски език (само допреди няколко години на руския читател той беше известен единствено със сборник статии и конспекти от лекциите му по светоотеческо богословие). Сега вече – и слава Богу! – не е така и всеки, който желае, може сам да открие за себе си творчеството на забележителния патролог, историк, богослов на нашето време. Неговите книги дават известна представа и за автора: за неговата научна методология, богословски убеждения, неговия литературен стил, ерудиция и чувство за хумор. В своите трудове обаче, както и в живота, самият о. Йоан се стремеше да бъде колкото може по-незабележим, за да може читателят самостоятелно да прави изводи от представените му факти. Надявам се тези разхвърляни бележки за моя духовен отец да позволят на читателите поне малко да се запознаят с неговата светла личност.

1

Често о. Йоан Майендорф бива сравняван с о. Александър Шмеман, дори имената им се изреждат постоянно едно подир друго, сякаш на един дъх (студентите-шегаджии от „Св. Владимир“ измислят и специален термин за тези споменавания: „Шмемандорф“). Вероятно и в такъв тип спомени не е възможно да започнеш да пишеш за единия без въобще да споменеш за другия. Действително, тези двама свещеници бяха единомишленици и приятели, и двамата произхождаха от аристократически семейства и носеха немски фамилии, и двамата бяха израсли в емиграция в Париж и се познаваха от деца, макар о. Йоан да е с няколко години по-млад. Когато о. Александър се премества в Америка, от Париж той кани там и о. Йоан…

Заедно с това обаче те бяха и съвсем различни хора, с различни възгледи и с много различен подход към живота. О. Александър беше повече артистичен, по-харизматичен, поетичен човек, екстроверт. О. Йоан беше учен и академичен, психологически вглъбен, интроверт. О. Александър беше ненадминат оратор, проповедник. О. Йоан – педагог. Те дори леко се иронизираха взаимно, намирайки се в една своеобразна задочна полемика. На една от своите лекциии например, когато о. Йоан говореше за Хомяков, той го нарече „джентълменът-фермер“ – има такъв английски израз – ще рече гениален дилетант. „Е, да кажем, като нашия о. Александър“ – добави той. Вярно, той на мига отбеляза, че това е едно много подвеждащо сравнение и поясни, че става въпрос за човек, който е завладян от една главна идея, базирана на велико прозрение, и може и да не обръща внимание на маловажните неточности и дори на досадните грешки в дреболиите. На свой ред пък о. Александър обичаше да иронизира по повод „немците“, които не могат да напишат и дума без да ѝ осигурят бележка под линия или коментар. Подразбираше се и о. Йоан. А това беше малко смешно, защото Шмеман е точно толкова немска фамилия, колкото и Майендорф.

Друг е въпросът, че и двамата, независимо от немските си фамилии бяха абсолютно руски хора, които – по пророческите слова на Достоевски – като истински руснаци бяха напълно автентични европейци. И двамата се чувстваха в свои води в няколко култури: о. Александър свободно владееше три езика, а о. Йоан – четири и четеше още на половин дузина (при което и двамата подчертаваха, че не знаят немски). Като роден език обаче и двамата признаваха руския.

2

О. Йоан произхождаше от много древен род. Когато през 1982 г. за първи път бях в Германия, аз нарочно посетих гр. Бамберг, който наред с останалите си красоти е прочут и с величествената си катедрала в романски стил. В олтара на тази катедрала е погребан Римският папа Климент Втори фон Майендорф – вторият немец в цялата дотогавашна история на папството, чийто кратък понтификат е през 1046-1047 г. Папа Климент Втори е произхождал от Бамберг, но след своето избиране, естествено, е трябвало да се пресели в Рим. В Италия обаче никак не му харесало и той се отправя към дома си: към Бамберг, където решава да премести Папството. Както разказваше о. Йоан, кардиналите, твърде недоволни от тази перспектива, го отравят по пътя (о. Йоан не изключваше отровата да е била изсипана и в Евхаристийната чаша на злощастника) и, едва пристигнал в Бамберг, той умира. Жителите на Бамберг и досега се гордеят, че техен съгражданин е бил римски папа.

По времето на този папа родът Майендорф е вече известен и влиятелен. По-късно едно от разклоненията на рода се отправя на кръстоносен поход към балтийските земи. Заселват се там, а през шестнадесетото столетие, заедно с цялата немска прибалтийска аристокрация, приемат лутеранството. След войните на Петър Велики гр. Рига се оказва в състава на Руската империя и така предците на о. Йоан започват да служат на своя нов господар. Известни са две разклонения от рода на бароните Мейендорф (Мейендорф е русифицираното произношение на тази фамилия). Става така, че представителите на единия от тях се подвизават повече на дипломатическа служба, а на другия – на военната. Дипломатическият клон на рода се споменава в писма на различни руски писатели – в частност на Алексей Константинович Толстой. Един от тях се сближава с небезизвестната Елена Блаватска (в онова време още съвсем млада, екзалтирана, мистично настроена провинциалистка). Прадядото на о. Йоан, който е генерал на руска служба, е бил набожен лутеранин, но се оженил за православно момиче. По закона на Руската империя децата от смесени бракове е трябвало да станат православни. О. Йоан разказваше, че прадядото, твърде огорчен от такъв развой на събитията, издигнал в Рига паметник на Лутер. Преди две-три години бях в Рига и се опитвах да издиря този паметник. За съжаление той не се е запазил. Така или иначе тъкмо по този начин предците на о. Йоан са станали православни.

Дядото на о. Йоан (син на последния лутеранин в рода) е служил като началник на охраната на Зимния дворец. Той е бил многодетен баща на тринадесет деца.

След революцията цялото многобройно семейство Майендорф се пръсва по света. Бащата на моя бъдещ духовник – седмо по ред дете с рядкото име Теофил – се оженва за представителка на старинния дворянски род Шидловски. Устройва се в Париж, където му се налага да усвои нова професия – на художник-миниатюрист. Портретите на всички руски владетели, направени от него за някакво печатно издание, са украсявали гостната на дома Майендорф в Крестууд.[2] Тъкмо там са били поставени портретите-миниатюри, изобразяващи самия о. Йоан като дете и като младеж, заедно с портрета на една млада тъмнокоса красавица в сватбена рокля – неговата съпруга.

Разказват, че в детството си Йоан Майендорф бил тихо, ученолюбиво момче, много замислено, разсъдително и задълбочено. Всички, които са го познавали, са забелязвали изключителните му способности. Семейството му е било религиозно и о. Йоан от ранна възраст е помагал в катедралата „Св. Александър Невски“ на ул. „Дарю“,[3] след което става четец и иподякон. Не може да се каже, че той е бил един самовглъбен самотник – обичал е, например, балните танци и прекрасно е танцувал. При все това обаче той никога не е забравял и винаги е внимавал за главното: за вярата, която за него е била неотделима от знанието, от историята и от Преданието, предавано от поколение на поколение още от самото основаване на Църквата, сиреч от Самия Христос. Бил е убеден в истинността на православието не просто като вярващ – можел е да докаже тази истинност, като дълбоко проникнат от своя предмет учен, съзиращ непрекъсваемостта на Преданието – основите на Православната църква, която той безрезервно е възприемал като единствено истинската Църква: света, вселенска и апостолска. Помня как на една своя лекция той каза, че един от проблемите на римокатолицизма е наличието в неговата история на множество човешки наслоявания, погрешно обявени за догмати на Църквата, задължителни за всички вярващи – догми и предания, които оставят твърде малко пространство за свободната човешка мисъл и за богословско творчество, и често си противоречат. „Не познавам нито един римокатолик – добави той, – който да вярва във всичко, в което е задължен да вярва като член на своята църква. А ето че аз във всеки миг съм готов лично да се подпиша под всеки вероучителен документ, задължителен за цялата Православна църква, защото съм абсолютно убеден в истинността на всеки от тях и съм готов да го докажа“.

През м. януари 1950 г., след завършването на парижкия Богословски институт „Св. Сергий“, Иван Майендорф сключва брак с Мария Можайска, племенница по прадядова линия на конструктора на първия самолет. На сватбено пътешествие младоженците се отправят към Рим. След това приятели разказват, че когато след завръщането им питали Иван как е минало всичко, той отговарял: „Истината казват за Рим, че това е вечен град!“. Такова било главното впечатление на историка и патролога от сватбеното пътешествие. Впрочем трябва да се добави, че о. Йоан е бил много сдържан човек и никога не е обичал публично да изразява чувствата си.

В лицето на Мария Алексеевна о. Йоан намира вярна спътница в живота. Двамата имат четири деца. На младото семейство се налага да преживее най-различни периоди: крайна бедност, притеснения, приспособяване към новия живот отвъд океана и мн. др. Помня как о. Йоан разказваше за онова време: той е преподавал в Богословския институт в Париж и едновременно с това е пишел докторска дисертация в Сорбоната. Студентите много са обичали своя млад преподавател и са му помагали с каквото са могли. Един от тях, например, който бил наел квартира в същия дом, в който е бил и о. Йоан, нерядко е наглеждал децата му. Това е бил бъдещият Антиохийски патриарх Игнатий.[4]

Дори и при най-притеснените обстоятелства обаче Мария Алексеевна е умеела да направи дома им уютен и съгряващ. При постоянна заетост – четирите деца, домашното стопанство, помощта за о. Йоан, кроене, шиене (наложило ѝ се е да се научи на това, тъй като е нямало с какво да купуват дрехи) – тя винаги е намирала време за благотворителна дейност и безкористна помощ за ближните. Нейната неуморимост и работоспособност ме поразяват и днес. При това тя дори в сегашната си възраст остава удивително красива, идеално облечена и безупречно изглеждаща жена.

3

Отдавна е станало общо място твърдението, че о. Йоан е бележит учен от огромна величина, който е извършил истински подвиг: по същество той е върнал в научния дебат и е възродил за православната духовност учението на св. Григорий Паламà, за което към онова време практически е било забравено. Днес това е всеизвестно.

Той обаче е не само един от най-големите патролози на двадесетото столетие и учен със световно име, а и изключителен, рядък пастир, полагащ душата си за овците. За мене той беше до известна степен еталон за православие. Винаги се придържаше към – както сам го наричаше, „средния златен път“, т. е. никога не се отклоняваше нито към размито икуменическо богословие, нито към сектантство, към несмислено ревнителство или към разпасан либерализъм, а винаги призоваваше към трезвост и разсъждение. Тези бяха и основните характеристики на неговия интензивен духовен живот. При цялата си мекота и деликатност о. Йоан отстояваше много твърдо най-важното и в принципните въпроси не отстъпваше никога. Винаги беше уравновесен и спокойно доброжелателен. Раздразнен съм го виждал едва няколко пъти, а раздразнението му се предизвикваше от сблъсъка с престорената набожност и лицемерие, които действително не можеше да понася.

Мисля, че тъкмо с тази черта от характера се обясняваше органичното неприемане от него на религиозното притворство и на духовния маскарад – на унията, на различните видове интеркомунион,[5] участието на православни в инославни богослужения и всички останали „икуменически двусмислености“. При все това обаче той винаги подчертаваше важността на това да бъдем открити към всичко онова добро, което може да бъде видяно в другите християнски традиции, заедно с необходимостта от православно свидетелство пред инославните. Показателно в тази връзка е определението му за сектантство, което той веднъж сподели с мене: „Сектата – това е сравнително малка затворена група от хора, които смятат, че единствено те ще се спасят, а останалите ще погинат, и които получават дълбоко вътрешно задоволство от осъзнаването на това“.

4

За пръв път се запознах с о. Йоан, когато, още студент в Нюйоркския университет, пристигнах в академията „Св. Владимир“, за да реша окончателно дали да постъпя там. Тогава той ме прие и именно тогава аз за пръв път стъпих в неговия дом. При цялото ми уважение и смущение пред знаменития богослов, веднага ми стана много леко с високия и строен, леко понапълнял човек, с изрядно подстригана брадичка и внимателен, ласкав поглед на обрамчените с бръчици очи.

Когато след половин година започнах да уча в института, моят нюйоркски духовник благослови да се изповядвам при о. Александър Шмеман (в академията имаше правило, че всички студенти по време на обучението си трябва да си изберат духовник от средите на преподавателите). През онази година о. Йоан почти го нямаше в академията – беше в „сабатикъл“,[6] който той прекара в „Дъмбъртън Оукс“[7] и лекциите му бяха изнасяни от други преподаватели. Затова нашето познанство продължи едва след година – започнах да слушам лекциите му, да пиша курсови работи, да беседваме за историята. О. Йоан ме канеше в дома си и аз се запознах отблизо с членовете на семейството му. Няколко пъти по време на негови пътувания той ме молеше да нощувам в дома му, за да се грижа за реда и да разхождам кучето.

През последните няколко месеца от живота си о. Александър Шмеман беше много болен и му тежеше да приема за изповед своите многобройни чада. Не ми се искаше да го обременявам и, след като поисках благословението му, започнах да се изповядвам при о. Йоан. Оттогава той стана мой духовник. Ще кажа и нещо повече: тъй като родителите ми се разведоха когато бях съвсем малък, фактически израснах без баща. В отношенията си с о. Йоан за пръв път разбрах какво означава истинско бащинство. Можех да се обърна към него за всяко нещо и за мене – бездомния студент, живеещ в общежитието и нямащ къде да отиде през ваканциите, – домът му в много отношения стана като роден. Помня ежегодните палачинки на Заговезни при о. Йоан, великденските трапези и задушевните събирания около свещите на рождественската елха, а и просто обикновените тихи вечери в дома му. И о. Йоан, и Мария Алексеевна ми помагаха постоянно – не само със съвети, а и на дело. Мария Алексеевна, например, ме учеше на френски език, когато се готвех да полагам изпити за „докторски минимум“. Когато ме нямаше в Ню-Йорк или в Америка, пишех писма на о. Йоан и винаги бързо получавах от него отговори – лаконични, но и изчерпателни, написани с неговия характерен дребен, но много четлив почерк.

Животът на свещеника и богослова Йоан Майендорф беше подчинен на служение на Бога и на Неговата Църква. Това беше нещото, което изпълваше битието му със смисъл. Всичко останало се подчиняваше на главното. Спомням си една история, която разкрива удивителната скромност и смирение на о. Йоан. В живота му се беше случило събитие, можещо да увенчае неговата научна кариера. През 1981 г. канят о. проф. Майендорф на длъжността директор на „Дъмбъртън Оукс“. Това е един от най-големите и авторитетни научни центрове в целия свят, при това е и приказно богат частен институт, разполагащ с огромни средства. Според завещанието на неговия основател-мултимилионер всички тези средства са дарени за византийски изследвания. И ето че поканили о. Йоан да стане директор на този институт… На първо място, това е една почетна длъжност и, на второ – би му гарантирала материално положение, несравнимо с полупросешкото по американските стандарти възнаграждение на професор от „Св. Владимир“. Сякаш всичко, за което един учен може само да мечтае – да оглави такова учреждение и напълно да потъне в предмета на своите изследвания, без да бъде разсейван от нищо друго… При все това о. Йоан отказал. Смятал е, че мястото му е в академията, в Църквата. Когато го питах, защо е отказал, той винаги много скромно ми отговаряше: „А за какво ми е? Това не ми е интересно, това са някакви административни задължения, от които нямам нужда…“ – толкова естествено беше за него да си остане просто свещеник и да служи на Църквата. Помня, че в стари емигрантски списания съм намирал статии, написани от о. Йоан още преди да приеме свещенство. Бяха подписани „барон Иван Майендорф“. След приемането на свещенство обаче всички тези титли се отменят, по същия начин както и всички многобройни научни титли и звания за него бяха вторични, сравнени с най-важното служение на живота му.[8]

5

О. Йоан притежаваше невероятно чувство за хумор. Спомням си как – в отговор на поредното обвинение, че академията „Св. Владимир“, била готвела високочели[9] учени-богослови, докато в същото време на Църквата са нужни най-вече усърдни служители и пастири (много разпространено мнение в православна Америка), той хапливо отбеляза: „Какви богослови? Та за целия четвърт век, през който аз преподавам тук, от академията излязоха всичко на всичко трима богослови!“.

Беше и забележителен разказвач. Характеристиките, които даваше на хора и на събития, бяха точни, кратки и изчерпателни. Познаването на хората и съзирането на най-съкровеното във всеки човек беше изключително. Вероятно точно това качество му е помагало да прониква в самата същност на историческите събития: защото в историята за него беше особено важен човешкият фактор и към всички личности от миналото той се отнасяше с разбиране, с любов и снизхождение, естествено напълно по светоотечески отделяйки човека от неговите грехове. Много обичах разказите на о. Йоан за парижката му младост през годините на войната и немската окупация на Франция, за отделни дейци на емиграцията, за детските му и юношески наблюдения по време на олтарното служение в храма на ул. „Дарю“ (веднъж спомена извършеното там опело на известния окултист Гурджиев: „Такива престранни типове – имаше предвид събралите се на това погребение – повече никога не видях в живота си“, казваше той), за срещите с различни известни хора от миналото (такива, като митр. Евлогий, митр. Владимир, прот. Сергий Булгаков, архим. Киприан (Керн), прот. В. Зенковски, А. В. Карташов, В. Н. Лоски, патр. Атинагор, митр. Никодим и др.), за пътуванията в Съветския съюз. По неговите разкази се запознавах с църковния живот в родината си и е удивително колко точна се оказа тази представа, когато се завърнах у дома от емиграция!

В СССР о. Йоан е бил няколко пъти – пътувал с някакви църковни делегации. Успял дори да изнесе няколко лекции в Тбилиския университет – покрайнините на империята са били все пак малко по-либерални. Притежаваше обаче удивителна чувствителност и такт – много точно е усещал как и какво може да се говори за религията в СССР, за да се каже главното, да се поднесе на аудиторията най-важното, без при това да се излиза от рамките на съветското „позволено“ и без да бъде подведен никой от слушателите. Макар той никога да не е живял при съветската власт и да не е поглъщал като всички нас, заедно с майчиното мляко, навика „на езоповия език“, той използваше този език изключително умело. При това обаче, доколкото о. Йоан е раснал като свободен човек, неговите лекции се получавали по-откровени: можел да казва твърде-твърде много. Изключително топло се изказваше за аудиторията, събирала се на лекциите му. Трябва да се има предвид, че с голяма вероятност там навсякъде са седели наблюдатели, внимаващи кой как слуша и какви въпроси задава. И въпреки това там се е събирал доста народ – залата буквално се е пръскала по шевовете.

Спомням си една забележителна история, която о. Йоан обичаше да разказва. От Грузинската патриаршия му осигурили автомобил, за да може шофьорът да му покаже забележителностите на Грузия и на грузинското православие. Минавали покрай разни храмове, много от които, за разлика от Русия, били действащи и о. Йоан, като не знаел с кого си има работа, започнал внимателен дипломатичен разговор: „Ето, виждате ли, все пак, слава Богу, поне някои храмове са отворени, действат… Значи може да се живее?“. На което шофьорът, без да помръдва устните си, с грузински акцент казал: „Сатанинска власт!“.

А ето и друга история. О. Йоан пристигнал в Москва заедно с някаква икуменическа делегация на Националния съвет на църквите в САЩ. В програмата на визитата влизало посещение на патриаршеска литургия в Елховския събор. О. Йоан, естествено, служил, а останалата делегация, състояща се от инославни, поставили на солея, близо до дясната певница, откъдето, както отбелязваше разказвачът, не виждали почти нищо освен върха на носа на патр. Пимен – когато той излизал да благославя народа с дикири и трикири. Когато службата завършвала, в олтара възникнал въпрос как патриархът да приеме тази делегация. Руското духовенство предложило да ги преведат през олтара. На това о. Йоан протестирал, припомняйки, че те всичките не са православни. Възразили му, че още по-неприлично би било патриархът сам да излиза при тях, така че по-добре самите те да го посетят. Сред американците обаче имало и една дама – съпруга на някакъв методистки епископ, доста едра негърка, облечена в тесни яркочервени панталони и с грамадна коса в стил „афро“. В олтара, естествено, не я поканили и тя, дотогава не толкова забележима сред групата на своите спътници, изведнъж се оказала съвсем сама на солея, открита за погледите на целия народ. Тогава един от протодяконите в олтара попитал о. Йоан: „Що за странно същество е това?“. „Ами, жената на епископа“ – не без ехидство отговорил о. Йоан. „И как ще повелите да я наричаме? Владичица? Пфу!“ – възмутил се дяконът до такава степен, че храчката му се оказала съвсем не символическа. „В този момент – като се усмихваше отбеляза о. Йоан – разбрах, че православна Рус е все още жива“.

Добре помня също разказа на о. Йоан за двете гробници, явяващи се двата центъра на моята страна – центърът на безбожния СССР и центърът на Светата Рус. Първата от тях – мавзолеят на Ленин, била на Червения площад. Всичко там било организирано оптимално ефективно със синхронно крачещи часови, неподвижен караул, педантичен ред, във висша степен професионална охрана. И всичко това било абсолютно стерилно и безвъзвратно мъртво. Втората гробница била разположена само на няколко десетки километра от първата: раката на преп. Сергий Радонежки в Троицко-Сергиевата лавра. Тук всичко изглеждало по съвършено различен начин – хора на опашки, побутващи се един друг, за да целунат мощите на преподобния, нестроен хор, свещеници не винаги с добър слух, служещи молебени, крещящи душевно болни хора, състрадателни бабички, интелигенти с търсещ дух, туристически групи, зяпащи всичко наоколо, поклонници от всички краища на страната, почиващи и похапващи по пейките – и никаква стерилност, никакъв ред, никаква определеност, никаква показност – самият живот, живият живот, безгранично, безкрайно бликащият живот. А и как да бъде иначе: та нали хората идвали в Лаврата не за да отдават партиен дълг на вежливост към балсамирания труп на вожда на пролетариата, към богобореца, който отдавна е загубил своята безнадеждна битка, а за да възложат своите надежди и упования на живия застъпник и помощник, тъй като в Бога всички са живи. И това съществуване на втория, макар и скрит от очите на мнозина център – така казваше о. Йоан – било най-доброто свидетелство за краха на мъртвешката идеология на марксизма-ленинизма и залог за бъдещото възраждане на православието в Светата Рус.

В родния за него Санкт Петербург (тогава Ленинград) при съветската власт на него му се беше удало да изнесе само една лекция (през 1973 г.), която вече влезе в сборника, неотдавна отпечатан от Богословския институт „Св. Тихон“. Тогава по някакво чудо беше станало възможно да бъде публикувана в двадесет и деветия том на Трудове на Отдела за древноруска литература. Повече публикации през съветско време в Русия той нямаше (с изключение на краткото предисловие към книгата на В. Н. Лоски Боговѝдение – в осмия сборник на Богословски трудове за 1972 г.).

Веднъж о. Йоан ми показа току-що получена статия във в-к Труд, с груби нападки към него. Описваше се някакъв епизод, когато о. Йоан бил в Москва и уж взимал участие в уж конспиративна антисъветска сбирка. Статията се казваше „Кръст върху съвестта“ и изобилстваше с изрази като „тънките устни“ на о. Йоан „се извиха в крива усмивка“ и т. н., все от този род. Естествено, след такава публикация за о. Йоан пътят към Русия беше затворен. Дълго не го пускаха тук и едва в по-късното горбачово време той отново успя да дойде в родината.

6

Когато с благословението и препоръка от о. Йоан започнах докторантура в университета Фордъм, той ми стана научен ръководител. Всъщност аз кандидатствах във Фордъм единствено за да работя с него (там той беше редовен професор). Като научен ръководител, също както и като духовен наставник, той поставяше на първо място свободата на човека. Той можеше да съветва, да подсказва, но никога не налагаше своето мнение. Окончателния избор на темата трябваше да направя сам. Правеше обаче доста много, за да ми помогне да разработя темата по най-добрия начин, посочваше детайлите, които не можеше да не се споменат, и безкомпромисно улавяше всички слаби страни на моята аргументация. Трябваше обаче да работя самостоятелно – той беше само ментор, наставник, помагащ ми да стигна сам до поставената цел.

О. Йоан беше може би най-добрия педагог, когото съм познавал. Той преподаваше патрология, история на Църквата, история на Византия. Преминах няколко от курсовете му – и в академията, и във Фордъм; цикъла както на богословските, така и историческите му курсове, за богословските и за светските учебни заведения. Притежаваше удивителен дар: можеше по най-несложен начин да разкрие всяка тема, дори и най-сложната. За всеки предмет – исторически или богословски – можеше да разказва удивително ясно, да откроява главното и да направи предмета понятен. Освен това о. Йоан не спираше, докато не се увереше, че всеки студент го е разбрал и е усвоил онова, което се стремеше да предаде на аудиторията. Възможно е лекциите му да са били лишени от всякакъв външен блясък. Той говореше по професорски, можеше дори малко да се запъва, леко да злоупотребява с междуметията, да не завършва фразата. Винаги обаче лекциите му бяха изключително интересни. Винаги необикновено дълбоки и съдържателни. И заедно с това всичко беше кристално ясно. Четеше лекции и пред университетски аудитории, и в енорийски домове, като можеше да разкрие същността на всеки проблем, да го направи разбираем за хора на най-различни равнища. И винаги слушателите му ставаха негови сътрудници, които го следваха стъпка по стъпка към постигането на най-важното.

Такива бяха и проповедите му, които всеки път произнасяше с Евангелието в ръце. Бяха кратки и ясни, но много съдържателни, проникващи в самата същност. Можеха да се струват суховати, но и тук се проявяваше уважението на о. Йоан към слушателя – той винаги беше сдържан и внимателен в изразяване на своите чувства, за да не би да наложи на събеседника собственото си мнение чрез емоционален натиск. Главното за него беше да разкрива словото Божие, така щото то да зазвучи в човека, а всичко лично и емоционално можеше да се превърне в препятствие пред това.

Впрочем, много рядко, но все пак се случваше и емоциите да надделеят. Спомням си забележителната, вдъхновена проповед, която произнесе на гроба на о. Александър Шмеман. Гласът му на няколко пъти пресекваше и той беше принуден да спира, за да се овладее. Всички присъстващи плачеха. Когато той влезе в олтара, а аз, дълбоко потресен от неговото слово и неговите сълзи, сам не разбирайки какво говоря, казах, че на тази му проповед дори ангелите са плакали. О. Йоан в тих ужас плесна с ръце: „Какво говориш? В никакъв случай не трябва да се говори така! Повече, моля, никога не говори така!“.

Винаги ме поразяваше най-дълбокото смирение на о. Йоан. Никога не съм виждал да се измъква дори от най-идиотските въпроси (от моя гледна точка), които му задаваха (пък сега вече със срам си спомням какво понякога и самият аз съм го питал, гордеейки се с някакви си новоизлюпени знания). Беше готов безкрайно да обяснява и да разяснява, без ни най-малко да се дразни, без да губи търпение. Удивително е, когато учен със световно име толкова смирено и кротко е готов да се нагърби с всеки не дотолкова умен и не дотам способен студент.

О. Йоан подхождаше към всеки проблем и въпрос разностранно и безпристрастно. И тъкмо затова беше така убедителен за хора с най-разнородни възгледи. Не насилваше слушателите, налагайки им чрез ерудицията и с авторитета си своята гледна точка – той разкриваше пълната картина, предоставяйки на човека възможността сам да си направи изводите. Никога не скриваше убежденията си, но никога не си позволяваше да допусне и най-малкия признак на пристрастност. Помня как отговори на един докторант, убеден римокатолик: „Разберете, аз нищо не мога да сторя, но убежденията Ви, при цялото ми уважение към Вас и към Вашата искрена вяра, не почиват на исторически факти – такива възгледи за върховенство на папите през седмото столетие просто не е имало!“.

7

В съответствие с образа на знаменит професор, о. Йоан се отличаваше с разсеяност, бидейки „притча во языцех“ сред всички студенти. За него разказваха анекдоти, как той нещо объркал, отишъл не там, където трябва… Всички го обичаха за тази му разсеяност. Помня как веднъж дойде при нас за изпит и започна да пише на дъската теми за изпитни съчинения, които бяха напълно непознати за нас. Попитахме какво пише, при което той се осведоми на кой курс е попаднал. Оказа се, че е дошъл съвсем не където трябва и пише съвсем не темите, които трябва. „Дайте ми минута да помисля“ – каза той, и след минута написа вече правилните теми, съответстващи на нашия курс.

И още една типична за него история. Разказват как веднъж докарали о. Йоан с кола до Фордъм, където преподаваше. По пътя той дълбоко се замислил. Когато пристигнали го попитали: „Отец Йоане, къде да Ви оставим?“. Той вдигнал очи и отвърнал: „Някъде по-близо до Великия вход, моля“. Твърде характерна неволна грешка, показала, че в този момент с ума си той е пребивавал в небесната литургия.

Всяка разсеяност на о. Йоан обаче изчезваше в храма, в олтара, на богослужението. Служеше отчетливо, съсредоточено, ясно и съвсем сдържано, скромно, възприемайки своята роля като изключително спомагателна. Всички негови движения бяха оскъдни и премерени. Нищо, никакви чувства и емоции на свещеника не трябваше да стоят между богослужението (което той много обичаше и дълбоко познаваше) и участниците в него: православните християни. Беше враг на всяка „театралност“, която по негово убеждение е дълбоко чужда на духа на православието. Помня как той говореше за това, разказвайки за вечерната в Неделя на всеопрощението, с която богослужебно започва Великият пост. Ала и след поклоните на молитвата на св. Ефрем Сириец, и след покайните песнопения, и даже след самия чин на всеопрощението тази вечер постът все още не започва: типикът предписва на братството да се отправи към трапезата и да приеме „великото утешение“. „Виждаш ли, това е самият живот, казваше той, а съвсем не е театър, където са дръпнали завесите и представлението е започнало, спуснали са ги – и е свършило. В действителния живот нищо не става рязко, съгласувано и по заповед“.

Нелюбовта му към театралниченето се проявяваше и в това как той искаше да бъде погребан. Веднъж с него разговаряхме за пищното погребение на един свещеник. Той каза, че би искал да бъде погребан много скромно, в най-просто облачение: такова, което вече е станало негодно от овехтяване и повече не може да бъде използвано за богослужение.

Смирението на о. Йоан се проявяваше още и в това, че давайки съвет, той много се страхуваше да не го възприемат като някакъв духовен старец. Беше много внимателен и прецизен в своето духовно „наставничество“ и искрено обичаше всяко свое духовно чедо, съчувстваше му и се молеше за него. Уважавайки свободата на човека, о. Йоан в никаква степен не налагаше своята гледна точка. Когато му задаваха въпроси и трябваше да даде съвет за нещо, той винаги подчертаваше, че изобщо не е духовен старец и при него няма никакви прозрения и провиждания: „Единственото, което мога да кажа, според здравия разум, преди всичко след като се помолите, би си струвало да се постъпи еди-как си и да се направи еди-какво си, но внимавайте, защото решението е Ваше“. Категоричен беше само когато имаше нужда да бъде предпазен човекът от грях или от недобри, нечестни постъпки. Във всички останали случаи той внимателно даваше съвети, предварително подробно изяснявайки какво иска самият човек и какво е неговото мнение по съответния въпрос. Винаги се изумявах колко правилни и колко справедливи се оказваха неговите съвети, независимо дали ги изпълнявах или не. За съжаление, далеч не винаги ги изпълнявах.

Освен всичко друго, о. Йоан притежаваше такова особено душевно благородство и мъжество, които много рядко се срещат в наши дни. В критични случаи той никога не се боеше да каже истината и да постъпи по съвест, дори ако това би го застрашило с големи усложнения и неприятности. Бил съм свидетел на няколко такива случаи.

При все че той винаги беше готов да оправдае и да прости на другия, към себе си се отнасяше изключително критично. Ще приведа един доста показателен епизод. Имаше в Америка една много богата и доста възрастна дама, вдовица на „фъстъчения крал“. Произлизаше от Сирия, от православно арабско семейство. След смъртта на съпруга си тази дама даваше много пожертвования за Църквата. Понякога успявахме да я уговорим да се отбие в академията, където всички се грижеха за нея, устройваха ѝ царски прием с надежда, че ще прехвърли необходимата сума за вечно продънения академичен бюджет. Неограничените ѝ финансови възможности и всеобщото угодничене силно деградираха тази съвсем обикновена и всъщност добра жена и я превърнаха в разглезено и капризно създание, непрестанно изискващо явно угодничене, в което всички около нея трябваше постоянно да се състезават един с друг. Помня едно от тези нейни идвания. По това време се дострояваше се новият академичен храм, издигаше се нов учебен корпус, а средствата естествено катастрофално не стигаха. На вратата стоеше „почетен караул“ от професори и духовенството начело с ректора – о. Йоан, очакващи пристигането на скъпо и безвкусно натруфената, нелепо гримирана старица с невъобразима шапка и на високи токове. Аз се приближих към о. Йоан, а той с въздишка рече: „Ето, виждаш ли, когато изобличават духовниците в Съветския съюз, всички ги обвиняват, че подлизурстват пред безбожната власт. Те обаче го правят заради оцеляването на църквата, за тях това е въпрос на живот и смърт. Кой може да ги съди за това? А ние сега защо подлизурстваме? Изключително заради парите. И дори не се замисляме правилно ли е това. Можем ли да смятаме себе си по-добри и по-чисти?“.

8

Когато вече живеех в Германия и започнах да мисля за завръщане в Русия, позвъних на о. Йоан. Като ме изслуша, той ме благослови да се връщам, като каза, че смята, че съм прав – времето е дошло. Разбира се, добави той, на мене ще ми предстоят значителни материални трудности след живота на Запад. Знаел обаче, че за мене това не е главното: че аз ще мога да преодолея всичко и животът ми несъмнено ще бъде много по-интересен и по-пълноценен. Така се и оказа…

След това имах възможност да видя о. Йоан само още веднъж – на следващото лято заминах за Америка и попаднах точно на прием по случай оставката му от поста ректор на академията. След смъртта на о. Александър Шмеман о. Йоан беше избран за ректор. Той не искаше това, защото то означаваше потъване в административна, представителна работа, за която той не чувстваше никакво призвание. Той беше учен и пастир и за него това беше главното. Беше се заел обаче с ректорството като с послушание и в продължение девет години тегли този хомот. В края на краищата беше взел решение да подаде оставка и да се заеме само с научна дейност: да работи, включително в помощ на православието в Русия. Още повече че точно тогава падна комунизмът и неговата родина се освободи. Мечтаеше да пътува често до Русия и да работи за благото на възраждащата се Руска православна църква.[10] Ние тогава се срещнахме в Крестууд, където той отслужваше литургия в храма на академията, след това имаше прием в негова чест, а вечерта бях у тях и разказвах за живота в новата Русия (тогава вече бях натрупал половингодишен опит). На следващия ден о. Йоан отлетя за Москва, а аз останах да довършвам свои работи в Америка. Когато пристигнах в Русия, о. Йоан вече се беше върнал в Америка. Повече не го видях.

О. Йоан се бил почувствал зле още в Москва. След неговото завръщане състоянието му още повече се влошило и той се обърнал към лекар. Като цяло той е бил съвсем здрав човек. Дори на стари години нямаше кой знае какви болести. След кратко изследване се оказало, че има рак на панкреаса, при това в напреднал стадий. Било му е казано, че му остават още няколко месеца живот. За всички наоколо това е било шок. Съвсем неотдавна семейството беше купило дом в Принстън, в университетския град, където да живеят, да работят в библиотеката, да пишат. Всичко, за което о. Йоан мечтаеше през всичките тези години на уморителното ректорство. Господ обаче беше разсъдил различно.

Аз научих за това няколко дни по-късно. Съдейки по всичко, излизаше, че време за прощаване с о. Йоан, макар и немного, но все пак оставаше. Не можех да замина веднага, защото имах определена командировка в Гърция заедно с о. Глеб Каледа (тогава работех в Отдела за религиозно образование и катехизация на Московска патриаршия). Реших, че след като десет дни по-късно се завърнем от Гърция, веднага ще отлетя за Америка: в онези два или три месеца този план беше съвсем реален. В Гърция обаче се случи нещо особено, непознато за мене нито преди, нито след това: имах два удивителни съня.

Първият ми се присъни, когато с о. Глеб плавахме с ферибота от Атина за Крит. В този сън аз пристигнах в академията, за да навестя болния о. Йоан. Търся кола, за да отида при него в близка болница – въпреки че всъщност той лежеше в болница в Канада, но в съня беше различно – търся и не мога да намеря. Една кола е счупена, друга е отпътувала, трета – просто не ми я дават или нещо такова… И всички казват: „Ама защо дойде толкова късно?“ – тази фраза се повтаряше в съня ми постоянно. Тогава се събудих с много тежко чувство.

Три дни по-късно имах друг сън. Стоя в олтара, о. Йоан служи Литургията – много радостен, светъл, сияещ. Вижда ме, прегръща ме, разцелува ме и казва: „Защо си толкова тъжен? Какво е станало с тебе?“. Казвам: „Но нали сте болен…“. А той отговаря: „Ти пък! Някаква дреболия! Ти виж каква радост е: ето, аз съм в Божия храм, Евхаристия… Такова щастие! Не бива да си тъжен!“ – и се събудих с чудесно, със светло чувство.

През същия ден позвъних в Москва, на бъдещата си съпруга. Каза ми, че о. Йоан е починал три дни преди това, т. е. тъкмо когато съм сънувал първия сън.

… По думите на очевидци, в болницата, след като завършил маслосветът, о. Йоан с поглед посочил към ъгъла и казал: „Иконата на Евхаристията“. Иконографският сюжет Христос, причастяващ апостолите винаги е бил от любимите му. Очевидно още тогава му е била открита някаква висша действителност, стояща зад този образ.[11] Скоро след маслосвета той починал. Не знам в какъв фелон са го погребали…

9

Оказах се отново в Америка едва през май 2001 г., след дълго прекъсване. Тогава за пръв път бях и на гроба на о. Йоан – на сенчесто гробище в малкия град Йонкърс, северно предградие на Ню-Йорк съвсем близо до академията. Помолих Мария Алексеевна да ме закара до там. Преди смъртта си о. Йоан ѝ казал, че би искал да бъде погребан в Йонкърс – сред другите руски гробове: в гробището има руски участък, прилежащ към тамошния православен храм. О. Йоан е бил там нееднократно, много пъти е опявал покойници, отслужвал е панихиди на гробовете. Мястото се било съхранило в неговото сърце.[12]

Сега там, на високото хълмче, има сив гранитен кръст, в подножието на който отляво е написано на английски език: „Протопрезвитер Йоан Майендорф (1926-1992)“. Отдясно е оставено място за още един надпис. Мария Алексеевна поясни, че го е оставила за себе си. Кръстът е обкръжен от гъста зеленина и от него добре се виждат златните луковични куполи, увенчани с осемконечни кръстове. От това място много добре се чува необичаен за Америка звук – благовестен звън на църковна камбана. Поклоних на о. Йоан, целунах топлия полиран гранит в средната напречна част на кръста и запях възкресния тропар: „Христос възкръсна от мъртвите, със смъртта Си смъртта победи и на онези, които бяха в гробовете, дарува живот!“. И мисля, че заедно с мене пееше и о. Йоан.

Превод: Жанета Кирилова

* Дворкин, А. „Памяти отца Иоанна Мейендорфа“ – В: Свидетель Истины: памяти протопресвитера Иоанна Мейендорфа, сост. А. В. Левитский, Екатеринбург 2003, с. 175-191 (бел. прев.).
В бележка към заглавието на този текст авторът А. Л. Дворкин отбелязва: „Тази статия беше прочетена от вдовицата на о. Йоан – Мария Алексеевна Майендорф. В статията тя забеляза няколко неточности. Нейните уточнения и коментари са предадени като бележки към основния текст“.
Както в руското издание, така и в настоящия превод, тези бележки са съпроводени от уточнението „ММ“ (бел. ред.).