Св. Йосиф Дамаскин – непознатите светци на Антиохийската църква

Раждане и младежки години

Св. Йосиф се ражда в Дамаск през м. май 1793 г. в бедно и благочестиво семейство. Получава начално образование, добре изучава арабски и малко гръцки език. След известно време спира да ходи на училище, защото баща му не е бил в състояние да продължи заплащането на образованието на своя син. Йосиф започва също да тъче коприна. Немотията и ръчният труд обаче не угасяват неговия копнеж за просвета и знание. Налага му се да намери решение. А то е било: да работи през деня, а да се учи четмо и писмо на светлината на газова лампа през нощта. Неволята го кара да учи самостоятелно. Влечението му към науката е насърчено у него, може би, от примера на големия му брат Муса, който е бил образован, имал е опит в науките и по-специално е бил вещ в арабския език и книжнина. Муса си купува книги за цяла библиотека, но умира преди да достигне двадесет и петгодишна възраст; според някои смъртта му е причинена от преумора, вследствие от многото и непрекъснато четене на книги. Това повлиява отрицателно на отношението на родителите на Йосиф към неговия необикновен интерес към книгите. Въпреки това копнежът му към учение си остава пламенен.

Когато Йосиф достига четиринадесетгодишна възраст, започва да чете книгите на своя брат. Изпадна обаче в смут, защото разбира много малко от това, което чете. Само че тази трудност, вместо да пречупи решителността му за учене, я засилила. Разсъждавал е така: „Авторът на тези книги не е ли бил човек, какъвто съм и аз? Защо тогава да не мога да проумея техния смисъл? Трябва да ги проумея“.

След това му се удава да се обучава при учения за времето си имам Мохамед Ал-Аттар. При него изучава арабски език, сравнителни науки, логика и др. След известно време обаче отново се отказва, защото заплащането за образованието и цените на учебниците са непосилни за него и родителите му. Затова той пак се връща, както и преди, да работи денем и да чете книги от библиотеката на своя брат нощем.

От значение е да се знае, че по онова време научните търсения са били примесени и съпътствани от стремеж към благочестие и богопознание. А една от най-изучаваните книги е била св. Библия. В своите безсънни нощи Йосиф се съсредоточава върху изучаването на Стария Завет, особено на Псалмите, и на Новия Завет. Сравнява гръцкия с арабския текст и така постепенно усвоява превода от и на гръцки език. Неговите постижения в сферата на знанието обаче не се свеждат само до езикови познания, защото той научава наизуст Св. Писание.

Младият Йосиф продължава с неотслабващ копнеж да търси възможности за своето образование. Така той проучва из основи богословието и историята от книгите на учения духовник и свещеномъченик Джарджус Шехада Ал-Саббаг. Дори започва да приема ученици в своя дом. След това Йосиф научава и усвоява еврейския език – от един от своите ученици-юдеи.

Цялата тази усърдна дейност предизвиква отново опасенията на неговите родители и те се опитват да отклонят вниманието му от четенето, ученето и преподаването, за да не го застигне участта на брат му Муса, само че не успяват. Накрая те виждат, че единственото решение, което им е оставало, е да го оженят. Женят го за една девойка на име Мариам Ал-Карша, докато все още е бил на деветнадесет години (през 1812 г.). Бракът обаче не е бил в състояние да отклони вниманието на Йосиф от четенето и той продължава да чете с нестихващ интерес дори и през своята брачна нощ, както споменава за това авторът на житието му.

Св. Йосиф като свещеник

След като слухът за високата книжовност на Йосиф се разпространява сред народа, православната общност в Дамаск поисква от Антиохийския патр. Серафим (1813-1823 г.) да го направи техен пастир. И понеже и патриархът е имал добри впечатления от младия Йосиф, в рамките на една седмица го ръкополага за дякон, а след това и за свещеник, когато Йосиф е бил все още на двадесет и четири (в 1817 г.). По-късно патр. Методий (1824-1850 г.), след като вижда неговата ревност и благочестие, образованост и смелост, го дарява с отличието велик иконом.

Дълги години о. Йосиф проповядва в църквата, позната с името „Ал-Мариамия“ („Мариина църква“, сегашната патриаршеска катедрала, посветена на св. Богородица – бел. прев.), надминавайки всички със своята проповед. Някои го определят като втори Златоуст. Нееман Касатли, например, в книгата си Приказна градина казва за него, че бил „добър проповедник“, а Амин Захер Хейр-Аллах споменава в книгата Ардж Заки („Благоуханен цвят“ – бел. прев.) през 1899 г., т. е. тридесет и девет години след кончината на о. Йосиф, че имамите на Дамаск все още продължавали да му подражават. Гласът на проповедите на о. Йосиф продължавал да се чува като ехо и през двадесетото столетие. Така например, римокатоликът от източен обряд Хабиб Ефенди Аз-Зейят, описвайки о. Йосиф, казва, че той е бил „известен сред арабите православни християни със своята образованост и с проповедите си“.

В проповедта си о. Йосиф Дамаскин се е отличавал със сила на аргументацията и убедителния си и разумен отговор. Имал е, по думите на Иса Ескандър Ал-Маалюф, „тих глас, остър слух, чувал от далечни разтояния и хората очаквали да слушат словата му с пълна наслада и голям копнеж, влияели се от него, търсели го за съвет... и спазвали заръките му“.

В своята проповед той проявява усърдие в състраданието си към клетниците, в утешението на скърбящите, в подкрепата на бедните и в помощта за болните. Когато през 1848 г. в Дамаск се разпространява холерата, о. Йосиф показва голяма ревност в услуга на болните, нехаейки, че той самият може да се зарази с тази болест, защото се е уповавал на Бога във всички обстоятелства и се е грижел за погребването на покойниците и утешаването на скърбящите. Правел е това, и много повече, с усърдие, непознаващо леност, макар че губи един от своите синове, Мехна, поразен от болестта. Неговите ревност, твърдост и нежност прибавят още по-голяма почит към уважението, което жителите на Дамаск са проявявали към него. В свещеника си те са виждали образа на апостола, който е казал: „Отвред сме наскърбявани, но не стеснявани; в затруднение сме, но се не отчайваме; гонени биваме, но не изоставяни, повалени биваме, но не загиваме. Винаги носим в тялото си мъртвостта на Господа Иисуса, та и животът Иисусов да се открие в тялото ни“ (2 Кор. 4:8-10).

Сред многото старания, които о. Йосиф е положил, е и усилието му да отклони народа от някои разпространили се народни обичаи, които не са в съгласие с православната вяра. Словото му оказва влияние върху душите и успява да промени много от обичаите, спазвани по отношение на годежа, сватбата и погребалните практики.

Както се грижи за изграждането на духовните храмове, о. Йосиф се грижи за изграждането и на каменните храмове. През 1845 г., например, той се постарава да обнови църквата „Св. Николай“, която е била построена до „Ал-Мариамия“, като обновяването е извършено майсторски, но впоследствие тя е опожарена – по време на събитията от 1860 г.

В патриаршеското училище

Не се знае с точност от кого и кога се основава патриаршеското училище в Дамаск, но то до такава степен е свързано с името на о. Йосиф, че остава в историята, известно като „училището на о. Йосиф“.

Свещ. Йосиф се премества в патриаршеското училище през 1836 г. и причислява към него учениците, на които е преподавал в своя дом. За кратко време развива училището, като го разширява, избират се настоятели, погрижва се за ръководството му и поставя определена заплата на преподавателите в него. Така училището скоро привлича вниманието на всички търсещи знание по всички краища на Сирия и Ливан.

Първата грижа на о. Йосиф е била да образова подрастващите умове на чедата на своята православна енория, да ги подготви за свещенството „и за приемане на неговото чинопоследование, за да служат душеполезно на своята енория“. Разходите по обучението в училището са били покривани от вярващите и от патриаршията.

Било е естествено, от гледна точка на о. Йосиф, интересът към изучаване на богословие в училището да нарасне. Така през 1852 г., по времето на патр. Йеротей (1850-1885 г.), о. Йосиф проявява инициативата да отвори висш учебен отдел по богословските науки, възнамерявайки да го въздигне до такова академично равнище, че да превъзхожда другите богословски школи в православния свят. В тази висша школа започват редовните си учебни занятия дванадесет студента, които стават едни от най-добрите труженици в Антиохийската православна църква. Мъченическата смърт на о. Йосиф през 1860 г. обаче му отнема възможността да постави тази своя мечта на здрави и силни основи, които да гарантират продължителна научна дейност на висшата богословска школа.

Освен това, о. Йосиф вдъхва в учениците си „такъв дух на мир и успех, който няма свое подобие, освен у великите сред светците; този дух изпълва учениците му и завършилите при него своето богословско образование студенти, за да проникне чрез тях във всички, които са се обучавали после при тях или са общували с тях. Те пък, на свой ред, са предавали този дух на всеки, с когото са се свързвали, и по този начин се получава една свързана верига. Така учението на о. Йосиф се разпространява, а възпитанието му дава своя добър плод“.

Споменава се, също така, че о. Йосиф е бил един от учителите, преподавали в семинарията в Баламанд, днешен Ливан, между годините 1833-та и 1840-та.

Качествата на Божия човек

Едно от първите неща, с които се е отличавал свещеникът и учителят Йосиф е това, че той е бил беден. Някои от източниците стигат до твърдението, че неговото църковно служение е било „без никаква отплата“. Един руски учен, запознат с неговото житие, казва за него, че той не е имал никаква заплата, понеже се е бил заел със служение на Църквата, а за разходите му се били грижели неговите чеда, припечелващи с ръчен труд. Във всеки случай парите не са били изкушение за о. Йосиф.

За него се разказва, че когато вестта за неговото училище се разпространява, Йерусалимският патр. Кирил II (1845-1872 г.) поисква от него да преподава арабски и в семинарията „Ал-Мислаба“ („Разпятие“ – бел. прев.) в Западен Йерусалим, а той се извинява и отклонява молбата. Тогава патриархът му предлагга добра заплата в размер на двадесет и пет лири и жилище, епитрахил (т. е. да може да служи и да извършва треби, за да има допълнителни приходи – бел. ред.) и други възнаграждения в допълнение към нея. О. Йосиф обаче отказва, въпреки належащата нужда от пари, казвайки: „Бях призован да служа на тази, а не на друга енория и призовалият ме Господ ми е достатъчен“, имайки предвид енорията си в Дамаск.

О. Йосиф е бил истински благочестив, притежавал е гореща вяра, велико търпение, голяма благост, бил е кротък, тих, смирен, милосърден, въздържан, не е обичал да говори за себе си и е странял от похвалата до такава степен, че се е срамувал от хвалещите го и не е знаел с какво да им отговори.

Бил е мъдър и доблестен в своите пастирски грижи, говорел е на езика на мъдреците и на учените, така че е успявал да ги срази в спора, но е владеел също и езика на простите хора, така че да ги убеди. От разказите за него научаваме за случай, когато някакви наивни хора напуснали храма поради нещо незначително. Тогава патр. Методий иска от него да отиде след тях, да ги намери и да ги върне. Когато о. Йосиф ги застига, той не изразява никакво негодувание от деянието им, а се отнася към тях с благост и дори им предлага няколко малки икони, които е носел в джоба си. С това свое поведение докосва сърцата им и се завръща заедно с тях в храма, и така ги кара да се засрамят и да се разкаят за постъпката си.

Като учен, о. Йосиф е превъзхождал всички учители: бил е звезда на Изтока и практически деятелен учен. Мюсюлманите от неговата епоха свидетелстват за него, че той е бил един от най-великите, гениални християнски учени за своето време. „Никой от онова време не е бил в състояние да се сравни с него изсред хората на православното изповедание с изключение на Джерджи Илиян“ (високообразован, включително в арабската книжовност, православен сириец, съвременник на св. Йосиф – бел. прев.).

Като църковен човек о. Йосиф е смятан за велик богослов, за похвала на православието, а като свещеномъченик е послужил за пример на благочестие и добродетелност. С две думи така се описва образът на о. Йосиф Дамаскин в неговото време: той е бил един от Божиите човеци.

Библиотеката и творенията на св. Йосиф Дамаскин

Нищо не се знае за съдбата на библиотеката на о. Йосиф след неговата мъченическа смърт, защото тя е била опожарена, разграбена или изгубена по време на събитията от 1860 г. Неговият племенник Юсуф Ал-Хаддад, син на брат му Ибрахим, казва, че всичките книги и ръкописи, които о. Йосиф е притежавал ок. 1840 г., са били над две хиляди тома.

Що се отнася пък до писателската му дейност, тя, както изглежда, е била твърде значителна. Той сравнява и превежда Псалмите, Часослова, Служебника и Апостола от гръцкия оригинал, като ги редактира и поправя. Превежда също така на арабски език книгата Християнското учение на св. Филарет, митрополит на Москва. Преписва множество ръкописи, сравнявайки ги едни с други, така че накрая те са били поправени и изправени „като чисто злато, в което не се намира фалшив метал“. Сред поправените ръкописи е и книгата Тълкувание на шестте дни на сътворението и за това, което се казва за тях от стари времена на св. Василий Велики, дело на дякона-преводач Абдуллах („Божи раб“ – бел. прев.), син на Ал-Фадел Антийохийски, и тридесет омилии на св. Григорий Богослов.

О. Йосиф бил свикнал да завършва поправените ръкописи с думите: „Тази книга е преписана от стар ръкопис и е точно сверена със стария първообраз“. Поставя своя печат на ръкописите, с което ги удостоверява и подписва, и по този начин прави достъпна и сигурна употребата на тези от тях, които са били печатани или преписвани. Православните печатници през онова време, като например печатницата „Св. Георги“ в Бейрут, печатницата на св. Божи гроб в Йерусалим, арабските печатници в Русия и други печатници – всички те са разчитали на него за поправката на своите публикации и сравняването им с оригинала. Неговият печат в областта на богословието, литературата и културата се е ползвал с доверието на всички печатници. Той често е сътрудничил на Янис Пападопулос в преводите от гръцки на арабски език и обратно.

О. Йосиф има също така своя принос в редакцията на арабския превод на Новия Завет на Библията, известна като лондонското издание. Той пише: „... (преводачът) Фарес Ал-Шидяк показваше своето дело, което извършваше в сътрудничество с английския арабист, на мене, простичкия свещеник Йосиф, за да го сравня с еврейския или гръцкия оригинал и изказваше своето мнение за него“.

В своята авторска дейност о. Йосиф проявява голямо търпение и широко търсене, вярност и точност при превода, и винаги се оплаква от интерполацията, на която са били подлагани неговите редакционни трудове.

Не се знае дали е оставил свои авторски творения с изключение на няколко статии тук и там. Може би не му се е удала тази възможност или е сметнал себе си за недостоен да се сравнява с отците в тяхното творчество, но се е задоволил с това да преведе техните творения, работейки като точен изследовател на светоотеческите творения, за да предложи на чедата на православната вяра в чистота и изправност без никакво отклонение и недостатък това, което Преданието на Църквата е запазило за тях.

О. Йосиф и римокатолиците от източен обряд

Въпросът за начина, по който трябва да се провеждат отношенията с гръкокатолиците (римокатолиците по източен обред, т. е. униати, бел. прев.), които довчера са били част от Православната църква, е бил един от най-трудните проблеми, с които са се сблъсквали чедата на православната вяра в дните на о. Йосиф. Всички усилия надлъж и нашир са се хвърляли по онова време за възвръщането на разколниците. Някои прилагат насилствени методи, политически и административен натиск, а други разчитат на разбирателството и убеждаването. О. Йосиф Мехна Ал-Хаддад е принадлежал към вторите. Той е ненавиждал агресията и е отказвал да потърси помощта на Османската империя, за да уязви чрез нея униатите и да им причини притеснение. Това е било според него неприлично и безполезно. Било е в състояние да затвърди разделението, а не да върне единството.

Не се знае доколко е успял о. Йосиф в своя стремеж в тази посока. Случилото се през 1857 г. и последвалите го събития обаче показват, че неговото схващане на нещата е било много по-точно, по-успешно и по-действено от това на мнозина други като него. Защото в онази година униатският париарх Климент се опитва да наложи западния календар в своята църква, но тогава мнозина се отказват, почувствали се като чужденци, а някои от тях започват дори да си прокарват път към своята майка – Православната църква.

Така например, група от тях се събира под водачеството на Шабли Еюб (Йов) Дамаскин и другарите му като Джарджус Ал-Анджури, Йоан Фредж, Муса Ал-Бахри, Серкис Дъббана и Петър Ал-Джахел (от арабски „безумни“ – бел. прев.). Свързват се с о. Йосиф и той ги приема, насърчава ги и се постарава да просвети последователите им в продължение на три години. Предлага им и книга, написана от Шабли, в която той поставя аргументите на групата си срещу униатите. Името на книгата е Да освободим християнския закон от рамките на астрономическите възгледи, отпечатана в печатницата на св. Божи гроб през 1858 г. Броят на хората в тази група започва да се увеличава силно, дори се е твърдяло, че ако о. Йосиф не е умрял мъченически по време на клането през 1860 г., той е щял да успее да върне към правата вяра и останалите униати в Дамаск.

О. Йосиф и протестантските проповедници

О. Йосиф е водил много спорове с протестантските проповедници. Най-известните са били в градовете Хасбейя и Рашейя (в Източен Ливан – бел. прев.), а след това и в самия Дамаск.

В Хасбейя протестантските, американски мисионери, жънат успех благодарение на училището, което основават там. Към тях се присъединяват около сто и петдесетина души. След това се получава остро несъгласие между тази група, чиито членове са повечето православни, и останалите православни християни от Хасбейя и Рашейя, и околиите им. Тогава Антиохийският патр. Методий изпраща о. Йосиф в този район, където той престоява няколко месеца и успява да върне в Църквата някои от заблудените християни. В не един от случаите светецът успява да победи американските мисионери и да ограничи влиянието им.

В Дамаск о. Йосиф се постарава с пастирски грижи, проповед и наставления да образова своя народ, да го предупреди и предпази от разпространяващите се по онова време нововъведения и ереси.

Във връзка с отношението му към чуждите мисионери се разказва и как един английски мисионер на име Грийм, който е бил старшият сред тях, се е срещал с о. Йосиф и е обсъждал въпроси от Писанието. Светецът се досеща, че протестантският проповедник му задава въпроси, след което изопачава отговорите му, и затова пожелава от мисионерите писмено да му задават своите въпроси. Изпращат му писмено няколко въпроса, на които той не отвръща веднага, и мисионерите решават, че са го победили. След известно време отиват при него, през първата седмица от Великия пост, а той отговаря въпрос по въпрос на всичките им питания – с такава точност и убедителност, че те се връщат, чудейки се на точността на неговото изследване и обширните му познания, и това увеличава почитта им към него. Говори се, че след това те се отказват от нападенията си срещу него и стават негови приятели, на драго сърце посещаващи го и задаващи му въпроси вече не като полемисти, а като допитващи се до него приятели.

Първият духовен будител в Антиохийската църква

Животът на о. Йосиф, неговата ревност, благоговение, бедност, жаждата му за знание, а след това и неговата усърдна пастирска дейност, проповедта и наставленията му, преводите и статиите му, училището и голямата му грижа за него, всичко това и други неща създават духовновъзрожденска атмосфера, раздвижила заобикалящите го души, вдъхнала духовен живот и повдигнала духовното настроение. Нов род, нови идеи и нова насока започват да се създават. Изсъхналите кости започват да се съединяват – всяка кост с костта си и духът начена да влиза в тях (Иез. 37 гл.).

Повече от петдесетина от най-видните хора на Църквата са учили при него и са имали ревност като неговата. Сред неговите ученици са: патр. Мелетий II (от Дума; † 1906 г. – първият сириец-патриарх от 1724 г., когато се отделя Мелкитската църква и става униатска, бел. ред.), митрополитът на Бейрут и на цял Ливан Гавриил (Шатила; † 1901 г.), митрополитът на Захля, Сейдная и Маалула Герасим (Ярд; † 1899 г.), който е бил професор, и още няколко други архиереи, както и множество свещеници. Сред тях са архим. Атанасий (Касир; † 1863 г.), основател на Баламандската духовна семинария, свещ. Спиридон Сарруф († 1858 г.), директор на училището „Ал-Мислаба“ в Йерусалим и редактор на изданията на печатницата на св. Божи гроб, иконом Йоан от Дума († 1904 г.), основател на арабската печатница в Дамаск. Сред имената на училите при св. Йосиф са още: Димитри Шехада Ал-Саббаг, един от най-видните духовни будители, Михаил Калила, директор на патриаршеските училища в Дамаск, и д-р Михаил Машака († 1888 г.).

Следователно това, което е желаел о. Йосиф да се сбъдне, се сбъдва, като част от него се сбъдва по време на неговия живот, а друга – след кончината му. Той постоянно повтарял: „Аз посях семена в нивата Христова, която е в Дамаск, и сега очаквам жетвата“. Всичко това и други неща оправдават казаното от митр. Гавриил (Шатила), че три са слънцата на Дамаск: св. ап. Павел, св. Йоан Дамаскин и Йосиф Мехна Ал-Хаддад.

На Христовия слуга му оставало само да увенчае своя живот с кончина, равностойна на ревността и великата му любов, с която да прослави Бога и така идва мъченическата смърт.

Мъченическата му смърт

Клането в Дамаск започва на 9 юли 1860 г. Тогава множество вярващи прибягват към църквата „Ал-Мариамия“, след като не намират къде другаде да избягат. Сред тях са и такива, които са дошли от селата на Хасбейя и Рашейя, където също било станало клане, отнело живота на мнозина. Имало и такива, дошли от селата на двете Гути – Западната и Източната, и от планината Ермон-Ал-Шейх.

О. Йосиф бил пазел св. Дарове (т. нар. „сухо причастие“) в своя дом, според обичая на свещениците в Дамаск по онова време. Той ги взема, слага ги в пазвата си и излиза в посока на църквата „Ал-Мариамия“, преминавайки по къщните покриви (в Близкия Изток къщите са с равни покриви-тераси, бел. прев.) от къща на къща, докато стига до църквата. Там прекарва целия ден и цялата нощ, укрепвайки вярващите и насърчавайки ги да приемат своята участ, тъй като тя явно е неизбежна, да не се страхуват от тези, които убиват тялото, защото те не могат да убият душата (срв. Мат. 10:28). Учи ги, че венците са готови за тези, които с вярата си в Господ Иисус Христос са предали всичко в Божиите ръце, и им разказва историите и житията на праведните св. мъченици, призовавайки ги да вземат пример от тях.

След това, сутринта на следващия ден, 10 юли, срещу църквата „Ал-Мариамия“ се надига яростно нападение. Нападателите започват да грабят и да крадат, да убиват и да горят. Тогава падат множество мъченици. Някои успяват да излязат по площадите и тесните улички. Сред тези хора е и о. Йосиф. Той се бил облякъл с фелон, в който извървява няколкостотин метра, докато стига до известната улица с минарето „Ал-Шахм“. Там един от нападателите го разпознава. Между другото, този бил учен мюсюлманин, когото се било случило о. Йосиф да победи в спор, поради което този таял злоба срещу него. Съзирайки о. Йосиф, този извиква на вървящата с него група: „Това е имамът (първенецът – бел. прев.) на християните. Да го убием и ще убием всички християни заедно с него!“. Чул това, о. Йосиф разбира, че е настъпил сетният му час. Тогава веднага изважда св. Дарове от пазвата си и ги поглъща. След миг нападателите се нахвърлят върху му с пушки и брадви, като дървари, докато не го обезобразяват ужасно. После го вързват за краката и го повличат по земята из улиците и кварталите, докато не го смазват съвсем.

Така о. Йосиф пада мъченически за Христос, свидетелствайки за Него с трудовете и с бденията си, с кръвта и със страданията си. Става съучастник в Неговите страдания и приема смърт, подобна на Неговата (Фил. 3:10), затова и заслужава да се увенчае със славата Му и да се пресели в Неговия чертог. С това той става за нас пример за подражание, придобито благословение и горещ застъпник при нашия Господ, Бог и Спасител Иисус Христос. Нему слава навеки. Амин.

По молитвите на нашия отец и свещеномъченик Йосиф Дамаскин и дружината му, Господи Иисусе Христе, Боже наш, помилвай ни и ни спаси. Амин.

Тропар на св. Йосиф Дамаскин

„Нека ние, вярващите, да възпеем Йосиф Дамаскин, Христовия воин и свещеника на Антиохийската църква, който, заедно с дружината си, чрез словото Божие и своята кръв покръсти сирийските земи, храмовете и народа им. Понеже той от детство се кръсти с евангелската светлина, работи, учи и запази Христовата църква и нейното стадо. Затова ти се молим, Йосифе Дамаскине, бъди наш пример за подражание, хранител и горещ застъпник пред нашия Спасител“.

Превод от арабски: Виктор Дора

* Из книгата Забравените светци в антиохийската традиция, издание на Антиохийската патриаршия, 1993 г.; източник: http://www.orthodox-saints.com/saint/saint_life.php?saint_id=123 (бел. прев.).