Из Житието на преподобни Гавриил (Ургебадзе)
1 май 1965 г., Страстната седмица, Велика събота. Сутринта, в обичайното време, о. Гавриил отслужи св. Литургия и се запъти към Кашвети, храма „Св. вмчк Георги“.
На 1 май хората празнуваха един от най-важните комунистически празници – деня на работническата солидарност. На фасадата на Министерския съвет висеше огромен, осветен от лампички портрет на Ленин, с размери осем на пет метра. Най-отгоре имаше надпис с известната фраза: „Слава на великия Ленин!“. Звучеше музика, аплодисменти и скандирания на хората. На правителствената трибуна бяха партийните служители.
Това безбожно зрелище възмути о. Гавриил до дън-душа и той, подтикнат от любов към Христос, замисли нещо удивително. Взе от клисарката в Кашвети кибрит и нафта в малък съд и се отправи към сградата на правителството. Невероятно: човек, облечен в пълно монашеско облачение, премина линията на охраната, заобиколи правителствената трибуна отзад и се оказа точно пред огромния портрет на Ленин.
Извади скрития в одеждите съд с нафта, поля портрета на Ленин и предаде на огън образа на „великия вожд“. За секунди пламъците обхванаха целия портрет, за което освен нафтата спомогнаха и маслените бои, с които беше нарисуван. От температурата лампичките започнаха да се пръскат и да издават звук, сякаш се взривяваха. Това уплаши много застаналите на правителствената трибуна партийни деятели и празнуващия народ. Помислиха, че става някаква диверсия. Изплашени, отначало те се разбягаха във всички страни и дори извикаха спешно известния Осми полк, но когато видяха до правителствената трибуна само един облечен в черно Божи служител, се успокоиха. О. Гавриил стоеше пред горящия портрет на Ленин и гръмко призоваваше:
- Господ казва: „Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята и що е във водата под земята; не им се кланяй и не им служи“ (Изх. 20:4-5).
Когато разбраха, че няма никаква диверсия и за всичко е виновен този свещенослужител, хората се разгневиха много. От портрета беше останала само арматурата. Разгневени от изгарянето на портрета на вожда, всички се нахвърлиха яростно да бият о. Гавриил. А той още веднъж гръмко повтори:
- Слава подобава не на този мъртвец, а на Иисус Христос, Който стъпка смъртта и ни дари вечен живот.
След това гласът на о. Гавриил замлъкна.
Веднъж, когато говореше с нас на тази тема, той каза: „Заблудените смятаха, че постъпват правилно. Идването на войниците от Осми полк обаче ми помогна, тъй като те разпръснаха хората и когато ме видяха целия в кръв, хвърлиха ме в колата и ме откараха в затвора. Когато замислих да изгоря този звяр, знаех, че няма да ме пощадят и ще ме разстрелят, но за мене беше чест да умра за Христос, прекръстих се и оставих живота си в Божиите ръце“.
В града беше обявена тревога, първа степен. Войниците от Осми полк доставиха о. Гавриил със седемнадесет лицево-челюстни травми и счупвания по тялото в Ортачала (квартал на Тбилиси), в изолатора на службата за безопасност, и в пълния смисъл на думата полужив-полумъртъв го хвърлиха направо върху голия бетон. Отначало дори не измиха кръвта по него, но понеже разпитът беше неизбежен (най-високо поставените представители на силовите структури се заеха с това), все пак го измиха. Медицинската помощ обаче те сметнаха за излишна чест, като казаха:
- Все едно, щом дойде заповед от Кремъл, ще го разстрелят.
В такива условия се проведе разпитът на измъчения физически отец. Самият той никога не говореше с посетителите си на тази тема, а когато се случеше, много рядко, след големи молби, разказваше нещичко с две думи, съвсем накратко, в лека и проста форма, дори малко шеговито. Постъпваше така и не даваше гласност на тази страшна история, за да не би да си спечели уважението на смаяните хора.
Веднъж станах свидетел на подобна ситуация. При о. Гавриил дойде едно високопоставено духовно лице с миряни. Те започнаха да настояват да им разкаже за изгарянето на портрета на вожда и за престоя в затвора. Няколко пъти той отклоняваше разговора на друга тема, но понеже продължаваха да настояват, им разказа съвсем малко. Разказваше, сякаш се беше случило нещо забавно и куриозно и присъстващите го слушаха весело. Това продължи около пет минути, после о. Гавриил ги благослови да си тръгнат. Гостите си отидоха, той поседя мълчалив известно време и каза:
- Трудно може да се разкаже какви ужаси ставаха там. Ако не беше Божията помощ, никой не би издържал. Отведете ме в килията.
Тези думи показват ужасните мъки, които беше претърпял и понесъл в името на любовта към Спасителя Христос.
Още от самото начало, съгласно заповедта, о. Гавриил бил осъден на разстрел, следствието било почти формалност. Усещала се обаче и някаква заинтересованост, когато постоянно му повтаряли:
- Признай си, че си го направил по поръчение на Църквата, и ще те оставим жив.
Мъченията-разпити продължили дълго. Въпреки че той решително отричал, следователите отново и отново му повтаряли едно и също. Дали наистина са имали подозрения, че извършеното е било по такъв мотив, или просто са искали да насочат делото в тази посока?
Явно по този начин са се опитвали да го сломят – може пък заради спасението на живота си да прояви малодушие и да даде нужните показания. Целта била напълно ясна: с тези показания правителството щяло да сложи ръка не само върху о. Гавриил, но и върху цялата Църква. След като видели, че това не дава резултат, му предложили нов път за „спасение“:
- Ако се съгласиш с нас и се извиниш публично пред съветския народ, ако кажеш, че много съжаляваш за стореното, че това е станало заради разлагащото влияние на религията и сега си се вразумил, ти обещаваме, че няма да те разстреляме и ще те оставим жив.
И тогава отговорът бил твърд и непоколебим.
Макар да не мислел да отстъпва и твърдо въставал против всяка лъжа и коварство от страна на следователите, душата, измъчена от този тормоз и мъчения, викала за помощ. Разпити, заплахи и мъчения всеки ден, при това по няколко пъти дневно, наистина непосилни за човешката природа. Изпадналият в беда о. Гавриил молел Господ да го утеши и да му даде духовни сили, за да издържи всички предстоящи изпитания. След един от разпитите, докато се молел, той получил видение – точно пред него някакво сияние изобразило цифрата 7: „Душата ми мигом се утеши и разбрах, че това е Божи знак, че Бог след седем месеца ще ме върне в къщи“.
Това било непостижимо за човешкия ум, но за Бога – напълно осъществимо.
„След видението, ближни мои, в затвора се възцари страх. Ако дотогава на всички разпити ме биеха и измъчваха, след това видение, с Божията сила, не се решаваха да ме докоснат. Следователите идваха тайно и ми казваха: „Прости ни, отче, за това, което ти направихме, не се гневи и ни прости“. Високопоставени лица, които често присъстваха на разпитите, се обръщаха към мене с почит и вече не ме ругаеха като преди. А аз ги поучавах и обяснявах на всички невежеството им“.
Въпреки казаното от о. Гавриил не си мислете, че всичко изведнъж се е променило и станало по-човешко. Просто се били видоизменили страшният тормоз и мъченията, които се повтаряли ежедневно, ден след ден. Веднъж на един от разпитите присъствал високопоставен генерал от Министерството на вътрешните работи, който се обърнал към о. Гавриил с думите:
- Явно ти си свещеник, който наистина вярва в Бога. Затова утре ще ти донеса от къщи една икона и ще ти я подаря.
На другия ден генералът наистина дошъл на разпита, всички го посрещнали на крака и му отдали чест. Той държал някакъв свитък, загънат във вестник. Тъкмо се готвел да се обърне към о. Гавриил, когато този го изпреварил и казал:
- Ние нямаме такива икони. Вие живеете безбожно, в дома ви царуват безбожие и разврат. Опомни се, брате мой, за да не погинеш в грях.
Много уплашен, генералът притеснено напуснал стаята и повече не се появил. Този случай оказал твърде угнетяващо въздействие и на останалите присъстващи. О. Гавриил ни поясни:
- Генералът беше загънал във вестник снимка на гола жена и по този начин искаше да се подиграе с мене, свещеника.
Опожаряването на портрета на „великия вожд“ на 1 май, в деня на грандиозния празник на комунистическия режим, не остана незабелязано в чужбина. В западноевропейската и американската преса скоро излязоха статии, които съобщаваха на обществеността сензационната и невероятна вест. Това събуди тревога сред съветската власт и решението за разстрела на о. Гавриил беше спряно. Тя не желаеше случилото се да бъде представяно на Запад така, сякаш в страната има противници на съветския строй. От отеца се искаше да се покае публично, прилагаха мъчения, за да го принудят да признае действията си за грешка и да припише всичко на вредното влияние на религията. По това време го прехвърлиха от изолатора в затворническа килия.
В килията посрещнаха о. Гавриил много злобно. Един от затворниците дори посегна да го удари, но той се прекръсти и каза молитва. Като видяха това, затворниците се вразумиха и всички до един започнаха да го молят за прошка. Впоследствие в затвора до крадците стигна информация, че арестуваният свещеник е роден брат на умрелия, известен в целия Съветски съюз крадец по прякор Двуглавия. След тази новина те съвсем омекнаха и се изпълниха с особено уважение към него.
Независимо че го ценяха и уважаваха, той и тук беше пример за смирение. Според правилника килията си имаше определен чистач от затворниците, но о. Гавриил не се съобразяваше с това: „Казах си: как така ти, който си монах, ще седиш и ще гледаш, а другите ще работят?!“.
На другата сутрин той взе баката с нечистотиите, но тогава буквално всички затворници, разтревожени, се възпротивиха и започнаха да го умоляват да не прави това, защото в килията си има определен арестант за тази работа.
- Взех после да чистя масата и да мета килията. Крадците не спираха да ме молят: „Отче, недей така, не ни поставяй в неловко положение“.
Много скоро след като вкараха о. Гавриил в затвора, името му вече беше в устата на всички. Цялата килия беше обърната към него и го слушаше, а когато казваше утринните, вечерните и молитвите преди хранене, всички се молеха заедно с него.
Ето какво разказаха сестрите на о. Гавриил за тези дни: „Целият затвор говореше за Гавриил. Хората, които се връщаха от свиждане, разказваха на другите: „В затвора лежи някакъв чуден отец и всички са вперили очи в него“. Крадците разправят: „Тук, при нас, има такъв човек, че не ти се иска да излезеш от затвора“.
Това беше следствие от необикновената дарба и благодат на о. Гавриил; където и да се окажеше, този пълен с велико смирение Божи човек навред разпръскваше необикновена доброта и любов.
Съдебното производство още не беше приключило. Следствието не успя да го сломи и да получи от него необходимите показания. Тъй като по известни причини въпросът за разстрела беше вече на заден план, възникна необходимостта от „деликатно“ уреждане на случая. Властите опитваха да се справят с положението по проверения начин: преместиха го от затвора в психиатрична болница. Преди преместването му на последния разпит присъстваше тогавашният министър на вътрешните работи Едуард Шеварнадзе, който зададе на отеца следния въпрос:
- Защо, Гаврииле, подпали портрета на Ленин?
О. Гавриил отвърна:
- Слава подобава на Христос Бог! А не на този мъртвец Ленин! Той е корен на голямо зло.
Този отговор възмути много намиращите се там партийни работници, а един генерал гневно се произнесе:
- Защо слушаме тази откачалка и какво ни засяга какво щели да кажат хората? Заслужава да бъде убит, че ако го оставиш, той току-виж и нас направи християни.
На това о. Гавриил отвърна:
- Дай, Боже, да стане. Бог иска всички да се спасят и сред вас може би също има души, които могат да се спасят; може би ненапразно лежах аз в затвора и не напразно ме вкарвате в лудницата (срв. Деян. 26:28-29).
Веднъж, когато разговаряше с нас, о. Гавриил каза:
- Тежък е дори само споменът за времето в лудницата, в сравнение с нея затворът беше много по-лек.
След четири месеца престой в затвора го прехвърлиха в психиатрична болница. Лекарите се държаха с него грубо, злонамерено. И тук често го биеха. За да превърнат живота му в пълен ужас, вкараха измъчения от побоите свещеник в стаята на най-реактивните душевноболни. От о. Гавриил знаем, че когато му даваха да пие лекарство (физическата съпротива беше безполезна, защото щеше да влоши нещата), той тайно, за да не забележат лекарите, го повръщаше, за да се запази от вредното въздействие на медикамента. Два месеца го държаха в тъй наречената стая на „реактивно болните“, а на третия месец измислиха още по-коварен план: затвориха го в малка стая с един психично болен. В стаята имаше две легла, малка маса, умивалник и чешма. Забраниха му разходките и свижданията. Храната получаваха през малко прозорче във вратата. О. Гавриил ни разказваше:
- Господ ми даде ум и аз веднага разбрах каква е работата. Бяха решили да ме подлудят. Защото, когато по цели дни и нощи гледаш само един човек, без да искаш, ти се предават неговото поведение и характер. Затова, за да не го гледам, стоях винаги с гръб към него и с наведена глава казвах Иисусовата молитва. Понякога той подрипваше при мене и започваше да ме бие или ми отнемаше храната и тогава оставах гладен. Не му оказвах никаква съпротива, само си прикривах лицето и се пазех, като се обръщах с гръб към него.
Както Господ беше открил, о. Гавриил беше освободен след седем месеца. Арестуван на 1 май 1965 г., изписан от психиатрическата болница на 19 ноември 1965 г. Божията воля беше над всичко, но трябва да отбележим и заслугите на патр. Ефрем Втори и на акад. Авлипий Зурабашвили.
Когато прехвърлиха о. Гавриил от затвора в психиатричната болница, у патр. Ефрем се появи надежда за неговото освобождаване и той помоли за помощ известния академик Авлипий Зурабашвили, с когото го свързваха близки взаимоотношения. Академикът беше богобоязлив и уважаващ Църквата човек, макар да криеше това. Веднъж, когато разговаряхме с проф. Шио Ониани, той си спомни, че един път, като влязъл в Сионския храм да се помоли, видял г-н Авлипий да се моли усърдно на колене пред неръкотворния образ на Спасителя. Г-н Авлипий беше един от известните и водещи специалисти в психо-неврологията в Съветския съюз и в чужбина, и един от ръководните специалисти в Грузия.
Като специалист с голям авторитет той се намеси и внимателно се зае да избави о. Гавриил от заточението в психиатрията. Беше нужна предпазливост, тъй като правителството не биваше да го заподозре в каквато и да била лична заинтересованост, иначе това можеше да завърши с тежки последствия дори за известния академик.
Съветското правителство имаше намерение да заточи завинаги о. Гавриил в психиатрията, но в действителност не то решаваше съдбата му. Не за това Господ беше запазил живота на Своя верен служител. Господ съдействаше и затова всевъзможните човешки усилия дадоха плод: след три месеца о. Гавриил беше изписан от болницата в къщи.
Съветската психиатрия постави удивителна епикриза:
Извадка от медицинска експертиза
Грузия, СССР, Градска психо-неврологична болница, Дирекция по здравеопазване, 19.1.1966 г., Тбилиси. Болният Годердзи Василиевич Ургебадзе, роден през 1929 г., с образование 6 клас, живеещ на ул. „Тетрицкаро“ 11, беше приет от затвора в психиатричната болница на 18.8.1965 г. за принудително лечение.
Диагноза: психопатична личност, предразположена към психопатни кризи с шизофреничен характер. Изписан на 19.11.1965 г. Съгласно анамнезата, на дванадесет години му се привидял зъл дух, с рога на главата… Болният твърди, че за всичко лошо, което се случва в света и на земята, е виновен лукавият. От дванадесетгодишна възраст започнал да ходи на църква, да се моли, купувал икони, изучил църковната писменост… В 1949 г. бил призован в казармата. Дори там свободното си време прекарвал в църквата. В сряда и в петък не ядял нищо, началниците и войниците приемали със смях брътвежите му: „В сряда Юда е предал Христос за тридесет сребърника, а в петък еврейските свещеноначалници са Го разпънали на кръста“.
Както става ясно от делото, на 1 май 1965 г. по време на манифестацията подпалил голям портрет на Ленин, който бил окачен на сградата на Министерския съвет. На следствието заявил, че го е направил, защото там трябвало да има картина на разпнатия Иисус Христос, че не трябва да се обожествява земен човек – възникнаха съмнения в неговото психическо здраве, вследствие на което беше изпратен за съдебно-психиатрична експертиза.
При прегледа беше установено: болният има нарушена ориентация в пространството, обкръжението, времето. Сам си приказва. Вярва в съществуването на небесен живот, на Бог и ангели, и т. н. При разговор главната ос на психопата е насочена към това, че всичко става по Божия воля и т. н. В отделението страни от останалите луди. Ако някой започне разговор с него, непременно ще спомене за Бог, ангелите, иконите и т. н. Абсолютно безкритичен към състоянието си, проведена е аминазинофразия и симптоматична терапия, след което е представен на комисията.
Акт №42 на стационара, 1965 г. Председател на комисията: кандидат на медицинските науки главен лекар Т. Абрамишвили; членове: Дж. Шаламберидзе и д-р Кропов.
Изписан от болницата на 19.11.1965 г. Взет от майка си в къщи. Д-р Лежава, 19.1.1966 г.
Това на пръв поглед отрицателно освидетелстване от страна на психиатрите представлява доказателство за боголюбието и избраничеството на о. Гавриил. Учудващото е, че учените-психиатри под формата на медицинско заключение правят описание на богоугодния живот на о. Гавриил и властта охотно го приема. Когато в живота на човека влиза Божията воля, неизменно се случват неща, които поразяват човешкия ум.
О. Гавриил казваше: „Вярата пуска корени в нас чрез благочестието и понесените изпитания и ако не породи в човека дух на преданост и жертвеност в името на Христос, знай, че си още далеч от истинската, божествената вяра“.
Изповедничеството беше проява на истинската вяра на о. Гавриил и тази вяра въстана и изобличи беззаконието, чието име беше култ към „великия вожд“.
Откъс от новата книга на Зографската св. обител от серията „Библиотека Духовни слънца“: „Преподобни Гавриил (Ургебадзе). Юродив заради Христа“ от архим. Кирион (Ониани), С., 2020.
Житието на преп. Гавриил (Ургебадзе) е написано от едно от най-близките духовни чеда на преподобния, архим. Кирион, който дълги години е непосредствен свидетел на живота му. Книгата съдържа свидетелства и на мнозина други клирици и миряни, познавали стареца. Накрая са изложени част от посмъртните изцеления, станали с благодатната помощ на светеца, канонизиран от Грузинската православна църква през 2012 г.
Бел. ред.: О. Гавриил се престави в Господ на 2 ноември 1995 г. в старата грузинска столица Мцхета.
