Представената книга на сръбския проф. Предраг Драгутинович Тълкуването на Писанието в Православната църква: включване на контекстуалната херменевтика в православните библейски изследвания (Университетско издателство „Епископ Константин Преславски“, Шумен, 2021 г.) е събитие за православната библеистика. Това е и първото по рода си методологично православно изследване, което излиза у нас и което цели да разчупи утвърдени принципи на тълкуване на Св. Писание. Добре известно е, че библейските текстове са тълкувани обичайно в светлината на светоотеческата традиция, по-специално в контекта на отците от 4-8 в. Според проф. Драгутинович обаче парадигматичността на византийската мисъл трябва да отстъпи пред новите светогледни пластове и методологии. Това проличава от следните думи на сръбския богослов, които поне според мене говорят много за намеренията на автора:
„Православието изглежда, че се отъждествява твърде тясно с Византия и в края на краищата е в състояние да следва само византийския модел във всяка сфера и аспект на църковния живот (богословие, богослужение, проповед, администрация, църковно устройство, иконография, пеене и т. н.). Именно този модел обаче не е непременно пример, който съвпада с очакванията на съвременните хора. Историческото православие изглежда, че тогава е поставено в капана на Византия и в това отношение най-голямото предизвикателство за православието днес е да преодолее това историческо и културно втвърдяване“. Тъкмо това безпокойство го кара да срещне традицията, не традиционализма, със съвременните методи на изследване на Св. Писание. Той избира за основен херменевтичен лост историко-критичния метод и контекстуалната херменевтика.
Според мене основание за такава промяна има, тъй като свещените текстове не само че принадлежат на друго време и различни контексти, но и са част от живия опит на Църквата, който не е застинал в миналото. Съвременният човек задава различни въпроси към Св. Писание и очаква адекватно рационално обяснение. Да, за някои това е крайно обективиране на записаното Откровение, но тaкава е новата реалност. Има хора, които изпитват нужда да усетят импулса на идеите, стоящи зад един или друг библейски конструкт, а не просто да чуят или прочетат светоотечески коментар, който е отговарял на потребностите и очакванията на читателите тогава. Други пък търсят социалния прочит на Писанието, който ще помогне да се осмисли социалната функция на даден библейски абзац и ще покаже неговата неметафизична нормативност. Именно тези нови реалности се опитва да зачете сръбският библеист.
С оглед на намеренията си той е разделил книгата на шест основни глави, подразделени на подглави. Изследването му е предхождано от встъпителна студия „Православната библеистика и историко-критичният метод“, изготвена от о. Теодор Стойчев. Обемът на цялото книжно тяло е 104 страници. Преводът е извършен от проф. д.б.н. Емил Трайчев, а рецензенти са доц. д-р Павлин Събев и доц. д-р Теодор Стойчев.
Действителното очакване е, че тази нова парадигма ще срещне критики подобно на много други научни проекти. Това обаче е нормално за академичния живот – да полемизира върху актуални проблеми. Както беше споменато, изследването може да бъде определено като провокативно, преди всичко защото се опитва да преосмили и дообогати утвърдени в православния контекст методологии. Става въпрос за използването на историко-критичния метод по нов начин. Действително методът е намерил своето място в богословските изследвания у нас, но той винаги стои зад устойчиви структури на византийската мисъл – факт, който беше подчертан.
Тъй като авторът е новозаветен библеист, той се вълнува повече от въпроса за начина, по който ние можем да тълкуваме библейските текстове. Добре е известно, че библеистиката в православен контекст стои някак в сянката на систематическото богословие. Затова П. Драгутинович, следвайки линията на други православни богослови, застава срещу традиционализма, според който „нищо ново, нито нов подход, не може да надгради предишното“. Това означава, че библейският текст не трябва да бъде разглеждан повече като застинала в светоотеческите писания реалност, а е нужно да заговори по свой начин, понякога дори по нов начин. Според сръбския изследовател това ще е възможно, ако на изследователя му бъде позволено да придобие някаква автономност спрямо библейския текст, т. е. да не е задължително обвързан с готови отговори. Целта е езикът на Св. Писание да оживее, да бъде динамизиран въз основа на различните контексти, в които той се намира. По този начин се дава възможност на православното богословие, в частност на библеистиката, да стане част от съвременния методологически дебат между така наречените континентална и аналитична философия. Това са две парадигми за оценка на реалността, които действително не могат да бъдат примирени с начина, по който Цървата възприема своята идентичност. Богословите не могат да избягат от тази полемика, колкото и на някои да им се иска.
По-важното е как днес ние ще изразим собствената си идентичност в контекста на новите реалности. Съвременият учен е изправен пред други проблеми и трябва да диалогизираме върху тях с помощта на съвременните изразности и подходи. Как, например, ще отговорим на днешния научен дебат за „Историческия Иисус“, след като такъв дебат не е съществувал в светоотеческия период? Оттук следва друг въпрос: Ако не успеем да докажем с помоща на наличните подходи историчността на Господ Иисус Христос, означава ли това, че вярата почива на митове? Във връзка с тези търсения можем да поставим и следното: Възможно ли е да говорим за божествеността на Спасителя по начин, различен от византийската светоотеческа онтология – по нов релационен начин? Вероятно по-актуален е въпросът за социалната роля на жената, тъй като днес тя е различна.
На тези и други въпроси ние не можем да отговорим с готови заемки от предходни епохи. За едни изследователи отговорът може да дойде въз основа на предпоставки, заети от континенталната философия, според които четенето е исторически зависимо и затова крайно отдалечено от есенциална стойност. За други пък е възможно отговорът да дойде от предпоставката, че въпреки постоянно сменящия се исторически контекст ние можем да откием трайни свойства на традицията с помощта на по-стриктно следване на различни методологии днес. Проблемът е, че двете философски платформи не признават, доколкото съм запознат, крайна ретроспективна скованост на мисълта. Казано по друг начин, те не споделят типичната за богословската мисловност устойчива наративност. Още по-малко признават причинната съгласуваност на библейските повествования. Следователно богословската дейност носи по-специфичен характер, който трябва да бъде признат и адекватно изразен. Въпросът е дали ние ще намерим интелектуалните сили да отсеем същностното от исторически обусловеното и да участваме в този твърде пъстър дискурс.
Както показва самото заглавие, авторът клони към континенталната фолософия, за което свидетелства позоваването на такива имена като Джани Ватимо, според когото „познанието винаги е интерпретация и нищо друго“. Тази теза трудно може да бъде приета безкритично от православните богослови, защото тя релативира посланието на текста. Въпреки това сръбският богослов е предпочел да постави контекстуалността като задаващ смислов коректив.
В същото време Предраг Драгутинович в своето търсене на обективен във времето конструкт извежда историко-критическия метод като задължителен за православното богословие. Съвременната богословска мисъл отдавна е признала ограничеността на този метод за постигане на истина, което се усеща особено силно в библейските изследвания. Въпреки това неговото място в една научна работа е наложително, защото по този начин се признава историчността на библейския текст. Тъй като той не може да бъде приет за метаистория, за неговото разбиране е необходимо да се използва и ресурсът на историческата наука. Това трябва да важи не само за библейските анализи, но въобще за богословската наука. Ние трябва да признаем различността на съвременния интелектуален контекст и нуждата от нови когнитивни лостове за споделяне на вярата. Това извиква нужда от последваща дискусия сред православните богословски школи. Именно затова книгата на проф. П. Драгутинович трябва да бъде разглеждана като начало, а не като край.
