Ситуацията на пандемия, освен че е сериозно изпитание за цялото човечество, постави важни църковно-богословски въпроси, които до преди този момент поне в мене не бяха се пораждали. Тъй като много се изписа за вярата, упованието и доверието в Бога, за евентуалните мерки, които трябва или не трябва да бъдат взети, ми се иска да насочим преди всичко вниманието си към три направления: вярата, причастието и здравето. Струва ми се, че тези въпроси са от особена важност, защото около тях гравитират безпокойствата на вярващите. Големият проблем е, че някак прибързано се дават отговори на иначе толкова сложни въпроси. Същите са и причина за разделение между християните на доверяващи се и съмняващи се. Често можем да чуем силни изказвания: имай вяра и Бог ще промисли за всичко; в храма не може нищо да ни се случи; причастието е огън и затова никой не може да се разболее от него. Също не липсват обвинения за липса на вяра при онези, които не приемат тези абсолютни твърдения. Положението иначе е и доста интересно, защото отново ни прави свидетели на особени апокалиптично-есхатологични настроения сред християните. Търсят се знаците на старците и мистиците на Църквата, с чиято помощ сякаш искаме да чуем по-ясно гласа на Отца. Вслушването в гласа на отците е част от опита на Църквата, но това не означава, че винаги трябва да копнеем за откровение, а по-скоро да последваме техния начин на реагиране на уникалните за времето ситуации.
Вярата е безспорната основа, върху която почива религиозният живот на вярващия. Тя е духовната сила, която ни помага да видим претворените хляб и вино като истински Тяло и Кръв Христови. Това е споделяна от всички православни християни истина: ние общуваме с богочовека Иисус в светата Евхаристия. Няма да се спираме на характера на св. Евхаристия, защото по този въпрос има достатъчна по обем книжнина. Проблемът е друг: съмнението, че общението с едната чаша и лъжичка може да се окаже източник на зараза във време на епидемия.
Имаме ли право в такъв период да се причастяваме заедно?
Мене ме интересува повече въпросът за срещата между тварно и нетварно. Нещата от този материален порядък губят ли свойствата си при своята среща с Божията благодат? Знаем, че човешкото естество на Господ Иисус е същото като нашето, т. е. носи всички характеристики на тлението. Затова и смъртта на Спасителя е естествен резултат от участието Му в нашето битие. Следователно, дори в личността на божествения Логос човешкото естество на Сина Човешки не се спиритуализира, не загуби материалните си качества – не става свръхчовешко. Това най-уникално единение между божественото и човешкото не наруши тленните, общочовешки процеси, които бяха част от земното битие на Спасителя. Тялото Му понесе върху себе си всички влияния на света. Единственото, което отричаме, е наличието на грях.
Във връзка с това в мене възникна питане, което някои вероятно биха определили като еретическо:
какво се случва с бактериите, които попадат в светата Чаша?
Действително религиозният човек не желае да се изправи пред подобни въпроси, защото мисли, че те компрометират вярата. Те обаче са ни зададени от обществото, макар и не явно. Във връзка с така поставения въпрос о. Николаос Лудовикос извежда следното твърдение: „Сътворената материя, която вече съществува, е свободна в Светия Дух от своите сътворени граници, т. е. съществува по начина на съществуване на несътворената природа, съществува „осъществявана и действаща отвъд своите граници“, пълна с благодатта на обòженото Тяло Христово“. От това заключение, изведено от сферата на систематическото богословие, той прави скок в практическото бословие: „Това означава, че честнѝте Дарове, дори ако претърпят външна повреда (като, например, мухъл) или ако неволно (или хипотетично злонамерено) се смесят с вируси и микроби, съществуващата благодат не позволява те да бъдат вредни за здравето на вярващия, именно защото, както изтъква св. Симеон Нови Богослов, те вече са реалност и присъствие на Царството Божие (срв. думите на Христос: „... и, ако изпият нещо смъртоносно, няма да им повреди“ – Марк 16:18)“.
Според мене основният проблем в горната теза е, че се прави сериозна крачка от един богословски дискурс към друг. Едно е да кажем, че благодатта на обòженото тяло Христово освещава причастяващия се, друго е да твърдим, че сътворената материя е „свободна в Светия Дух от своите сътворени граници“. Именно въз основа на горната позиция той извежда тезата, че благодатта не позволява вирусите и микробите, попаднали в чашата, да бъдат вредни. Последната теза има тежест единствено в сферата на метафизика, но не и в нагледните факти.
Моето виждане е различно, не защото не приемам казаното за естеството за богочовешката евхаристийна тайна, а защото не мога да се съглася с крайното спиритуализиране на въздействащата Божия благодат, т. е. че тя безусловно променя тварните граници. Затова смятам, че патогените запазват своите природни сили и са способни да ни въздействат, освен ако Бог сам не реши да наруши естествения порядък. В този случай обаче трябва да говорим за чудо. Това разбиране може да бъде отречено, единствено ако приемем римокатолическото учение за трансубстаниацията, т. е. промяна на същностните характеристики на даден предмет. Но това е мнение, което станалият популярен у нас гръцки богослов отрича. Въпреки че в православни източници можем да открием гръцката дума „метусиосис“, която също означава „промяна на същността“, тя бива заменяна с понятия, които избягват да дефинират начина, по който хлябът и виното се превръщат в Тяло и Кръв Христови. Това идва да ни покаже, че сме изправени пред мистична реалност, която може да бъде възприета единствено с вяра. Вярата е тази, чрез която възприемаме и плодовете от общението ни с Христос. Емпиричните наблюдения също ясно показват, че хлябът и виното не губят своите материални характеристики. Това се вижда от наличието на плесенясъл агнец и вкиснало вино, което пък означава, че Бог при определени случаи, а те са чести, не променя естествения ред, т. е. сътворената материя не е „освободена в Светия Дух от своите граници“.
Във връзка с тази очевидна опитност бих задал въпроса: кое ни позволява да сме убедени, че Бог, Който е допуснал бактериите да повредят виното и хляба, няма да допусне те да повредят нашето естество? Положителният отговор може да намери основание единствено във вярата, но не и в емпиричната фактология. Въпреки това ние не говорим за обезсилване на светата Евхаристия, а за процеси, които са част от „настоящия век“ – просто сме изправени пред велика тайна, която не е необходимо да си обясняваме схоластично.
Следователно, не трябва да виждаме в св. Евхаристия магически ритуал, който задължително разкъсва естествения ред. Солунският професор се опитва да направи точно това, споменавайки, наред с всичко друго, за „онтологично участие в самото обòжено човешко тяло на Христос“. Да, но моето тяло и след причастието си с обòженото тяло на Христос си остава моето тяло; то не променя същността си. Вижда се, че отново е налице желание да се спиритуализира християнската антропология и христология. Ако св. Евхаристия нарушава прородните закономерности, тогава никой никога не би се разболял от нищо и никой никога не би умрял.
Големият проблем според мене се крие именно в чисто натуралистичното, дори магическо възприемане на тайнствата, в частност на св. Евхаристия. Пристъпването към св. Чаша не означава, че Божията благодат ще те предпази от патогенността и ще направи твоя настоящ живот вечен живот. Това е не само неправилно, но смятам, че граничи с еретическото мислене. Защо? Защото забравяме, че сме още в настоящия век, в който хората боледуват, страдат и понасят всички последици от грехопадението. Това настояще ще бъде нарушено в есхатологичния край, за който пише в кн. Откровение и който изповядваме в Символа на вярата. До този последен момент Бог не е задължен по никакъв начин да ни предпазва от болести. Той е свободен да го направи, когато пожелае. Ние се причастяваме, защото вярваме в живота, който ни носи Господ Иисус. Причастяваме се за изцеление на душата и тялото, което със сигурност не означава груба еманация на Божията благодат. Кой би дръзнал да дефинира Божиите проявления? Аз не бих го направил. Бог е вършил и ще върши чудеса дори въпреки нашето неверие. Затова нека не Му налагаме нашата голяма вяра.
В този ред на мисли бих казал категорично: мисля, че човек може да се разболее от вирусите (патогените), които могат непреднамерено да попаднат в и около св. Чаша, защото Бог не е длъжен механично да направи чудо, само защото вие държите на това тук и сега. Знаем от медицинските експерти, че вирусът се предава чрез пряк контакт, допир или близост при струпване на хора на едно място за по-дълго време и др. Дори човек да се причасти след болен и Бог да го запази, това не означава, че не е реална вероятността да се зарази при допир до врата, дреха, пластмаса, метал и какво ли още не, както предупреждават медицинските специалисти.
Именно затова смятам, че е добре християните в тези дни да се съобразят с всички изисквания на медицинските лица и да се въздържат от общо посещение в храма и участие в св. Тайни, докато траят мерките срещу пандемията.
Това не е маловерие, а богословска християнска трезвост
Освен всичко друго е и израз на любов към този, който е крехък във вярата. Това е послушание към властта и загриженост за хората, които искат по-бързо да напуснат своите домове и да отидат на работа. Явно обаче за нашата религиозност това не е особено важно, защото ние имаме достъп до богослужението и всичко друго остава грижа на „този свят“. Само че ние сме от него, както и вирусите са от „настоящия век“. Дори и Св. Синод на БПЦ ни поощрява към домашно молитвено единение, но сякаш и тези препоръки не ни възпират.
Хората, които гръмко изповядват твърдата си увереност, че не могат да се разболеят, или се съпоставят със светците, или са убедени, че тяхната вяра задължава Бога да им помогне, имат основание за сериозен и отговорен размисъл.
Не бих застанал зад никое от горните убеждения. А и какво ненормано има в съмнението? Кой от светците не се е съмнявал, не е изпитвал безпокойства или не е бил в състояние на неразбиране? Това са състояния на нашата паднала природа. Затова нека с любов подходим към брата, който се страхува, съмнява или дори е изпаднал в паника. Той има нужда от нас, не и от натрапчивата ни вяра.
О. Теодор е свещеник във варненския храм „Св. Атанасий“ и доцент в специалността „Теология“ на Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“
Заглавието на статията е на „Двери“