Урок-презентация на тема "Великият пост - време на подвиг"

2. Константинополският събор от 1351 г. ясно утвърждава опита и богословието на исихастите. 10 години преди това, през 1341 г., се провежда първият такъв събор, на който св. Григорий Палама и неговите монаси-атонци представят Светогорския томос, за да изложат същността на своя опит и богословска аргументация срещу Варлаам. След това, през 1347 г., се провежда още един събор - срещу Акиндин. По това време Варлаам вече е кардинал и подема борба срещу исихасткото богословие.

Исихазмът естествено не е ново явление. Исихазмът е молитвен живот, живот с любов и в същото време - светотайнствен, литургичен живот, в който след очистване от страстите човекът получава дълбок опит, възможност за съзерцаване на Божията слава и благодат. Това не е просто начин на подготовка за молитва, както в началото мислел Варлаам и дори някои невежи монаси обяснявали, че трябва да се притисне главата към гърдите, да се следи дишането и да се гледа в пъпа... Това са глупости, които още св. Григорий критикува.

Разбира се, необходима е добра концентрация, но това не е медитация. Не медитация, а вглъбяване в молитвата, така че умът да отиде в сърцето. Това е дълбината на човешкото битие. Както Спасителят е казал, “от сърцето излизат зли помисли” (Мат. 15:19). Сърцето винаги се е смятало за център на волевия и чувствен живот, а умът е рационалният център на мисленето. Но Спасителят знаел какво казва, познавал е човека. И сърцето е много повече от чувствен или волеви център. Това е ядрото на човешкото битие. Когато Спасителят казва “блажени са чистите по сърце, защото те ще видят Бога“ (Мат. 5:8), това означава, че не само чувствата и волята, а целият човек е очистен. Това включва, разбира се, и човешкото тяло, дори физическото сърце.

....
Св. Симеон Нови Богослов казва, че човек трябва да се подвизава, да се моли, да плаче, да се кае, да извършва подвизи, но при всичко това да съзнава, че не подвизите го спасяват, а вниманието, Божиите очи, които ни виждат в това разположение на духа, в това състояние. Той, Господ, ни спасява. С подвига си човек просто показва, че иска спасение, и предоставя себе си за това, показва, че внимава за това. Подвигът се състои в това, да се молиш по-дълбоко в себе си, да бъдеш концентриран.

Падението на човека, между другото, се заключава в това, както казва св. Григорий Синаит, а св. Симеон Нови Богослов го е казал преди него, че човекът се разконцентрирал: неговите чувства, мисли, воля, желания – всяко от тях теглело тялото в своята посока. Благодатта е добър координатор. Благодатта на Св. Дух ни обединява, прави ни един човек. И действително, когато човек почувства дара Божий, получи го, веднага вътрешно става едно, единен. Така утвърждава исихазмът.

Еп. Атанасий Йевтич

                                                                                  * * *

3. В тре­та­та не­де­ля от пос­та Цър­к­ва­та ни пред­с­та­вя кръс­та Гос­по­ден и ни при­кан­ва да му се пок­ло­ним. По то­зи начин пос­те­пен­но ни въ­веж­да в тай­на­та на из­куп­ле­ни­е­то на чо­ве­ка, ко­я­то ще праз­ну­ва­ме в прес­вет­ла­та нощ на въз­к­ре­се­ни­е­то Гос­под­не.

Из­куп­ва­не, бра­тя, оз­на­ча­ва ос­во­бож­да­ва­не от око­ви­те на смърт­та, от око­вите на злия дух и тле­ни­е­то. Смърт­та е уни­що­же­на с кръс­т­на­та смърт на Бо­го­чове­ка. И ро­бу­ва­не­то на дя­во­ла е пре­мах­на­то с по­ка­я­ни­е­то на чо­ве­ка. Кръс­тът Гос­по­ден из­ра­зя­ва бол­ка­та, край­но­то уни­же­ние, но и не­о­пи­су­е­ма­та лю­бов, коя­то во­ди до въз­к­ре­се­ни­е­то на мър­т­ви­те.

Ко­и­то след­ват стъп­ки­те на на­шия Гос­под, се раз­пъ­ват и въз­к­ръс­ват за­ед­но с Не­го. То­ва оз­на­ча­ва, че по своя во­ля от­х­вър­лят тлен­но­то, су­ет­но­то и из­лишно­то. По­кай­ват се, об­ръ­щат се, пре­об­ра­зя­ват се. Дос­ко­ро се­бе­лю­би­ви, его­центрич­ни и гра­би­те­ли, се­га те раз­пер­ват кри­ле, за да срещ­нат дру­гия. Дру­ги­ят е близ­ки­ят, ближ­ни­ят, при­я­те­лят, най-мал­ки­ят брат Гос­по­ден.

То­ва е кръс­тът! Кой­то се раз­пъ­ва с Гос­под, изос­та­вя его­цен­т­рич­на­та ма­ния и се от­ва­ря към съб­ра­та за тре­во­ги­те и проб­ле­ми­те му. Съ­чув­с­т­ва му в страдани­я­та и бол­ка­та. Та­ка­ва жи­тейс­ка по­зи­ция се на­ри­ча свя­тост. Све­те­цът е сво­бо­ден от роб­с­т­во­то на не­об­хо­ди­мост­та и тле­ни­е­то. Той е ос­во­бо­ден за благо­дат­та, той е бо­го­лю­бив и бра­то­лю­бив. Сво­бо­да и свя­тост ще ре­че с две думи: сре­ща­не на чо­ве­ка с чо­ве­ка и с Бо­га.

Бог е из­к­лю­чи­тел­но свят. Пос­то­ян­но вър­ви нап­ред да срещ­не из­мъ­че­на­та изгу­бе­на ов­ца, да я вдиг­не на ра­ме­не­те Си и та­ка да из­пи­та нас­ла­да и ли­ку­ва­не, но ни­ко­га те­жест, ни­ко­га не­го­ду­ва­ние, ни­ко­га не­до­вол­с­т­во!

Под­чер­та­ва­ли сме го и друг път, бра­тя. Не чо­век слу­жи на Бо­га, но Бог слу­жи на чо­ве­ка. От Бог Той ста­на чо­век, от Гос­по­дар на тво­ре­ни­е­то – под­съ­дим и осъден на кръс­т­на смърт. На кръс­та Той пре­тър­пя вър­хов­но през­ре­ние за спа­сени­е­то на чо­ве­ци­те. Лю­бов­та Му към чо­ве­ка Го от­ве­де до кръс­та. И лю­бов­та Му към чо­ве­ка из­тег­ля це­лия чо­веш­ки род от гро­ба и от дъл­би­ни­те на ада.

Днес се пок­ла­ня­ме на сим­во­ла на Бо­жи­я­та лю­бов и въз­по­ме­на­ва­ме ужас­на­та мъка от стра­да­ни­я­та и не­из­ка­за­на­та ра­дост от Въз­к­ре­се­ни­е­то.

4. 1. Който истински е възлюбил Господа, който истински желае и търси бъдещото Царство, който истински скърби за своите грехове, който истински помни за съда и вечните мъки, който истински се страхува как ще напусне тоя живот, той не ще възлюби нищо временно, не ще се суети и грижи ни за имущество и придобивки, ни за слава в този свят, ни за приятели, ни за братя, с една дума - за нищо земно, но като остави всичко светско и всяка грижа за него, а преди всички като възненавиди и плътта си, лишил се от всичко, без грижи и леност ще последва Христа, непрестанно гледайки към небето и от там очаквайки помощ, по думите на светията, който казва: "Към Тебе се привърза душата ми" (Пс.62:9), и по думите на друг приснопаметен: "Не се затрудних, като Те последвах и не пожелах човешко спокойствие, Господи" (Иерм.17:16).

2. Голям срам е за нас, които сме оставили всичко гореказано, след призива, с който Господ, а не човек, ни е призвал, да се грижим още за неща, които не могат да ни ползуват във време на голямото изпитание - раздялата на душата от тялото. Както Господ казва, това означава да се обръщаме назад и да изоставяме своя стремеж към Царството небесно (Лук. 9:62). Като знае нашата неустойчивост в началото на подвига и че ние, живеейки и обръщайки се към светското, лесно можем отново да се върнем в света. Господ отговорил на оногова, който Му казал: позволи ми първом да отида да погреба баща си:  "Остави мъртвите да погребват своите мъртъвци" (Лук.9:59-60).

 

3. След нашето отричане от света, бесовете ни внушават да ублажаваме милостивите и състрадателни миряни, а себе си да окайваме, като лишили се сами от такива добродетели. Намерението на тези наши врагове е чрез мнимо смирение или да ни върнат в света, или да ни хвърлят в отчаяние, ако останем в монашеското си звание. Едно нещо е поради високомерието си да презираме ония, които са в света; а друго нещо е задочно да ги принизяваме за слаби, с цел да избегнем отчаянието и да придобием надежда за спасение.

 

4. И тъй, нека чуем какво е казал Господ на юношата, който не вид всички заповеди бил изпълнил: "Още едно ти не достига: всичко що имаш, продай и раздай на сиромаси" (Лук. 18:22), та сам да станеш сиромах и да приемаш милостиня от другите.

 

Стъпало 2. За безпристрастието, т.е. отстраняване на грижите и скръбта за света.

 

Св. Йоан Лествичник. Лествица 

                                                                                 * * *

 

 

5. С какво мога да се похваля аз, която бях дълго време послушница на дявола? Аз съм родена в Египет. Когато бях на дванадесет години, избягах от бащиния дом и отидох да живея в Александрия. Сред съблазните на големия и разкошен град аз изгубих своето девство и се отдадох на лекомислен и порочен живот. Така минаваха годините на моята младост. Веднъж – това беше по време на жътва – видях, че много хора отиват към морския бряг. Узнах, че всички заминават за Йерусалим, където ще пристигнат за празника Въздвижение на Кръста Господен. Затичах се подир народа и помолих да вземат и мене в кораба. Беше ми весело сред шумната и многолюдна тълпа. През всичкото време на пътуването по море аз съблазнявах моите спътници с безсрамното си поведение. О, човече Божий! Кой език би могъл да изкаже, и кое ухо би могло да слуша порочните дела, които извърших на кораба? Когато пристигнахме в Йерусалим, аз заедно с народа се запътих към църквата. Беше толкова тясно, че с голяма мъка се промъкнах до вратата. Когато стъпих на прага, някаква невидима сила ме задържаше, и аз не можех да я преодолея. Уморена и смутена, аз се дръпнах настрана, за да събера сили, защото мислех, че поради слабата ми женска сила не мога да вляза в църквата. След малко тръгнах с друга група богомолци, но и този път същата сила ме задържа. Тогава аз се върнах, застанах в един ъгъл на църковния притвор и, опряна до стената, разсъждавах защо не мога да вляза в храма като другите и да видя животворящия Кръст Господен. Внезапно божествена светлина озари сърцето ми, духовните ми очи се отвориха, и аз разбрах, че моите грехове са оная невидима сила, която не ме пуска да вляза в храма. Сломена духом, аз припомних миналия си живот и се ужасих от дълбочината на моето падение. Дълго плаках, ридаех и се биех в гърдите за тежките си грехове Когато дигнах очи, видях на стената образа на Божията Майка. Като не свалях очи от този благ образ, аз започнах усърдно да се моля.

....Така се молех аз, и ми се стори, че молитвата ми е чута от Нея. С вълнение и страх отново се отправих към входа на храма, и този път без усилие влязох вътре. Обхваната от неземна радост, аз смирено се поклоних и целунах Кръста Господен. След това излязох и се върнах пак пред иконата на Божията Майка, паднах на колена и продължих да се моля...

Тогава дочух някакъв далечен глас, който ми каза: "Ако минеш отвъд Йордан, там ще намериш покой за душата си". Покорих се на този глас и веднага тръгнах на път...

На другия ден преминах реката и, като се помолих на пресвета Богородица, дойдох в тази пустиня, където се усамотих и тук се заселих, очаквайки Бог да ме спаси от немощта на душата и от бурите на живота.

.....

– Трудно е да ти разкажа, какво съм преживяла в тази пустиня. Страх ме е да споменавам за грешните помисли, които ме измъчваха като люти зверове 17 години. Тук аз донесох два хляба и половина, но скоро те се свършиха. Тогава аз трябваше да се храня с корени и да търпя глад. Много се измъчвах, като си спомнях вкусната храна, която ядех в Египет. Когато приемах оскъдната храна в пустинята – треви и корени, аз желаех рибата и месото, които някога имах в изобилие. Тук често не намирах вода да утоля жаждата си, а си мислех за ония скъпи вина, от които някога пиех много. Понякога ми се явяваше желание да пея ония блудни песни, които по-рано ми причиняваха радост. Но дошла на себе си, аз почвах да плача и да се бия в гърдите, докато ме осияваше някаква чудна светлина и ме успокояваше.
...

Из житието на св. Мария Eгипетска