Има имена на библейски личности или на светци, които в съвременната българска църковна книжнина (включително и в електронните издания) се срещат в необичайни и дори погрешни форми.
От тях най-често се бъркат имената от еврейски (съответно библейски) произход като Захария, Софония, Малахия, Анания, Азария и много други. Те по своя произход имат завършек на –иа(х), съответно в латинска транслитерация –ia(h), т. е. с едно леко, придихателно „х“ накрая. Затова не е правилно те да се уеднаквяват в завършека си с имената в български, дошли от църковнославянския език, където пък са влезли от старобългарски и още по-назад – от гръцки език като Методий (Μεθόδιος), Григорий (Γρηγόριος), Анатолий (Ανατόλιος) и мн. др.
Позволявам си да отворя скоби тук и да кажа, че макар в „гражданския“, светския български език тези имена да се пишат без „й“ накрая (Методи, Григори, Анатоли), в църковния съвременен български това „й“ го пазим, защото е исторически обосновано. А това „пазене“ се зачита и от редица издателства и медии у нас, макар и след съответни разяснения, както става и в други случаи на отклонения от официалния български правопис, защищаван от Института за български език на БАН. Първите подобни отклонения бяха направени още в края на 70-те години на 20 в. от (държавното) издателство „Народна култура“. Тогава в консултантските си бележки под черта към преводни романи на европейски класици и съвременни писатели авторът на тази статия успя да наложи писането на Бог и Господ с главна буква (става дума за книги като Името на розата от Умберто Еко, Изкушенията на свети Антоний на Гюстав Флобер и др.). От днешна гледна точка този малък „успех“ може да изглежда смешен, но тогава в това нямаше нищо смешно.
И така, пак повтарям, че онези библейски еврейски имена трябва да се пишат и изговарят с „–ия“ накрая. Това няма нищо общо с остарелия изказ на по-старото поколение църковници, които обичаха да говорят и пишат, примерно: „отца Макария“, „дяда Панкратия“ (вместо съответно „отец Макарий“, „дядо Панкратий“). Защото въпросните библейски имена по произход си имат това окончание „–ия“ и правилно е то да се запазва. Иначе казано, не е правилно да казваме: пророк Захарий, пророк Софоний, пророк Малахий, Ананий, Азарий, защото тези имена трябва на български да завършват на „–ия“: Захария, Софония, Малахия, Анания, Азария. Това изписване неизменно се поддържа и от синодния превод на Библията, например: „И рече Захария на Ангела“; „И Захария, баща му, се изпълни с Духа Светаго и пророкува, казвайки…“ (Лука 1:18, 67).
Тези дни във връзка с проучването на някои жития на светци се натъкнах на странна неточност. На 12 август в църковния ни календар (на Българската православна църква – Българска патриаршия) стоят имената на мъчениците от 3 в. Фотий и Аникита. Фотий е по-известното име благодарение на св. патриарх Фотий Цариградски, съвременник и насърчител в делото на св. Константин-Кирил и Методий. Но името Аникита е съвсем рядко, макар че познаващите църковните богослужения го знаят поне от молитвата на водосвета и маслосвета; там то се споменава заедно с другите светци-лечители в двойката „Мокий и Аникита“.
В съвременната гръцка книжнина тази форма на името се среща само веднъж в една творба на големия гръцки поет-сатирик Георги Сурис (1853-1919 г.), наричан „съвременният Аристофан“ и пет пъти предлаган за Нобелова награда. Творбата си той е нарекъл „Ρωμηού ημερολόγιον με το μαρτυρολόγιον“, т. е. „Гръцки календар с мартирологий“; и наистина в мерена реч той прави своеобразен преглед на годишния църковен календар. Книжката е отпечатана през 1888 г. Там се среща стихът „ο Ανικήτας, ασκητής από το Αγιονόρος“ или в превод „Аникита, подвижник от Света гора“ – виж https://sarantakos.wordpress.com/2015/08/02/souriscalendar-11/.
В църковните и богослужебните текстове обаче името е Ανίκητος, което преведено означава „непобедим“. На български би трябвало да се предава като Аникит. Изписването му като Аникита няма основание и съответно е погрешно.
Няма основание да се прави паралел в окончанието с другото име от този корен: Никита, на гръцки Νικήτας. То има основа, завършваща на „–а“, и е правилно да звучи на български Никита.
Любопитно е да се погледне службата на светите мъченици Фотий и Аникит в църковнославянския миней. В надписа ѝ стои „Святых мученик Фотия и Аникиты“, като второто име е в родитилен падеж от неправилната форма Аникита. Но в третата стихира на „Господи, воззвах“ четем: „Фотий славный и богомудрый Аникит, двоица вседобляя…“. Тук вече името е в правилната си форма Аникит. Нататък в канона на мъчениците името на този светец отново няколко пъти е в звателен падеж „Аникито“, производна от неправилното Аникита. Настина необяснимо е как поне един път се е „прокраднала“ правилната форма на името Аникит, но така или иначе тя трябва да се предпочете и на църковнославянски (не изписвам краесловното „ъ“ – „Аникитъ“, защото то няма фонетична стойност при четене и пеене).
Богослужебните книги в наше време се печатат в Русия и в Украйна. В Русия (а може би и в Украйна) те бяха препечатани и „гражданским шрифтом“, т. е. със съвременен, граждански, нецърковен шрифт. У нас богослужебните книги се доставят от тези страни. Изданията, които в последно време се правят и в България, са фототипни, защото у нас няма нито техническа, нито финансова възможност за набор и печат на такива книги. С други думи трудно до невъзможност е да се смени в богослужебните книги погрешната форма на името Аникита с правилната Аникит. Но това е напълно възможно да стане в църковния ни календар, където на 12 август би следвало да пише: „св. мчци Фотий и Аникит“. Нищо повече.
