Още нещо за прошката

Във ве­чер­та на прош­ка­та ще стис­нем мно­го ръ­це на не­поз­на­ти и по­лу­поз­на­ти и без осо­бе­но уси­лие ще из­ре­чем: “П­рос­те­но. Прос­ти!” Ще се уми­ля­ва­ме при то­ва ве­ли­чес­т­ве­но тър­жес­т­во на Все­оп­ро­ще­ни­е­то, ко­е­то ни пра­ви рав­ни: ар­хи­е­реи, све­ще­ни­ци, ми­ря­ни, пред не­об­хо­ди­мост­та да да­дем и по­ис­ка­ме прош­ка от сво­и­те бра­тя и сес­т­ри в Хрис­та пре­ди да при­не­сем по­ка­я­ни­е­то си пред Гос­по­да (вж. Мат. 5:23,24). Би би­ло жал­ко, ако та­зи злат­на въз­мож­ност, ко­я­то Цър­к­ва­та ни пре­дос­та­вя, за да въз­с­та­но­вим на­ру­ше­ни­те ни вза­и­мо­от­но­ше­ния, ми­не фор­мал­но и без­ре­зул­тат­но. За­то­ва от­ра­но тряб­ва да об­мис­лим на ко­го и за как­во тряб­ва да по­ис­ка­ме прош­ка и на ко­го как­во има­ме да прос­тим. Ис­тин­с­ка­та прош­ка ви­на­ги е кон­к­рет­на: за кон­к­ре­тен чо­век, за кон­к­рет­ни не­ща. Прош­ка “по прин­цип” ня­ма.

Прош­ка­та ос­вен акт на вя­ра­та е и съз­на­тел­но уси­лие на во­ля­та, яс­но да оп­ре­де­лим и фор­му­ли­ра­ме как­во пом­ра­ча­ва лю­бов­та ни към дру­гия и пос­ле, ка­то се опи­та­ме да се пос­та­вим в не­го­ва­та по­зи­ция, да съ­у­ме­ем да из­т­ри­ем бол­ка­та.

Те­ма­та за прош­ка­та е мно­гос­т­ран­на и не­из­чер­па­е­ма, но се­га бих ис­ка­ла да се за­мис­лим вър­ху ед­но кон­к­рет­но ней­но из­ме­ре­ние: прош­ка­та ка­то за­дъл­жи­тел­но ус­ло­вие за раз­ви­ва­не­то на близ­ки и трай­ни вза­и­мо­от­но­ше­ния, как­ви­то са от­но­ше­ни­я­та в се­мейс­т­во­то и меж­ду при­я­те­ли. То­ва са хо­ра­та, от чи­я­то прош­ка най-от­ча­я­но се нуж­да­ем и на ко­и­то, въп­ре­ки лю­бов­та си, ви­на­ги има не­що, ко­е­то не съ­у­мя­ва­ме док­рай да прос­тим. За­що­то човек е най-взискателен и най-раним по отношение на онези, които обитават мислите и сърцето му.

Бог всич­ки ни е сът­во­рил раз­лич­ни, с раз­лич­ни спо­соб­нос­ти, ус­той­чи­вост, тем­пе­ра­мент, чув­с­т­ви­тел­ност. Ка­то при­ба­вим към то­ва и раз­лич­но­то ни въз­пи­та­ние, со­ци­а­лен ста­тус, въз­г­ле­ди и идеи, ста­ва яс­но, че ко­га­то се от­на­ся до близ­ки вза­и­мо­от­но­ше­ния за про­дъл­жи­тел­но вре­ме, кон­ф­лик­ти­те ста­ват не­из­беж­ни. Впро­чем, за да из­г­ра­дят два­ма ду­ши хар­мо­нич­ни и трай­ни вза­и­мо­от­но­ше­ния, не е нуж­но да мис­лят, дейс­т­ват и чув­с­т­ват по един и съ­щи на­чин, а да осъз­на­ват сво­я­та раз­лич­ност и да це­нят уни­кал­ност­та на дру­гия ка­то лич­ност.

Да се раз­ли­ча­ваш от друг чо­век, е нор­мал­но и ес­тес­т­ве­но. Ес­тес­т­ве­но и нор­мал­но е и чо­век да има гри­жи, да из­пад­не в ло­шо нас­т­ро­е­ние, спри­ха­вост, бо­лез­не­на чув­с­т­ви­тел­ност, да пре­жи­вее ду­хо­вен срив и да за­гу­би ми­ра в сър­це­то си, спо­соб­ност­та си да раз­би­ра и да пре­це­ня трез­во, а то­ва не мо­же да не за­сег­не пря­ко близ­ки­те му и нап­ре­же­ни­е­то да ес­ка­ли­ра в кон­ф­лик­ти. Ако след та­ки­ва слу­чаи хо­ра­та не са в със­то­я­ние да из­ре­кат: “Съ­жа­ля­вам за... и те мо­ля да ми прос­тиш”, и съ­от­вет­но да раз­бе­рат и прос­тят на дру­гия (до­ри ако той не им по­ис­ка прош­ка), от­но­ше­ни­я­та им са об­ре­че­ни на про­вал.

Бли­зост­та и до­ве­ри­е­то меж­ду два­ма ду­ши не за­ви­сят от то­ва, ни­ко­га да не се на­ра­ня­ват вза­им­но, ни­ко­га да не си про­ти­во­ре­чат или ни­ко­га да не се ра­зо­ча­ро­ват един друг, а от тях­на­та спо­соб­ност да си про­ща­ват и да ис­кат прош­ка.

Без зна­че­ние кол­ко ус­пял, ин­те­ли­ген­тен, оба­я­те­лен или по­пу­ля­рен е ня­кой, ако човек не умее да прощава и да иска прошка, никога няма да може да раз­вие ис­к­ре­ни, дъл­бо­ки и трай­ни вза­и­мо­от­но­ше­ния.

Хо­ра­та ще се бо­ят да се доб­ли­жа­ват и да се от­ва­рят пред не­го, ще се бо­ят да му се до­ве­рят.
Как­то съз­на­ни­е­то за без­к­рай­на­та Бо­жия ми­лост ни да­ва сме­лост­та и ре­ши­мост­та все по­ве­че да се приб­ли­жа­ва­ме и да от­ва­рямe ду­ша­та си за Не­го, та­ка е и с хо­ра­та: са­мо уве­ре­ност­та, че дру­ги­ят ще ни оби­ча въп­ре­ки греш­ки­те ни и ще ни про­ща­ва бе­зус­лов­но, мо­же да ни да­де дръз­но­ве­ни­е­то да му се до­ве­ря­ва­ме и да от­во­рим ду­ша­та си за не­го. За да се раз­ви­ват вза­и­мо­от­но­ше­ни­я­та и да ста­ват все по-ис­к­ре­ни и близ­ки, е нуж­на си­гур­ност­та да зна­еш, че до­ри от­но­во и от­но­во да се про­ва­ляш пред очи­те на своя бли­жен, той ще съ­у­мее да ти прос­ти.

От дру­га стра­на, ако ня­кой те оби­ча въп­ре­ки греш­ки­те ти, въп­ре­ки не­дос­та­тъ­ци­те ти, въп­ре­ки че те е ви­дял в най-ло­ша­та ти фор­ма, ако те оби­ча до­ри след ка­то си го на­ра­нил с его­и­зъм, не­за­чи­та­не, из­мя­на, не мо­жеш да не му от­вър­неш с още по-дъл­бо­ка обич. “Ко­му­то мал­ко се про­ща­ва, той мал­ко оби­ча”, а на ко­го­то по­ве­че се про­ща­ва той по­ве­че оби­ча (вж. Лу­ка. 7:41-47).

След две или три се­ри­оз­ни ра­зо­ча­ро­ва­ния ес­тес­т­ве­на­та ни ре­ак­ция е да се зат­во­рим за дру­гия до­ри ако про­дъл­жа­ва­ме да жи­ве­ем за­ед­но. По-тър­пе­ли­ви­те от нас ве­ро­ят­но сти­гат и до 10 пъ­ти по­ве­че, пре­ди да се от­тег­лят в се­бе си. Но оно­ва, ко­е­то Гос­под очак­ва от нас, е нес­кон­ча­е­мо же­ла­ние да въз­с­та­но­вя­ва­ме от­но­ше­ни­я­та си, да си про­ща­ва­ме. То­ва е сми­съ­лът на из­ра­за 70 пъ­ти по 7 (вж. Мат. 18:22).

Как­ви­то и не­дос­та­тъ­ци да имат, кол­ко­то и греш­ки да до­пус­кат, ако два­ма ду­ши уме­ят да си про­ща­ват, при все­ки сблъ­сък те са­ми­те и от­но­ше­ни­я­та им ще се обо­га­тя­ват и за­дъл­бо­ча­ват, вмес­то да се ру­шат; след все­ки сблъ­сък на тях­на­та раз­лич­ност ще на­у­ча­ват не­що по­ве­че за дру­гия и за са­ми­те се­бе си и ще се от­на­сят един към друг с по­ве­че то­ле­ран­т­ност и раз­би­ра­не. Връз­ка­та им ня­ма да се пре­пъ­не в тех­ни­те не­съ­вър­шен­с­т­ва и ще ус­тои на прев­рат­нос­ти­те на вре­ме­то.

По­ня­ко­га огор­че­ни­е­то ни е тол­ко­ва го­ля­мо, че до­ри и да сме убе­де­ни че тряб­ва, до­ри и да ис­ка­ме, пак не мо­жем да пре­въз­мог­нем бол­ка­та и оби­да­та и да въз­вър­нем доб­ро­то си раз­по­ло­же­ние към дру­гия. Стру­ва ни се, че е не­въз­мож­но да прос­тим. То­га­ва са­мо мо­лит­ва­та по­ма­га.
Само с Божията помощ можем да срутим каменните зидове, ко­и­то са­ми сме съг­ра­ди­ли око­ло сър­це­то си.
Бог ви­на­ги е го­тов да ни да­де нуж­на­та си­ла, за да прос­тим и да се из­ба­вим от огор­че­ни­е­то. От нас се ис­ка са­мо да Му позво­лим.