„Ти беше ли там, когато разпнаха моя Господ...“

Разказите на св. евангелисти не подхранват много въображението. Те пишат максимално кратко и стегнато, без подробности и епитети. Те не описват, а съобщават за събитията. (Тази лаконичност – бих я нарекъл потресаваща – си има своето обяснение, но не за това говорим сега). Евангелистите споменават за мъченията и подигравките от страна на римските войници, за тръстиката, трънения венец, ударите по лицето и главата, и това е почти всичко. За ужасните удари с бич, които разкъсват тялото и правят кожата на парцали, св. ев. Матей съобщава: „... а Иисуса бичува...“ (Мат. 27:26). Никой не споменава думите болка, рана, кръв, страдание. А за самото разпъване, това най-ужасно и мъчително умъртвяване, и четиримата евангелисти съобщават с една дума: „и... Го разпънаха“ (виж Мат. 27:35; Марк 15:25; Лука 23:32; Иоан 19:18).

Освен Евангелията обаче има и други съвременни документи, които описват начините на мъчения и как е ставало разпъването. Точно тези сведения, придържайки се най-добросъвестно и към евангелския текст, е използвал и режисьорът Мел Гибсън в покъртителния си филм „Страстите Христови“. Именно страстите, т. е. страданията Христови е искал да ни покаже Гибсън в своя велик филм и е успял напълно. Ето какво значи да те бичуват, да ти наложат трънен венец на главата и да те разпънат на кръст – думи, които ние оставаме да минат край ушите ни почти без да ни докоснат. А това са страшни, непоносими, продължителни мъчения! Филмът на Гибсън сякаш е вик към съвременния свят: „Спри, човече! Замисли се и си дай сметка какво точно се е случило! Как е страдал Невинният заради тебе! Какви нечовешки мъки е претърпял, проливайки пречистата Си кръв, за да те спаси!“. Някои упрекват филма, че е прекалено жесток. Да! Много е жесток. Трябва да припомним обаче, че всичко е било още по-жестоко и страшно, защото не е било филм, а действителност.

С този потресаващо правдив филм старокатоликът Мел Гибсън е преследвал и друга цел. Освен да ни пренесе в центъра на действието и да ни направи очевидци на Христовите страдания в техния истински вид и сила, той недвусмислено ни задава и въпроса:

„Какво е твоето лично участие в тази драма? Къде беше и какво правеше ти в ония страшни и мъчителни дни?“. Ако си спомняте, тези въпроси си поставихме и ние в началото. Нека сега да потърсим и отговорите.

Едва ли ще се наложи да търсим дълго. Сигурно е, че можем да се видим сред изплашените и разбягалите се Христови ученици; други от нас седят до ап. Петър и заедно с него се отричат от Учителя си; трети са в редиците на юдейските свещеници, на книжниците и фарисеите. (Самият Гибсън се вижда знаете ли как? За секунда той се мярка на екрана като римски войник, който забива един от гвоздеите в ръцете на Христос). Мисля обаче, че най-много от нас биха могли да се видят в лицето на Пилат Понтийски.

Защо? Ще поясня.

Пилат е вярвал в невинността на Иисус. Той три пъти заявява, че не намира никаква причина да повдигне обвинение срещу Него. Това убеждение на прокуратора се засилва и от посланието, което неговата съпруга му изпраща: „Не прави нищо на този Праведник, защото днес насъне много пострадах за Него“ (Мат. 27:19). Пилат по всякакъв начин се опитва да избегне вземането на която и да е страна. Той иска да оневини Иисус, вярвайки в Неговата невинност, но да избегне оправдаването Му, тъй като еврейските водачи са желаели осъждането Му, Пилат лавира, правейки няколко опита да пусне Иисус и да усмири юдеите, т. е. да бъде едновременно справедлив и несправедлив. Узнал, че Иисус е галилеец, изпраща Го при Ирод, за да прехвърли на Ирод отговорността за решението; после Пилат предлага да бичува Иисус (защо, след като е невинен?) и да Го пусне; предлага и да Го освободи за празника Пасха (като престъпник, а не като невинен) и, накрая, посочвайки невинността на Спасителя, измива ръцете си пред тълпата и произнася знаменитите думи: „Невинен съм за кръвта на Тоя Праведник; вие му мислете!“ (Мат. 27:24). И веднага след тази декларация за невинността на Господа, Пилат... Го предава на разпятие.

Естествено е повечето от нас да си кажат: какво общо имаме ние с Пилат? Откъде накъде ще се отъждествяваме с него? Да. Лесно е да го осъдим и да се възмутим от поведението му. Но внимание! Не постъпваме ли и ние по същия начин? Не използваме ли и ние всякакви хитрини и лукави оправдания, за да избегнем трудностите, лишенията, и дори болката, които съпътстват едно истинско посвещение на Христос? Не търсим ли и ние някой друг да вземе решение вместо нас по въпроси, които засягат само нашата съвест? И още повече: не живеем ли почти непрекъснато в някакъв компромис между грях и добродетел, между истина и лъжа, едновременно приемайки Христос (на думи) и отхвърляйки Го (с делата си)? Пилат „желаеше да пусне Иисус“ (Лука 23:20), но също така искаше и „да угоди на тълпата“ (Марк 15:15). Ето ни и нас! Не сме ли и ние същите? Живеейки и работейки в атеистична среда, в среда на безверници и скептици, не робуваме ли и ние на самодоволния идол, наречен обществено мнение? Не предаваме ли и ние нашия Господ, „за да угодим на тълпата“ и да си спестим укорите и присмехулното учудване на околните, когато разберат, че сме вярващи християни? Пилат е бил наистина притиснат. Ако беше пуснал Иисус, щеше да отхвърли народната воля и да се подиграе с еврейските водачи; щеше да предизвика размирици и да изгуби благоволението на кесаря (императора – бел. ред.). И въпреки това ние не можем да го оправдаем. А себе си ще можем ли?

„Ти беше ли там, когато разпнаха моя Господ?“. Ние трябва да отговорим: „Да, бяхме там. Не само като наблюдатели, а като участници, като виновни участници, които заговорничат, планират, предателстват, пазарят се и Го предават на разпятие. Можем да се опитаме да измием ръцете си от отговорността също като Пилат. Опитът ни ще бъде също толкова безполезен... Преди да започнем да гледаме на Кръста като нещо, направено за нас (което води към поклонение), трябва да го видим като нещо, извършено от нас (което води към покаяние). Вярно е написаното от Кенън Грийн, че „само този човек, който е готов да понесе своята вина за Кръста, може да предяви искане за своя дял от благодатта“ (Стот, Д. Кръстът на Христос, Пловдив 2001).

Накрая бих искал да ви прочета стихотворението на архим. Серафим (Алексиев) „Под Кръста“, което убедително и вълнуващо обобщава основните мисли на днешната проповед:

Под кръста

Стоя под Твоя кръст, Христе Иисусе,
Окървавения Ти гледам лик
и чувствам се виновен и покрусен
пред Тебе – светъл Бог и мъченик.
Не съм ли аз най-злият Твой мъчител?
Не аз ли Те разпъвам всеки ден?
Не се ли чувстваш Ти, мой благ Учителю,
от своите най-тежко наранен?
И днес забих аз гвоздеи в ръцете Ти –
в окървавените, добри ръце!
И днес забих аз остър нож в сърцето Ти,
във Твойто кротко, любещо сърце.
Стоя сега и гледам Те, и плача...
Прости ми, дето тъй те оскърбих!
Виж свехналите ми от плач клепачи
и отпрати ме опростен и тих...