Бащата на латинското богословие бл. Августин Ипонски (354-430) държи за сакраменталния реализъм, присъщ на Изтока. За него в евхаристийната жертва Христос е едновременно принасящ и принасян.[1] Христос взема Сам Себе Си в ръце, когато казва „Това е Моето тяло“ (In Ps. 1, 10; Sermo 22, 7).[2] Извършването на Евхаристията е актуализиране на Христовата смърт (Enarr. Ps. 21).[3] Не говори за чисто символично интерпретиране на Христовите Дарове казаното от бл. Августин: „Жалко робство на душата е да се приемат знаците, а не нещата и човек да не може да вдигне окото на ума си над телесната твар към вечната светлина“ (De doctrina christiana 3, 5; срв. De civitate Dei 21, 25).[4]
Реалистичният възглед на бл. Августин е възприет от св. папа Григорий Велики и след кончината му е разпространен широко на Запад. Първият труд по въпроса е написан от френския бенедиктински монах, канонизиран за светец, Пасхазий Радберт (ок. 790-865) и е озаглавен За тялото и кръвта на Господа.[5] Той смята, че евхаристийният хляб е същата пресъществена плът, родена от Дева Мария, която страда на Кръста и възкръсва и която поради Божието всемогъщество се преумножава във всяка литургия. Ho той твърди, че нашето участие в Евхаристията е духовно, а не материално и че само вярващите приемат Христовите Дарове. Този първи системен труд за Евхаристията се разпространява и има голямо влияние.
Онтологичното разбиране на Пасхазий Радберт се оспорва от Ратрамън и Рабан Мавър, които защитават тезата за по-духовно разбиране на божественото присъствие. Тази тенденция намира своя изразител в лицето на един от водещите диалектици Беренгар Турски (ок. 999-1088 г.). Той отхвърля теорията на Радберт с рационални доводи, като твърди, че осветеният хляб и осветеното вино са само символи на Христовото тяло и кръв и то само за хората, които приемат Причастието с вяра. Срещу него избухва буря от негодувание.[6] На събор през 1050 г. папа Лъв Девети отлъчва Беренгар от Църквата за неговите възгледи. Затова пред друг събор в Рим през 1059 г. Беренгар е принуден да се разкае за възгледите си.[7]
През 11 в. в Западната църква се налага терминът transsubstantiatio (пресъществяване), който се споменава за първи път в проповед на Турския архиепископ Гилберт през 1079 г., а в папски документ – през 1202 г. Той се утвърждава от Четвъртия Латерански събор през 1215 г., смятан от римокатолиците за дванадесети вселенски. Този събор издава догматически канон за Светата Троица, Въплъщението, Евхаристията, Кръщението и Покаянието, който става задължителен за Римокатолическата църква. Относно Причастието в него се казва: „Неговото (Христовото – б. м.) тяло и кръв се съдържат действително в тайнството на св. трапеза под формата на хляб и вино, като хлябът и виното се променят по същност с Божията сила“.[8]
Поради схизмата между Римокатолическата и Православната църква през 1054 г. терминът пресъществяване не е приет първоначално на Изток. По време на османското иго обаче, когато мнозина гръцки епископи и патриарси учат в Италия, те се поддават поне отчасти на западните теории. Първият православен богослов, който прилага термина пресъществяване е Константинополският патриарх Генадий Схоларий (1453-1459, †1460 г.). Под него той разбира преминаването на една „субстанция“ в друга при запазване на неизменяемите случайни признаци – „акциденциите“. През 1672 г. Йерусалимският патриарх Доситей свиква събор във Витлеем, известен като Йерусалимски събор, който решително отхвърля Женевското изповедание на вярата, чийто привърженик е Константинополският патриарх и таен калвинист Кирил (Лукарис). Съборът съставя ново изповедание на вярата, известно като Доситеево или Йерусалимско. То представлява пълно изложение на православното учение по въпросите, повдигнати от протестантите. Затова е прието от всички поместни православни църкви.[9] Документите на Йерусалимския събор включват термина пресъществяване.
През 1691 г. в Константинопол е свикан църковен събор срещу „тетрадите“ на великия логотет Йоан Кариофил, в които терминът пресъществяване се отрича като неправославен. За разлика от тези „тетради“ в томоса на събора, подписан от Константинополския и Йерусалимския патриарси, се изповядва православното учение за същностното претворяване на хляба и виното в Тяло и Кръв на Господ Иисус Христос и равнозначността между термина пресъществяване и други светоотечески термини (преложение и др.). Последният Руски патриарх преди Синодалния период Адриан съставя послание, в което цитира постановлението на Константинополския събор от 1691 г., преведено от монаха Евтимий Чудовски. В него хората, които не вярват и не приемат пресъществяването, се заплашват с анатема.[10] Днес обаче някои руски богослови призовават за ревизия на термина пресъществяване, защото го смятат за римокатолически.
Пресъществяването предполага пълната промяна на веществото на хляба и виното в тяло и кръв на Христос, като се запазва неговата външност или форма. Но защо не се променя формата, щом се променя същността? На този логичен въпрос отговаря големият философ-схоластик Тома Аквински (1225-1274 г.): „Първо, тъй като не е обичайно, а е ужасно за хората да ядат плътта на човек и да пият кръвта му, плътта и кръвта на Христос ни се предлагат под формата на неща, които се използват по-често, а именно хляб и вино. Второ, за да не бъде това тайнство осмяно от невярващите, ако те ядат нашия Господ в Неговата собствена форма. Трето, когато ние приемаме тялото и кръвта на нашия Господ невидимо, това може да допринесе за добродетелта на вярата ни“.[11] Промяната на същността и запазването на формата означава, че понятията субстанция и акциденции са разделени и могат да съществуват независимо едно от друго. Западните схоластици в продължение на векове водят спорове дали и доколко това е възможно. Накрая се стига до казуистичното решение, че в случая с Евхаристията обикновените природни закони са отменени.
Анзелм Кентърберийски (ок. 1033-1109 г.), който повтаря св. Иларий Пиктавийски и други ранни отци, стига до извода, че целият Христос се намира едновременно във всяка частица на хляба и виното. Това учение се изразява с термина concomitantiа (лат. „съвместно съществуване“). То е прието от Тома Аквински и става официално на събора в Констанц през 1415 г. Използва се като оправдание за явното римокатолическо извращение да се причащават миряните и до днес само с хостията (тялото Христово), но не и с кръвта. Същевременно духовниците и благородниците потребяват двата вида.[12] Неслучайно утраквизмът (причастяването на всички с тялото и кръвта Христови) става основен лозунг и знаме на хуситите в Чехия през 15 в.[13] Ако обаче теорията за конкомитанцията е вярна, защо се служи с хляб и вино като Христос? Излиза, че е достатъчен само единият вид, което противоречи на Евангелие според Йоан (6:53) и е абсурдно от логическа гледна точка. Лишаването на миряните от двата вида е религиозна дискриминация и богохулство.
Западният пиетет към тайнството Евхаристия води до установяването на нов празник на Тялото Христово (Corpus Christi) шестдесет дни след Великден. За целта на 8 септември 1264 г. папа Урбан Четвърти издава булата „Transiturus de hoc mundo“. Инициатор за празника е френската монахиня и ясновидка Жулиен (Юлиания) Корнийонска (ок. 1192-1258) от Лиеж. Папа Урбан Четвърти нарежда на известния схоластик Тома Аквински да напише служба на празника, който е окончателно наложен с решение на Латеранския събор от 1215 г.[14] От началото на 13 в. започва да се налага литургическата практика да се демонстрира хостията в прозрачни, запечатани и богато украсени съдове, наречени „монстранци“. В Италия това нововъведение се приписва на Франциск Азиски (†1226 г.). Първият такъв случай във Франция е в параклиса „Св. Кръст“ в Авиньон през 1226 г. по заповед на крал Луи Седми, който чества победите срещу еретиците албигойци. На Запад се основават монашески ордени, които посвещават голяма част от времето си на съзерцаване на Евхаристията.
[1] S. Aurelii Augustini De Civitate Dei 10, 20. Български превод: Августин, бл. За Божия град, С. 2005.
[2] Латински текст: S. Aurelii Augustini Sermo 22, 7 – http://www.sant-agostino.it/latino/discorsi/index2.htm.
[3] Латински текст: S. Aurelii Augustini Еnarrationes in Psalmos 21, 15 – http://www.sant-agostino.it/latino/esposizioni_salmi/index2.htm.
[4] Превод на руски: Августин, епископ Иппонский, бл. Христианская наука, или Основания священной герменевтики и церковного красноречия, Киев 1835 – http://www.axion.org.ru/books/books.html.
[5] Латински текст: Paschasius Radbertus Corbeiensis Abbas. De Corpore Et Sanguine Domini Liber – In: PL 120, 1255-1350D.
[6] Macy, G. The Theologies of the Eucharist in the Early Scholastic Period, Oxford 1984.
[7] Cristiani, M. Tempo rituale e tempo storico. Comunione cristiana e sacrificio. Le controversie eucaristiche nell’alto medioevo, Spoleto 1997; Radding, C. M., F. Newton Theology, Rhetoric, and Politics in the Eucharistic Controversy, 1078-1079: Alberic of Monte Cassino Against Berengar of Tours, New York 2003.
[8] Цит. по: Decrees of the Ecumenical Councils, Vol 1: „Nicaea I to Lateran V“, еd. by N. P. Tanner S. J., London and Washington (DC) 1990, p. 230.
[9] Православната църква и стремежът за християнско единство (ХV – нач. на ХХ век) – В: Флоровски, Г. Християнство и култура, С. 2006, с. 198-236.
[10] Бернацкий, М. М. „Константинопольский Собор 1691 г. и его рецепция в Русской Православной Церкви (к вопросу о каноническом статусе термина „пресуществление“)“ – В: Богословские труды 41, 2007, с. 133-145.
[11] Цит. по: Thomas Aquinas, Summa Theologica, 3, 75, 5 – http://www.gutenberg.org/files/19950/19950.txt.
[12] De Lubac, H. Corpus Mysticum: The Eucharist and the Church in the Middle Ages, Notre Dame (IN) 2007 (ND Faith in Reason); McGuckian, М. C., S. J. „The Eucharist in the West“ – In: New Blackfriars, 88, 2007, № 1014, p. 142-149.
[13] Werner, E. „Eucharistie und Wortverkündigung im Reformationsverständnis von Jan Hus (ca. 1370-1415)“ – In: Cristianitа ed Europa: miscellanea di studi in onore di Luigi Prosdocimi, еd. C. Alzati, Vol. 1, t. 2. Romа,1994, p. 339-352.
[14] Walters, B. R., V. Corrigan, P. T. Ricketts The Feast of Corpus Christi, University Park (PA) 2006.
