Представата за греха в християнството и исляма

Какво е грехът? Според мюсюлманското учение грехът е непознаване на божия закон. Изобщо ислямът е пределно рационалистична религия. Върху знанието (положителното, религиозното) се поставя едва ли не основния  акцент: “ученият, дори и да не върши добри дела - пак ще бъде оправдан чрез знанията си. Ако ли пък ти, простолюдино, гледайки от него, пренебрегнеш добрите дела, ще погубиш себе си, защото няма за какво да търсиш застъпничество.”

Християнството никога не е разглеждало греха единствено като незнание. Религиозният опит не само на християните, но и на цялото човечество ни говори, че грехът въздейства твърде дълбоко върху съгрешаващия, та да можем да ограничаваме действието му само до ума. “Грехът в православното разбиране не е престъпление или оскърбяване в юридическия смисъл, нито е просто някакава безнравствена постъпка. Грехът  преди всичко е болест на човешката природа” – така Шестият Вселенски събор определя греха в 102-то си правило.

Не можем да кажем, че мюсюлманското учение е изцяло невярно от християнска гледна точка.  Признаването на дълбинната връзка между греховното състояние на човека и джахилия – религиозното невежество, отричането чрез разума и живота на фактана съществуване на единия, благ и истинен Бог го има и в християнството, но тук то се мисли като едно от проявленията на падналата човешка природа и “като резултат от изначалното загърбване на Бога”. Грешката на мюсюлманското богословие е, че приема фрагмента за цяло.

В Корана, също както и в Библията, се описва грехопадението на прародителите. Само че в Корана не му се придава такова общочовешко значение, каквото в Свещеното Писание на християните. Адам се покаял и бил оправдан. Незнанието му било премахнато и грехът изчезнал. След едно от описанията на грехопадението, авторът на Корана възкликва:“О, синове на Адам, да не ви замае сатаната, както извади вашите родители от Рая, смъквайки от тях одеждата, за да им покаже срамотиите. Той ви вижда, той и неговият род, откъдето вие не ги виждате. Ние сторихме сатаните покровители на неверниците” (Коран 7:27). По този начин всеки човек сякаш се намира в ситуация на избор, подобно на Адам – при това равнопоставен с него и със същите възможности. Първият грях не се мисли в исляма като първороден, т. е. отварящ пътя на всички последващи грехове. “Учението за първородния грях не се съгласува с Корана и логически противоречи на божествената справедливост. Вярата в това, че греховете на персонално отговорните хора могат да бъдат изкупени от някой друг, противоречат на кораническите представи за закона, справедливостта и човека, а също така не се съгласуват с доводите на разума”. “Ислямът изхожда от това, че Бог е справедлив и никого не наказва за чужди грехове или пък за някакви изначални грехове. Всички хора се раждат на този свят свободни и непогрешими. Бог им предоставя свободата на избора или фуркан (различаване на добро и зло). И в крайна сметка човек ще отговаря пред Бог само за своите грехове. Или с други думи спасението на човека не е в ръцете на някакъв Спасител, чрез вярата в Когото човек се освобождава от греха, а е в ръцете на самия човек, чрез познаването на фуркан”.

Само че нито в Корана, нито в по-късното мюсюлманско богословие не е изяснено защо Бог, оправдавайки Адам, не го е върнал обратно в Едем? Ако Адам е бил прогонен за свой личен грях ( Коранът подчертава , че е именно така) и ако този негов грях няма последствия за човечеството (както твърди ислямското богословие), то защо ние, адамовите потомци, също не се раждаме и не живеем в Едем, а пребиваваме в земята на изгнанието? В тази връзка може да се каже, че нашето сегашно състояние не съответства на фитра, т. е. на изначалното състояние на човешката природа. Условията на нашето съществуване de facto са съвсем различни от условията, в които са пребивавали Адам и Ева в Едем. Макар и тихомълком, все някаква отговорност за чужд грях се подразбира и изискванията за кораническа справедливост все пак не са удовлетворени. На тези разминавания следва да обръщаме внимание при диалог с мюсюлманите.

Д-р Осман Яхия от университета в Кайро в един свой доклад, четен на среща на мюсюлмански богослови и представители на Католическата църква, очертава този проблем още по-релефно: “Коранът ни среща с човека в двете му основни състояния: в изначалния вид – създаден по Божи образ, и в сегашното му положение. В изначалния си вид човекът бил изключително хармоничен. Той бил самото съвършенство. Коранът ни дава следното описание: Ние създадохме човека по най-благороден начин. В противоположност на този идеален вид, човекът в сегашното му състояние е слаб (4.28), безнадежен (11.9), неверен (14.34), избухлив (16.4), тираничен (96.6), погинал (105.2) и т. н. Мюсюлманското богословие действително не говори за първороден грях и за предаването му от поколение на поколение. Но от приведените цитати ясно виждаме две състояния на човека: първоначалното съвършенство и сегашното падение. Възможността за избавление на човека и по-сетнешният му път са посочени в Корана и са адресирани до грешниците, бащите на човешката раса. Казахме: “Напуснете оттук всички! И дойде ли при вас напътствие от Мен, за онези, които последват Моето напътствие, не ще има страх и не ще скърбят” (Коран 2:38). Чрез това категорично заявление сам Бог предприема крачки за спасението на човека по пътя към праведността. По този начин ислямската традиция разполага с необходимите средства да доведе човека до изходното му съвършенство”.

В коментара към този доклад, публикуван в първи брой на списание “The Muslim world” за 1959 г., редакторът на списанието е написал: “Изложеното от д-р Яхия мюсюлманско богословие, включващо учението за човека и неговото спасение, повдига ред богословски въпроси. Християнинът се чувства объркан от категоричната увереност в това, че “да знаеш, означава да постъпваш”; от това, че спасението на човека се извършва под знака на откровението и че законът, даден ни в общението с Бог, е пътят, който човек следва докато знае за него и го вижда. Цялата тайна на човешкото непокорство и коравосърдечие сякаш изчезва”.

Тайната наистина сякаш изчезва. Само че човешкото жестокосърдечие и непокорство все не могат да изчезнат. Включително и сред мюсюлманите. Слабостта на ислямското богословие по този въпрос се крие във факта, че то не обяснява сегашното състояние на съвременния човек, докато християнското учение за греха не е “празни приказки, но от самото ни естество черпи своята  истинност”.

Според християнското учение, вкусвайки от плода, човек нито научил нещо ново, нито загубил някакво знание, но престъпил граница. Грехопадението качествено изменило отношението на човека с Бога, издълбало пропаст между тях и осквернило самото човешко естество. А тъй като обезобразената, затлачена природа не може да породи чиста и първосъздадена природа, то всеки човек с раждането си получава природа, поразена от греха. Точно това се нарича в християнското богословие първороден грях. И те, като Адама, нарушиха завета и там Ми изневериха (Ос 6:7); О, какво направи ти, Адаме? Когато ти съгреши, не падна само ти, а и ние, които произлизаме от теб (3 Ездр 7:48).

“Престъпвайки заповедта, Адам приел в себе си кваса на страстите. Така и ние, родените от него, целият Адамов род по приемство станал причастен на онзи квас; а с течение на времето греховните страсти толкова се умножили в хората, че стигнали до прелюбодеяния, извращения, идолослужения, убийства и други подобни дела, докато цялото човечество не се заквасило от кваса на пороците”. Преп. Макарий използва много красноречив и въздействащ образ, сравнявайки влиянието на греха върху човечеството с действието на маята. Точно по този начин  “новонасаденият грях преминал от прародителите към злощастните хора”, “като оставил в наследство на децата не целомъдрие, а блуд; не нетление, а тление; не чест, а безчестие; не свобода, а робство; не царство, а тирания; не живот, а смърт; не спасение, а погибел” или казано накратко “в каквото човек се превърнал, това и родил”.

Християнството осмисля няколко явления от човешкия живот, които са пряко следствие от първородния грях:  

Първото е духовната смърт. Тя настъпила след грехопадението и се изразила в помрачаване на ума, волята и чувствата на прародителите, като довела до разстройване на цялата човешка природа. “Всички сили на човешката душа придобили неподобаваща насоченост и се устремили към злото, към страстите”. Извратила се цялата предишна, богосъздадена йерархия в човека: “духът трябвало да живее чрез Бога, душата – чрез духа, а тялото – чрез душата. Но духът започва да живее чрез душата, черпейки сили не от божествените ценности, а от подобните на онези автономни доброта и красота, които змията предложила на жената, за да насочи вниманието й към дървото. Душата пък се превръща в паразит на тялото – надигат се страстите. И накрая тялото се превръща в паразит на вселената – убива, за да се храни и става смъртно”. “От Адамовото престъпление та до наши дни  душевните помисли се откъснаха от божията любов, разпиляха се в света и се смесиха с веществените и земни помисли”. “Защото Адамовият избор въведе страстите, тлението и смъртта в човешката природа”, “измени се и тялото, превръщайки се заради престъпването на заповедта от нетленно и безсмъртно в тленно и смъртно”; “Земята е плът Адамова, прокълната заради делата Адамови, т. е. заради страстите на земния ум, винаги подложена на проклятието на безплодните добродетели”; “преди вкусването те познавали опитно доброто, а за злото само били чували, но след вкусването станало обратното – започнали само да слушат за доброто, а лошото познали опитно”, грехопадението “не само разрушило простото душевно помнене на доброто, но и извратило всички способности на душата, отслабвайки природното й влечение към добродетелите”; “и двете – и душата и тялото – се развратили и слели според естествения закон за взаимно влияние, при това душата се оставила на страстите и демоните, а тялото се уподобило на безсловестните скотове и се подчинило на тлението”. “По този начин престъпвайки Божията заповед, човек се открил за враждебни въздействия и влияния. И грехът в човешката природа повлиявал всяко наше желание”.

Мюсюлманското богословие формално не признава подобна предразположеност към греха на падналата човешка природа. Обаче опитната очевидност на подобно явление намерила израз в понятието нафс (душа). “Естествена част от човешката душа е нафс – източника на отрицание. Човек се приближава към Аллах, възпитавайки своя нафс. Възпитавайки животинските чувства, надмогвайки тъмното влечение към материалния свят, човешката душа, подобно на птица, отлитаща от клетка, литва към своята свобода, завръща се към Аллах”. Виждаме отново, както и при последиците от грехопадението, че мюсюлманското богословие косвено признава повреждането на човешката природа. Само че избягва да признае този факт директно, за да не наруши понятието за божествена справедливост и за да не се наложи да признава нуждата от Спасител за човеците. Виждаме, че полемиката с християнството е оставила своя отпечатък върху мюсюлманското богословие. Ислямът се опитва да осмисли реално съществуващата у всеки човек отрицателна сила в категориите на творческия замисъл на Създателя, възлагайки по този начин цялата отговорност върху Бог.

Второ, като резултат от човешкия грях се появила физическата смърт: защото платата, що дава  грехът, е смърт (Рим 6:23); затова, както чрез един човек грехът влезе в света, а чрез греха – смъртта, и по такъв начин смъртта премина във всички люде чрез един човек, в когото всички съгрешихме (Рим 5:12). Смъртта в исляма се мисли като естествено свойство на човешката природа. Това се обяснява с предопределението: “и доброто, и злото са от Аллах”, така че “всички сътворени трябва да преминат през смъртта преди деня на възкресение на мъртвите”. Но смъртта, която унищожава божествената красота на човешката природа, която “разрушава прекрасната хармония”, не може да е естествено, закономерно следствие от нашия живот – това подсказва сърцето и ума на всеки един от нас – Бог не е създал смъртта и не се радва, когато гинат живите (Прем 1:13).

Трето, следвайки човека, се повредил и целият сътворен свят. След промяната в отношенията между човек и Бог, се променили и отношенията между човека и света. Животните, на които по-рано той давал имена – белег на огромна власт – престанали да му се подчниняват и възстанали срещу него. “Зверовете... първоначално не били зли, ... но човешкият грях ги развалил, защото чрез човешкото нарушаване на заповедта, се развалили и те. Ако господарят на къщата се държи подобаващо, то и слугите му живеят добре, ако ли пък господарят съгреши – ще грешат и слугите му; точно така и след съгрешението на човека, който бил господар на всичко, и подчинените му твари се насочили към злото”.

Трябва да кажем, че онаследяването на първородния грях не става механично, пряко нашата воля. Чрез личните си грехове ние ставаме съучастници в първородния грях, постоянно го актуализираме: “по този начин подражаваме на началника на човешкия род и нашия праотец Адам. Поради нечестивите си грехове и падения, които ние многократно вършим, търпим същите тежки последици, каквито някога понесъл и той, а дори и още по-тежки”. Не само Адам, но “и всички хора, обърнали се към злото с дело, дума или помисъл, мърсят даруваната ни от Бог чиста човешка природа”. Можем да кажем, че “в Адамовото престъпление участва целият човешки род”.

Покаянието

В Корана остро се критикува християнската практика на изповед пред свещеник: “Аллах не прощава да се съдружава с Него, но освен това прощава на когото пожелае. А който съдружава с Аллах, той измисля огромен грях. Не видя ли ти онези, които изкарват себе си за най-чистите? Не, Аллах пречиства когото пожелае и не ще бъдат угнетени дори колкото с влакънце от фурма. Виж как измислят лъжа за Аллах! Това стига за явен грях” (Коран 4:48-50).

Каква обаче е практиката на покаяние в самия ислям? Да разгледаме няколко хадиса, посветени на този въпрос. Абу Зара казва: Аз помолих: “Пратенико на Аллах, наставлявай ме”, и той отговори: “Ако си постъпил лошо, стори след това добра постъпка, за да изтриеш лошата”. Друг хадис, приписван на Абу Хурайра, предава следните думи на Мoхаммед: “Когато божият раб съгрешава, грехът оставя черно петънце върху сърцето му, а когато се кае, сърцето му се очиства. Ако умножава греховете, цялото му сърце почернява”. “След прегрешаването стори добро и ще се очистиш от греха” – казва арабска пословица. Тази мисъл се е отпечатила дълбоко не само в културния светоглед на арабите, но и в религиозното им съзнание.

От християнска гледна точка всяко добро дело, извършено от човек не може да бъде свръхдлъжно, защото е негово задължение: “Тъй и вие, кога изпълните всичко вам заповядано, казвайте: ние сме слуги негодни, защото извършихме, що бяхме длъжни да извършим” (Лука 17:10). Ето защо дори милион добри дела не могат да изтрият една-единствена постъпка. Само Бог може да избави човека от греха и неговите последици чрез богоустановените тайнства. На практика мюсюлманското учение, че човек може да се очисти  сам с помощта на собствените си постъпки, означава, че мюсюлманите “очистват сами себе си”. Отказвайки се от ясните критерии на християнската покайна практика (по-точно без да я познава задълбочено), ислямът трябвало да изкове собствени критерии, по които достатъчно точно да определи кога покаянието е прието, кога не е и какво трябва да се направи, за да бъде успешно.

“О, Аллах! Раздели ме от моите грехове така, както раздели Машрик от Магриб. О Аллах! Очисти ме от моите грехове, както се изпират бели дрехи. О Аллах! Отмий  ме от греховете ми с вода, сняг и град” – произнасянето на тази ежедневна молитва при спазването на ритуала на намаз всъщност е покаянието според Корана: Затова бъди търпелив и ти [о, Мухаммад]! Обещанието на Аллах е истинно. Моли опрощение за своя грях! И прославяй с възхвала своя Господ привечер и в зори! (Коран 40:55).

Според един от хадисите, приписвани на Абу Хурайра, Мoхаммед пита съратниците си: “Ако пред къщата на някой от вас потече река и той се къпе по пет пъти на ден, дали ще остане по него мръсотия?”. Те отговорили: “Не може да остане нищо нечисто по него”. Тогава Мoхаммед казал: “Същото е с петте молитви, чрез които Аллах изчиства вашите прегрешения”. Съществува огромно разнообразие от хадиси на тази тема. Срещат се и съвсем неочаквани за християнския възглед  изисквания: “който спазва рамадана с вяра и надежда, за награда ще бъде освободен от предишните си прегрешения” (Ал-Бухари и Муслим). “Ако двама мюсюлмани се срещнат и се здрависат, прегрешенията им обезателно ще бъдат простени още преди да се разделят” (Абу Дауд). “Слава на Тебе, о Аллах, Господ мой и хвала на Теб, няма друг бог, освен Теб, моля те за прошка и ти поднасям покаянието си – ако тези думи бъдат произнесени от който и да било човек, напускаш събранието, то всички прегрешения, извършени по време на тази среща ще му бъдат простени” (Ал-Хаким).

Всички тези разнообразни изказвания изразяват една обща мисъл, че “предписанията на шeриата притежават такава способност да изцеляват и очистват сърца,  каквато не можем да постигнем чрез рационални разсъждения, но можем само да провидим пророчески”. Всъщност това означава, че всеки придържащ се към ритуала човек може да бъде свободен от понятия като грях и покаяние. И само това, че изповядваш ислям ще е достатъчно да се избавиш в бъдещия живот от вечните мъки, каквито и грехове да си сторил – “възможно е Аллах Всевишния да му прости без да го наказва, а ако го накаже за греховете му, то наказанието няма да бъде вечно, а изходът – въздаяние в рая”. Подобна нагласа е самоизмама.

 

В своя суров реализъм християнското учение може да се стори страшно. Трябва обаче да помним и да напомняме на събеседника си, че смисълът на християнската проповед не е в прогласяването на гибел от греха, а в проповед на спасението от Бог, явил ни се в лицето на нашия Господ Иисус Христос, Който взима върху Си греха на света (Иоан 1:29). Ние не се боим да осмисляме греха в истинското му значение, защото имаме истински Спасител, наистина очистващ ни от нашите грехове.