„Татарите: И Мохамед е правил много чудеса… Така веднъж…той разделил луната с пръст на две и след това отново я съединил; накарал камила да говори, камък и дърво, както и малки камъчета, попаднали в ръцете му го прославяли; от най-ранно време до смъртта му го осенявал бял облак …Не е възможно да се преразкажат всичките му чудеса.
Колостов: На мен ми се струва, че разказаните от вас чудеса са достатъчни, за да се разбере колко големи и дивни чудеса е творил Мохамед, но… всички те са почти безполезни за хората. Истинските Божии посланици изцелявали болни, връщали зрението на слепи, очиствали прокажени, възкресявали мъртви и т. н. А Мохамед изцелил ли е поне един болен? Не. Върнал ли е зрението на някой сляп? Не. Очистил ли е някой прокажен? Не. Карал ли е немите да говорят? Не. Възкресявал ли е мъртви? Не и пак не.”
Този откъс от обикновено мисионерско дореволюционно произведение много добре очертава сблъсъка на две различни разбирания за смисъла на свръхестествените явления. Искрената вяра на мюсюлманите в това, че чудесата трябва да служат за прослава на пророка се сблъсква с не по-малко искреното убеждение на християнина, че основното предназначение на чудесата е това да са в полза на хората.
Този конфликт на разбиранията има своите дълбоки корени. Наистина, в исляма чудото е преди всичко знамение, докато в християнството то е свръхестествено подпомагане на отделна личност или група хора. Особено ярко се вижда принципната разлика на тези подходи към разбирането на чудесното в един древен хадис. Разказват, че когато казали на Мохамед за ходенето на Христос по водата, той отговорил: „Да бъде милостив Аллах към нашия брат, Иса! Ако в него имаше повече увереност, той би могъл да ходи и по въздуха”. За Мохамед чудото с ходенето по вода изобразявало именно визуалната проекция на степента на приближеност до Бога, но Самият Христос, както знаем, вървял по водата просто, за да премине на другия бряг!
(следва)
Този конфликт на разбиранията има своите дълбоки корени. Наистина, в исляма чудото е преди всичко знамение, докато в християнството то е свръхестествено подпомагане на отделна личност или група хора. Особено ярко се вижда принципната разлика на тези подходи към разбирането на чудесното в един древен хадис. Разказват, че когато казали на Мохамед за ходенето на Христос по водата, той отговорил: „Да бъде милостив Аллах към нашия брат, Иса! Ако в него имаше повече увереност, той би могъл да ходи и по въздуха”. За Мохамед чудото с ходенето по вода изобразявало именно визуалната проекция на степента на приближеност до Бога, но Самият Христос, както знаем, вървял по водата просто, за да премине на другия бряг!
„Мюсюлманските богослови подробно са разглеждали теорията за чудесата и са класифицирали чудесата на светците като карамат „харизматични действия”, а чудесата на пророците като муаджизат „неповторими действия”. Тези два типа чудеса винаги точно са се отделяли. Считало се, че „ако чудото-муаджиз помага на пророците публично да проповядват своето учение, то чудото-карама се дава на мюсюлманския светец като знак за правилността на избрания от него път и не подлежи на разгласяване”. Приведеният в началото фрагмент за християнско-мюсюлманския спор се отнася, разбира се, към втория тип и тук ще стане дума именно за чудесата от този вид, чудесата-муаджизат.
Приблизително същото, което ни показа цитираният по-горе суфитски хадис, можем да видим, ако сравним първото чудо на Христос по Корана с първото чудо, извършено от Него според Евангелието.
Съгласно Корана, първото чудо на Сина на Мария било това, че Той в младенческа възраст в ръцете на майка си по чудесен начин заговорил с иудеите, свидетелствайки за Себе си като за пророк, на когото ще бъде изпратено свише Писанието (Коран 19:31-34). Съгласно Евангелието първото Си чудо въплътилият се Син Божи сътворил на сватбата в Кана Галилейска, когато по молба на майка Си превърнал водата във вино, за да избави от позор бедните младоженци, на които не им достигало вино, и направил така, че това, както подчертава евангелистът, останало неизвестно даже на присъстващите на сватбата.
Другото чудо на Иса-Иисус, описано в Корана - чудесното явяване на трапезата (Коран 5:112-115) - има явен паралел с евангелското чудо с умножаването на храната и насищането на няколкото хиляди, дошли да чуят проповедта на Христос (Мат. 14:15-21, 15:32-37, Марк. 6:35-43, Лук. 9:12-17, Ин. 6:5-13). В историята, разказана в Корана, апостолите молят Иса да им яви (!) трапеза като доказателство за пророческото му служение: Ето, казали апостолите: „О, Иса, Сине на Мариам, твоят Господ може ли да ни спусне трапеза от небето?... Искаме да ядем от нея и да се успокоят сърцата ни, и да знаем, че си ни говорил истината, и да бъдем свидетели на това”. Рече Иса, синът на Мариам: „О, Аллах, Господи наш, спусни ни трапеза от небето! Тя ще е за нас празник, за първия и за последния от нас - знамение от теб.” (Коран 5. 112-114). В Евангелието инициативата за чудотворството изхожда от Самия Христос, и мотивацията за неговото извършване е различна: “А Иисус, като повика учениците Си, рече: жалко Ми е за народа, че три дни вече стоят при Мене и нямат какво да ядат; пък да ги разпусна гладни, не искам, да не би да им премалее по пътя” (Мат. 15:32).
Отговорно може да се каже, че в ислямската представа за чудесата, извършени от пророците, в това число и от Иса-Иисус в Корана, личната мотивация, която е фундаментална за Евангелието, няма място. Чудото-муаджиз „това е действие, извършвано от пророка по Божия воля като доказателство за неговото право на пророчество. Чудесата са знамение за връзката на пророка с източника на откровение”. Такъв е смисълът на пророческите чудеса според Корана, такъв е той и за мюсюлманското богословие. Мисълта за това, че Христос е възкресил единствения син на вдовицата само защото „се смилил над нея” (Лук. 7:13) е непонятна за последователното мюсюлманско богословие и не е понятна именно, защото подобна индивидуализация няма основания в тази религиозност. В същото време за християнството основата за особено голямото внимание към човешката личност се определя от догматическия факт на личностното въчовечаване на Бога –Слово, чрез Когото всяка човешка личност е призвана към обожение. Това неразбиране и неприемане добре се илюстрира от изказването на известния мюсюлмански апологет от ХХ в. Ахмад Шалаби, който отричал евангелските чудеса на Христос с основането, че според него те приличали на театрална постановка без каквато и да е цел. Той протестирал с думите: „Бог изпраща смърт, а Иисус връща към живот”.
Да, и в Корана също се говори за възкресяване на мъртви и чудесни изцеления на болни, извършени от Иисус, но това не бива да ни въвежда в заблуждение – това не е нищо повече от допълнителен елемент в една синкретична религиозна система, каквато е ислямът. Сказанията за тези чудеса са се появили в исляма като заемка от християнството, и затова е напълно естествено, че и тези чудеса по същия начин се преосмислят от мюсюлманите, изхождайки от тяхното собствено разбиране за чудото.
Ключова роля в това преосмисляне играе вече споменатото понятие от мюсюлманското богословие муаджиз (мн. ч. муаджизат), съвкупност от „чудеса, които пророкът с позволението на Бога може да демонстрира за потвърждение на истинността на своята мисия”.
Възприеманите през призмата на това понятие изцеления и възкресения, извършвания от Иса в Корана, се вписват в една напълно завършена картина с определена цел: ”съвременниците на Муса (Моисей) са известни със своите големи постижения в областта на илюзионизма. Но неговият муаджиз победил най-добрите илюзионисти на Египет. Съвременниците на Иса (Иисус) се славели със своите постижения в областта на медицината, но Иса със своя уникален муаджиз лекува неизлечими болести и възвръща покойници към живот. Арабите, съвременниците на Мохамед се славели с високите си постижения в областта на риториката и поезията. Най-величественият муаджиз на Мохамед бил Коранът. Нито един арабски поет по време на публичните си изяви не успял да предложи равно на него творение”. Очевидно е, че при такова разбиране напълно се пренебрегва личностната мотивация при извършването на чудесата, която е фундаментална в християнството. (Да си спомним: „Какво искаш да ти сторя? Той рече: Господи да прогледам. Иисус му рече: прогледай” (Лук. 18:41-42).
В тази връзка много красноречив е 43 аят на 3-та сура, съдържаща квинтесенцията на мисията на Иса и вложени в неговата уста: „Аз дойдох при вас със знамение от вашия Господ. Аз ще ви сътворя от глина птица и ще духна в нея и ще стане тя истинска птица по волята на Аллах. Аз ще изцеля слепия, прокажения и ще съживя мъртвите с разрешението на Аллах. Аз ще ви кажа какво ядете и какво имате в домовете си. Наистина, това е знамение за вас, ако наистина сте вярващи”. Много показателно е, че оживяването на глинени птички (сюжет, водещ към апокрифното евангелие „Детство Ииусово”) се поставя редом със съживяването на мъртви и изцеляването на болни хора. Това е естествено, тъй като смисълът на чудесата тук се заключава не в облекчаването на човешките страдания, а в доказателството за истинността на пророческата мисия.
Средновековният мюсюлмански богослов ал-Мутанна казвал, че Иисус изцерил слепородения и прокажените, за да докаже на иудеите, че Той е пророк, „защото слепотата по рождение и проказата са нелечими”. Този възглед напълно противоречи на християнската традиция за разбирането на изцеленията, извършени от Христос: „Спасителят познавал тяхното (на иудеите – Ю. М.) заслепение и затова творял чудеса не за да ги убеждава, а за да изправи другите”, пише великият християнски подвижник св. Йоан Златоуст двеста години преди появата на исляма.
По сходен начин в мюсюлманската традиция се преосмислят и чудесата с възкресяване на мъртви, така че те губят личностната мотивация и се превръщат в нравоучителни въведения.
Превод Полина Спирова
Превод Полина Спирова
(следва)
