Живеем във време, в което всички говорят, но малцина наистина слушат. В социалните мрежи, в приятелските компании, дори в собствените ни семейства едно различно мнение може бързо да превърне разговора в противопоставяне. И тогава възниква един труден въпрос: докъде сме длъжни да настояваме за диалог?
В апостолското четиво за четвърта неделя след Неделя подир Въздвижение (Тит 3:8–15), свети апостол Павел дава на своя ученик, апостол Тит, съвет, който на пръв поглед звучи сурово: „Страни от еретик, след като го посъветваш веднъж и дваж, знаейки, че такъв човек се е извратил и греши, като сам себе си осъжда“ (Тит 3:10–11).
Нима апостолът ни призовава да отхвърляме хората, защото не са съгласни с нас? Разбира се, че не. Христос е пределно ясен: „Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят“ (Мат. 5:44). Християнската любов не свършва там, където започва несъгласието.
Апостол Павел предупреждава за нещо друго: за момента, в който диалогът престава да търси истината и се превръща в упорство, фанатизъм и сблъсък. Затова той призовава да се избягват безразсъдните препирни и разпри, защото са „безполезни и суетни“ (Тит 3:9).
Свети Йоан Златоуст, тълкувайки този откъс, пита: „Защо напразно се трудиш? Защо биеш въздуха?“. Когато някой е затворил всички пътища за общуване, безкрайното противопоставяне не го изцелява, а често дори го прави още по-неотстъпчив (PG 62, 697–698).
Разбира се, свети Йоан Златоуст не препоръчва презрение към другия или изоставянето му, а духовна разсъдителност. Има моменти, в които нашата настойчивост, вместо да укрепва отношенията, изостря противопоставянето. Тогава мълчанието и избягването на сблъсъка не са проява на безразличие, а израз на духовна зрялост. Това е съзнателният избор да оставим пространство на другия (на човека с различна религия, култура или убеждения, така че Божията благодат да подейства там, където нашите думи вече не могат да достигнат.
Но винаги е необходима разсъдителност. Дори когато сме прави, с начина си на поведение можем да постъпим несправедливо спрямо другия. Иронията, обидата, агресивността и пренебрежителното отношение невинаги водят към истината. Напротив, те могат да предизвикат още по-силна съпротива, гняв и отчуждение, като в крайна сметка тласнат другия към грях. Затова не е достатъчно да се питаме дали онова, което казваме, е правилно. Трябва да се замисляме и какво предизвиква у другия начинът, по който го казваме, без да забравяме, че всеки човек остава Божи образ и поради това е достоен за нашата любов.
Може би именно това съвременният човек има най-голяма нужда да чуе днес от Църквата: не слово, изпълнено със страх или агресия, а свидетелство, което съчетава чистотата на вярата с отворено сърце. Апостол Павел изисква дори изобличаването на онези, които се противят, да става „с кротост“ (2 Тим. 2:25).
Следователно истината няма нужда от крясъци. И вярата не се нуждае от врагове, за да бъде потвърдена. Тя се нуждае от хора, които знаят в какво вярват, но умеят и да обичат. Защото християнското свидетелство означава да не жертваме истината в името на любовта, но и да не жертваме любовта в името на истината.
Източник: Μακεδονία της Κυριακής, 11.10.2026
