„Имат ревност за Бога, ала не по разум“ (Рим. 10:2)
Този стих описва един начин на мислене, който е съществувал не само по времето на апостол Павел, но се среща във всяка епоха. Винаги има хора, които проявяват ревност за Бога, но без да имат истинско познание, правилно разбиране за Него.
Думата „ревност“ (ζῆλος, оттук и зилот) означава голямо усърдие и пламенен стремеж към постигането на определена цел. С нея се характеризира човек, който проявява изключително старание да осъществи някакво свое желание, понякога съревновавайки се с другите. Често думата означава и завист, ревнивост. В разглеждания стих обаче ревността има отрицателен смисъл и означава преди всичко фанатизъм, който се проявява, когато човек не познава цялата истина, когато няма истинско разбиране за дадено нещо или събитие.
Такава ревност имали юдеите по времето на апостол Павел. Те искали да изпълняват Моисеевия закон, даден от Христос в Стария Завет, но същевременно се борели против Самия Христос, Който станал човек, за да изпълни Закона и да спаси човечеството. В ревността си юдеите стигнали дотам, че се противопоставили на Христос, разпънали Го на кръст, преследвали апостолите и първата християнска Църква. Самият апостол Павел изпитал тази прекомерна ревност на юдеите от своето време, които го преследвали от град на град. Такава ревност не е по разум, а е неразумна ревност, фанатизъм.
Самият апостол Павел също бил преживял това. Като юдеин той бил „още по-голям ревнител (зилот) за отеческите ми предания“. Но когато Бог го призовал чрез Своята благодат и му открил Своя Син, тогава той намерил истината и станал ревнител по разум (Гал. 1:14).
Ревността към добродетелта е нещо добро, когато е свързана с истината и любовта, докато ревността към злото, която прераства във фанатизъм, носи страдание. Първите християни били ревнители за духовни дарби (1 Кор. 14:12), ревнители за добри дела (Тит. 2:14). Но и вътре в Църквата се срещат християни, които се отличават с фанатизъм и нетърпимост към другите.
Каква е разликата между добрата и лошата ревност? Можем да посочим две особености, които отличават благословената ревност от дяволската.
Първата е, че ревността за догматите е здрава тогава, когато човек възприема догматите не като философски принципи и оръжия, с които да воюва срещу противниците си, а като плод на Откровението и духовния опит, които приема, за да срещне Бога и да се спаси. Догматите не са идеологически положения, които да се използват за унищожаване на враговете, а духовни лекарства.
Втората особеност е, че осъзнатата ревност е насочена към изцелението на човека, към възрастването на любовта към Бога и към ближния, към стремежа за спасение. Обратно, ревността без истинско познание използва раздразнителната и желателната сила на душата, за да води ожесточени спорове и борби с хората.
Колко се радваме, когато виждаме християни, у които е силно развито желанието сами да познаят Бога, да израстват духовно и да придобият богопознание, християни, които се отличават с голямо усърдие и силна любов към Бога! И колко скърбим, когато виждаме християни, обладани от неразсъдлива ревност, от безумен фанатизъм, които се държат като запалянковци по стадионите и дават воля на всички страсти на душата си в името на Христос и на истината!
Фанатизмът е липса на истина, отсъствие на истинска любов, отхвърляне на душевния мир. Когато фанатизмът завладее човешката душа, той я превръща в джунгла. Човек започва да се държи като звяр, проявява зверска жестокост, с която възмущава хората и наскърбява Бога.
Фанатизмът е ревност „не по разум“.
Напротив, според св. Нектарий Егински отличителните черти на ревнителя по разум са: „Гореща любов към Бога и към неговия ближен, кротост, веротърпимост, благотворителност и благородство в обноските. Ревнителят по разум носи образа на истинския християнин.“
