Самарянката, която днес Иисус срещнал, била грешна жена, понеже била сменила петима мъже, а този, когото сега имала, бил шестият. Затова и тази жена се чувствала блудница; обществото я смятало за такава и за Иисус била такава. Когато жената-самарянка застанала пред Него, тя молила за спасение като грешница. Виждате, че тя е съзнавала, че да имаш петима мъже в живота си е грешно, това е блудство. И се е срамувала от това.
Разбира се, човек се пита напълно спонтанно: „Че кои от днешните жени не са имали пет връзки? Колко са имали по-малко от петима мъже в живота си?“. Но и да са имали по-малко от пет, това не е толкова важно. Важното е, дали са почувствали, че това представлява блудство? Разкаяли ли са се за това, което са направили?
Самарянката Фотина се е чувствала блудница след тези връзки и е изпитвала потребност да се освободи от тежестта, която я е смазвала. И така, когато среща Иисус, тя не пропуска тази възможност, но прави всичко, за да успее.
И какво е това „всичко“, което е направила? Две неща образуват най-вече онова „всичко“. Първото, когато е била изобличена, тя не е възразила, дори не се е оправдала. И второ, покаяла се е и се е поправила. И заради това свое покаяние блудницата-самарянка е станала света мъченица Фотина (на български – Светла; бел. ред.), която и до днес се възпява в песнопенията на нашата църква.
Нека се спрем сега върху първия момент: когато е била изобличена, не се е възпротивила, нито се е оправдала. Авва Исаия Отшелник изяснява, че оправданието е доказателство, че другият не иска да се поправи. Никой, който желае изправянето на своята духовност, не се оправдава. Дори напротив, чувства благодарност за забележките, които му се отправят.
Когато старецът Паисий живял за кратко някъде в пустинята, един негов съсед-аскет се опитал да разбере на какво се дължи неговото очарование сред хората.
- Една вечер, – разказваше ни старецът, – излязох в двора, за да направя няколко броеници (т. е. молитви с броеницата; бел. ред.) на спокойствие, под това хубаво небе, изпълнено със звезди. Това се оказа достатъчно за моя съсед да си направи извод и да открие „голямата тайна“: че черпя силата си от звездите! „Видях го с очите си, – уверяваше той останалите монаси, – видях го да гледа внимателно звездите. Цялата нощ с един бинокъл върви напред-назад. Явно знае някакви тайни и черпи сила от съзвездията. Няма друго обяснение за влиянието му върху хората!“.
Смяхме се много, като чухме това, но един по-млад монах се скандализира:
- Че как живееш с такива съседи? – огорчен каза той на стареца. – Хубаво е да живееш с приятели и с добри хора, които те обичат и ти правят забележка деликатно и внимателно.
А старецът му отвърна:
- Само че на мене ми помогнаха враговете ми, а не приятелите ми!
Виждайки изненадата, която този отговор предизвика у младия монах, старецът Паисий се постара да му обясни:
- Приятелите, обично мое чедо, тъй като те обичат, много неща ти прощават. Така, когато чуваш мнението на приятелите си и на тези, които те обичат, оставаш неподвижен в духовно отношение. Докато врагът ти гледа под микроскоп всяко твое действие и внимателно търси всяка твоя грешка. Дори да плащаше на някого, нямаше с такъв интерес и последователност да върши работата си! И накрая ти обявява, че ти липсват много неща и трябва да се поправиш.
Старецът завърши:
- Ще ви го кажа като извод и опит от живота си. Каквато полза получих от враговете си, не съм получил от другите съвети, които са ми давали, откакто станах монах.
Младият монах тогава отбеляза:
- Това обаче е трудно, дядо.
А старецът Паисий отговори:
- Но е полезно, ако искаш да успееш духовно. Приемай с благодарност забележките на враговете си и ще познаеш слабостите си. Който признае и изповяда слабостта си и недостатъчността си, той е по-добър от онзи, който се подвизава без да е разбрал, че е в духовен недостиг.
А сега вторият момент: че самарянката се разкайва и поправя. Има много такива хора, които след като прекарват в грях живота си, в един момент се разкайват. Обикват Христос и правят много, за да привлекат Неговата милост.
Тук обаче има нещо объркано, което е много важно да бъде изяснено, а именно, че грешниците се разкайват повече от църковните хора. Толкова чест е този феномен, че се стигна дотам да мислим, че покаянието е дело само за грешните хора. Това е толкова абсурдно, все едно да казваме: раят е само за грешниците! Недопустимо ли ви звучи това? Защото къде ще идат тогава църковните хора?
Наистина е недопустимо и скандално. Все едно казваме: грешникът, който е на хиляда метра от Христос, стига до Неговата прегръдка и покаяние много по-бързо от църковния човек, който е само на сто метра от Бога и живее без големи грехове в живота си. А най-странното и парадоксално е, че хората на Църквата смятат това за нещо естествено и нормално. Ще рече, да ги надминава грешникът в покаянието и по пътя към Христос.
Тъй като това явление е наистина странно, ще приведем един пример, за да стане по-ясно. Когато един път отидох при стареца Порфирий, докато разговарях с един от хората, които живееха с него, пристигна един младеж, хулиган, и поиска да види стареца. Монахът, с когото разговарях, ми обясни, сочейки младежа:
- Предвижда се увеличаване на този вид посетители. Преди една седмица дойдоха тук четирима такива хулигани, с по четири-пет обеци всеки и с по петдесет капси на дрехите си. Били чули за някакъв чудодеен старец и тръгнали да се запознаят с него от любопитство. Когато пристигнаха с четири мотора, дворът се напълни с прахоляк. В онзи ден старецът беше болен и стотици хора чакаха в двора, да не би да се пооправи физически и да могат да го видят. Тогава за голяма изненада на всички заключената врата се отвори и една монахиня извика: „Старецът каза да влязат четиримата младежи, които сега пристигнаха с моторите си. Но само те да влязат“. Когато излязоха след около час, един от тях се обърна и каза на другите: „Абе хора, много ме кефи този дядо. Мисля пак да дойдем“. Другите отговориха почти в един глас: „И ние също“.
Но по-голямата изненада беше самият коментар на стареца по-късно: „Видяхте ли тези момчета? Е, уверявам ви, това бяха четири от най-чистите сърца в Атина!“.
Съвсем основателно тези думи на стареца Порфирий пораждат недоумението: кое прави тези младежи четири от най-добрите сърца на Атина, след като живеят в грях?
Или да го кажем още по-ясно: защо църковните хора изостават от тези младежи? Защо четирите най-добри сърца да не бъдат на четирима човеци от Църквата, а се намериха тези четирима анархисти, бунтари, за да бъдат похвалени от стареца Порфирий?
Поради една-единствена причина: защото църковните хора не са истински, затова. Защото им липсва естествеността, простотата и смирението. Не са научили горките онова, на което ни учат старците: „Научи се да се изразяваш така, както се чувстваш, и да изглеждаш такъв, какъвто си и не обръщай внимание на хорските приказки“.
Такива люде не разбират, че ако им липсва естественост и смирение, могат и да изглеждат благочестиви и светци в този свят, и хората да им поставят златни ореоли още приживе, но при истинските старци и сериозните духовни личности няма да минат. Защото старците и сериозните хора предпочитат истинския човек, макар и хулиган, пред фалшивите и изкуствени личности и „светци“, които често се отглеждат в църковните среди и които имат нужда от нафталин, за да бъдат консервирани.
Св. Фотина затова се е удостоила с Божията милост. Живяла е в греха, но е пирувала и в покаянието. Имала е сърце да се радва на всичко. Горко на хората, които нямат сърце и се объркват както в греха, така и в Църквата, където живеят без покаяние, а следователно и без радост и ликуване. И ще го кажем като поговорка: такива объркани хора не стават нито за добродетелта, нито за греха. А най-лошото от всичко е, че понякога един цял живот не стига, за да успее такъв човек да излезе от своето объркване.
Горко му тогава! Защото, когато застане пред Христос, тогава всичко се разплита и вижда целия си изминал живот ясно и обективно. Само където завършекът тогава ще е неясен.
За нашия проблем пример е св. Фотина Самарянката с нейната решителност, сила, мъжество, така че щом ѝ се удало да срещне Иисус, не оставила тази възможност да ѝ се изплъзне, но я сграбчила здраво!
Божият промисъл създава условия за всекиго от нас. За нас остава решимостта да ги използваме.
Откъс от книгата „Слова на един монах“, т. 3
Превод: Златина Иванова
