Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

Hristos OhridНеделя XII след Неделя подир Въздвижение – на 10-те прокажени. Преп. отци, избити избити в Синай и Раита; св. Нина

Неделно апостолско послание:

Братя, кога се яви Христос, вашият живот, тогава и вие ще се явите с Него в слава. И тъй, умъртвете земните си членове, сиреч пороците: блудство, нечистота, страст, лоша похот и користолюбието, което е идолослужение. Заради тия пороци Божият гняв иде върху синовете на непослушанието, сред които и вие някогаш се движехте, когато живеехте в тия пороци. А сега и вие отхвърлете от себе си всичко: гняв, ярост, злоба, злоречие, сквернословие от устата си; не се лъжете един други, след като съблякохте ветхия човек заедно с делата му и се облякохте в новия, който се обновява в познанието, по образа на своя Създател, дето няма ни елин ни иудеин, ни обрязване ни необрязване, ни варварин ни скит, ни роб ни свободник, а всичко и във всичко е Христос. (Кол. 3:4-11)

Мисълта за вечността подрежда живота ни

Има живот, който води към смъртта. И има смърт, която носи живот. Семето, например, което пада на земята, изглежда сякаш се разпилява и се губи. Но от него ще произлезе нов живот.

Грехът в живота на първозданните човеци донесе смъртта в света. Докато, Христовата смърт умъртви силите на мрака, потъпка смъртта и дарува на човеците живот.

Днес ап. Павел ни говори за смъртта, за умъртвяването на греха, което ни води към живот и обновление. Животът в Христа изисква и предполага умъртвяване на греха. Трябва да умре грехът, за да живее човекът. Струва си човек да живее на този свят, но да живее и вечно „в слава”. Мечтата за вечен живот в „славата на Христа” определя начина, по който водим настоящия живот.

 „...кога се яви Христос”

Едно от тайнствата, които Христос и Евангелието Му откриха на вярващите, е животът отвъд гроба – вечността. Това означава преодоляване на трите измерения на времето – на миналото, настоящето и бъдещето. В „литургичното време” на Църквата миналото на Кръста и бъдещето на Възкресението на мъртвите, представляват едно вечно настояще. През целия си живот, християнинът вижда всичко около себе си през призмата на вечността. Вярва във второто Христово пришествие, във възкресението на мъртвите, в съда и въздаянието, във вечното осъждане на непокаялите се грешници и във вечната радост и слава на добродетелните и покаялите се.

Вярващият най-добре се подготвя за бъдещето, когато живее правилно в настоящето, когато оползотворява настоящия живот. Изразът „кога се яви Христос” не предизвиква у него страх. Той е послание на радост и оптимизъм, защото се изпълнява надеждата на Църквата. Вярващият копнее и се бори, и се моли, за да се намери в обятията на тържествуващата Църква. Раят, вечният живот и славата, победният венец на светиите – представляват за него най-значимата цел на усилията му, център на мислите му, център на тежестта за сърцето му, мечта на мечтите му.

Без да презира земята, той оползотворява правилно земята, за да спечели небето. Както се казва в един древен християнски текст: „Християнинът живее на земята, но се ръководи от небето” („Послание до Диогнет”). Животът му на земята преминава отвъд времето, отвъд всекидневието, материята, рутината. Изпълва се с тайнство, зарежда се с духовност, ясно различава отвъдния от материалния и настоящия свят.

Не се води от притеснението пред непознатото, не се потиска пред смъртта, не се обезкуражава от паденията и грешките си, не се увлича по безумните изисквания на епохата, сърцето му не е пленено от материалния свят. Носи с удоволствие кръста на дълга, а също и на мъченичеството, намира разнообразни начини да прилага любовта на практика, притежава смелостта да прощава. Христос е начало и край, причина и цел на живота му. Вътре в християнина живее Христос чрез благодатта на Светия Дух и християнинът живее в Христа чрез изпълняването на заповедите Му.

„...умъртвете земните си членове...”

Кръщението, чрез което започват вярата и животът в Христа, е символ на една смърт и на едни гроб. Смъртта на греха и гробът на ветхия човек. Християнинът прекъсва всяка връзка със света на греха, свързва се с Христос, дава обещание и поема задължението завинаги и изцяло да принадлежи на Господа.

Апостол Павел ни каза днес: „умъртвете земните си членове”. Той, разбира се, няма предвид, че сме длъжни да отрежем или да упоим членовете на тялото си. Грехът не се помещава в тялото, а в душата. Тялото е просто изпълнителен орган, който извършва греха по заповед на душата. Апостолът има предвид и ни казва: „Умъртвете слабостите и страстите си, склонността и разположението си към греха. Освободете се от угризенията на съвестта, от чувството за вина, от мъката и от отчаянието, което носи грехът, от вечната смърт, към която води.”

Тези страсти и слабости са различни. Св. апостол споменава някои. Това са: плътските грехове, нравственото безразличие, което обезценява човека и му отнема всякаква духовна сила, всяко благородно чувство и идеал. Това са вътрешната нечистота, оскверняването на сърцето с лукави пожелания, което представлява „подпалка” за греха, всяка страст и зло решение.

Също така алчността, която попарва любовта към Бога, която кара човека да обожествява материалните блага, да се прилепя към тях и да отрича Бога, превръщайки го по този начин в идолопоклонник.

Такива страсти са: вътрешният гняв, духовният смут, ропотът срещу ближните и после – външният гняв, т.е. избухливостта, която помрачава ума и води човека до употребата на неприлични и язвителни слова и до варварски и престъпни дела.

Това е лъжата, преди всичко мечтанията на лукавия, чрез които мами и прелъстява човеците.

Това са също омразата, злобата, завистта, лукавството и коварството, сквернословието и хулата, които произлизат от развратени и безбожни сърца и замърсяват атмосферата, която изпълват. „Помислѝ, казва свети Йоан Златоуст, ако потокът е толкова нечист и мръсен, колко тинест ще бъде изворът, т.е. сърцето на сквернословеца?” Ако тези страсти останат непреборени, те подчиняват човека, правят го отстъпник и привличат върху него Божия гняв.

Всичко това представлява греховният свят, „ветхият човек”, който свят християнинът умъртвява и погребва чрез Кръщението или чрез второто кръщение – Изповедта.

„...и се облякохте в новия...”

Същевременно обаче християнинът се облича в новия човек, ходи в „обновен живот”. Преобразява се, оформя се и възраства съгласно с лика и образа на Христос, Който го е сътворил. Неговото „аз” се стреми да се отъждестви с Христовото „Аз”.

Оставяйки белег и върху външния вид и състояние на тялото, тази промяна е най-вече вътрешна, душевна. Променят се начинът на мислене, емоционалното разположение, нравът и характерът. Мислите се отправят към Бога и към Неговата воля. Сърцето се изпълва с любов към Бога и към човеците, с копнеж към светостта и към добродетелите. Нравът става нежен, жизнерадостен, незлобив и вдъхва почит. Характерът става мирен, чист, любвеобилен, искрен. Целият му вътрешен свят се обновява и постоянно се усъвършенства, стреми се към „Божието подобие” и се преобразява в жива икона и вярно копие на Спасителя Христос. Господ е мярата, чрез която християнинът проверява „всичко” – дали то е правилно или не. И също така Той е „във всичко” Господар и Началник. Нищо в живота на вярващия не трябва да бъде противно на Божията воля, която е върховен закон, който трябва навсякъде и винаги да просвещава мислите и да насочва стъпките му.

Същевременно и като следствие на тези промени, сърцето се изпълва с чувства на любов и на правда към ближния. В душата му няма егоистични мисли, които пораждат студенина и дистанция към ближните. Затова в едно християнско общество не съществуват племенни и етнически разделения, или социални неравенства, които създават враждебност и омраза. Сред християните трябва да царуват единствено любов, почит, равенство и братолюбие. Тогава те ще получат безпределна радост и непоклатим мир.

Публикувано в „Православен глас“, бр. 66, 2017г.

www.facebook.com/nevrokopska.eparhia

© Неврокопска св. митрополия


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/ua4ud 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Видях мрежите, които врагът разстилаше над света, и рекох с въздишка: „Какво може да премине неуловимо през тези мрежи?“. Тогава чух глас, който ми рече: „Смирението“.

Св. Антоний Велики