Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (75 Votes)

34030.pIII неделя след Неделя подир Въздвижение - преп. Пелагия; св. прпмчк Игнатий Старозагорски

Литургийно свето евангелие: В онова време Иисус отиваше в града, наречен Наин; и с Него вървяха мнозина от учениците Му и много народ. А когато се приближи до градските врата, ето, изнасяха мъртвец, едничък син на майка си, а тя беше вдовица; и много народ вървеше с нея от града. Като я видя Господ, смили се над нея и рече й: не плачи. И като се приближи, допря се до носилото; носачите се спряха, и Той рече: момко, тебе думам, стани! Мъртвецът, като се подигна, седна и почна да говори; и Иисус го предаде на майка му. И страх обвзе всички, и славеха Бога и казваха: велик пророк се издигна между нас, и Бог посети Своя народ. (Лука 7:11-16)

Не плачи, а вярвай във възкресението

Приближавайки се до малкия град Наин, Христос заедно със спътниците Си се озовал пред неочаквана и разтърстваща гледка. Срещнал погребално шествие, което придружавало нещастна вдовица и нейното единствено, скъпо дете. Първото шествие следвало Господаря на живота и на смъртта, а второто – нещастната вдовица.

Покойникът бил млад човек, който преждевременно починал и така потвърдил псаломските думи: „Дните на човека са като трева, като полски цвят – тъй цъфти той: понесе се над него вятърът и няма го, и мястото му вече го не познава” (Пс. 102:15-16).

Хората от погребалното шествие страдали за младия човек и съчувствали на опечалената майка, която, бидейки вдовица, била лишена от опората на мъжа си, а сега вече оплаквала и единствения си син. Колко тежки и различни са страданията на измъчените човеци в този свят! Долина от сълзи, болка и стенания!

Когато видял нещастната майка да плаче безутешно, човеколюбивият наш Господ проявил състрадание към нея. „Макар и тълпата да я съжалявала, но и Той – Изворът на милостта, твърде много я съжалил”, отбелязва църковният тълкувател Евтимий Зигавин. Нашият Господ и Бог я съжалил, защото Той е Господар на живота, Който побеждава страданието и смъртта.

Всички особености, които изброихме: единствен син, жена-вдовица, голяма тълпа, която съчувствала – всички те ни позволяват да разберем кое развълнувало така дълбоко сърцето на Господ Иисус Христос. Виждаме колко любящ и състрадаващ е Той към страдащите. В настоящия случай никаква молба и прошение не Го принуждавали да реагира. Спонтанно обаче Той бил подтикнат от милостта и благостта Си, доближил се до силно опечалената и многострадална майка, и я утешил.

Чакам възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век

Всемилостивият и благ Иисус Христос състрадава и милва вдовиците, сираците, измъчените и изоставените, и знае добре за мъките и притесненията им. Става ясно, че Спасителят не можел да стои безучастно пред мълчаливата молба, която угнетеното погребално шествие отправяло към Него. Насърчението Му към майката: „Не плачи!” разкрива, че Богочовекът бил дълбоко уверен в това, което щяло след малко да последва.

Все едно й казал: „Не плачи, защото след малко детето ти отново ще оживее”. Тези думи „Не плачи!” били предназначени специално за този случай. Но те имат и по-обща валидност за всички онези опечалени и дълбоко натъжени човеци, които стоят пред гробовете на своите любими близки. И това е така, защото като вярващи християни, съгласно Символа на вярата, ние очакваме „възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век”. Следователно, нашите починали ще възкръснат в слава и не бива да тъгуваме за тях като човеци, „които нямат надежда” (1 Сол. 4:13).

Разбира се, тъгата по тях не е грях. Но прекалената тъга граничи с греха. И тъгата става прекалена, когато започне буквално да ни парализира и ни прави неспособни да изпълняваме дълга на нашата мисия, довежда ни до маловерие и ропот или до неверие в Божия промисъл.

Когато Бог повика при Себе Си някой наш приятел или детето ни, бащата, съпруга, брата ни и т. н., не можем да се радваме, но трябва със сълзи на очи да преклоним глави пред Божията воля и решението на Божия промисъл, убеждавайки себе си с божествената светлина на вярата, че това, което сърцето ни с толкова мъка е посрещнало, това – по неведомата Божия воля – е трябвало да стане.

Смъртта на праведника

Ще приведем един случай от подвижническата книга „Отечник”, която показва духовната гледна точка и това как вярващият християнин, православният монах и подвижник, посрещат смъртта.

Вълнуващо е, когато четем за блажената кончина на светите души, които подобно на светещи звезди преминали от тленния свят, за да оставят в него своята светлина и стремително да полетят след това в безкрая на вечността.

Когато голямо число подвижници от планината на свети Антоний Велики научили, че авва Сисой бил в края на дните си, се събрали при колибата му, за да получат благословението му. Почитта им към него нямала предел. Наричали го – и то с голямо основание – „диамантът на пустинята”. Целият му дълъг живот бил една борба за святост и сега, в смъртта му, тази святост греела в цялата си пълнота.

Почтеното му лице излъчвало спокойна радост. Щом почувствал около себе си присъствието на подвижниците, на братята му, на споспешниците му в „добрия подвиг”, до чийто завършек този победител сега се доближавал, устните му бавно се раздвижили и той поискал нещо да каже. Те, старци и млади, почитани отци и новоначални послушници, всички те – просълзени от дълбокото вълнение - затихнали с благоговение пред това тайнство. Пълно мълчание царяло наоколо. Очаквали да чуят последните думи на един велик светец, да ги запазят като заветна светиня. Но той се бил възнесъл, не виждал друго, освен небесата.

— Идва, отци мои – чули го да шепне.

Тръпки преминали по изнурините тела на подвижниците.

В един миг с душевните си очи те видели великия лик на „учителя на монашеството”, преподобни Антоний, да протяга благословената си ръка, за да доближи до себе си най-добрия от учениците си, този, който повтори и най-малките подробности на чудния му живот.

— Ето мястото на апостолите и пророците!

Умиращото лице на преп. Сисой греело с небесна светлина, докато шептял тези думи. Устните му отново бавно се помръднали, авва Сисой говорел и беседвал със същества, които само той виждал.

— С кого разговаряш, отче? – попитали го най-старите подвижници.

— Светите ангели искат да ме вземат и ги моля да ме оставят още да живея, за да се покая – изрекъл той и две сълзи се търкулнали от затворените му клепки.

— Нямаш нужда вече от покаяние, блажени Сисое. Ти се каеше през целия си живот – отвърнали му отците, удивлявайки се на смирението му.

— Не зная, братя мои, дори начало още да съм поставил на покаянието си.

Щом казал това, лицето му изведнъж блеснало, сякаш в него се виждало самото слънце. Обкръжаващите го останали неподвижни – едновременно от удивление и от страх.

— Господ мой и Бог мой! Слава на Тебе!

Това били последните му думи. С тях душата му полетяла на небесата. Видял ли е свети Сисой Иисус, Когото почитал от дълбочината на сърцето си? Никой не би могъл да каже, но всички били уверени в това. Чудната светлина, която видели на лицето му, отвъдният покой, който царял в смирената килия, прекрасното благоухание – всичко свидетелствало за посещението на Небесния Цар при Неговия избран приятел.

Посланието на днешната неделя е следното: Не плачи безутешно, сякаш нямаш твърда християнска надежда, но вярвай непоколебимо във възкресението на мъртвите и във вечния живот в Царството небесно, вътре в светлото присъствие на Троичния Бог, на Пресветата Богородица, майка на Небесния Цар, на светите ангели и архангели, на всички светии и небесни жители, на праведните и на спасените с Божията благодат.

Амин!

Публикувано в „Православен глас“, бр. 52, 2017 г. www.facebook.com/nevrokopska.eparhia © Неврокопска св. митрополия


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u3yaf 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Защо удряш въздуха и тичаш напразно? Очевидно, всяко занимание има цел. Тогава кажи ми каква е целта на всичко, което се върши в света? Отговори, предизвиквам те! Суета на суетите: всичко е суета.

Св. Йоан Златоуст