Тринадесета неделя след Петдесетница – св. свщмчк Антим, еп. Никомидийски, преп. Теоктист, св. Фива дякониса, св. мчца Василиса Никомидийска, св. Йоаникий II, патриарх сръбски
Литургийно свето евангелие:
„Рече Господ тая притча: имаше един човек стопанин, който насади лозе, огради го с плет, изкопа в него лин, съгради кула и, като го предаде на лозари, отиде си. И когато наближи гроздобер, той изпрати слугите си при лозарите, да му приберат плодовете. А лозарите, като уловиха слугите му, едного набиха, другиго убиха, а трети с камъни пребиха. Пак изпрати други слуги, по-много от първите; и с тях сториха същото. Най-сетне изпрати при тях сина си, като каза: ще се засрамят от сина ми. Но лозарите, като видяха сина, казаха помежду си: този е наследникът; хайде да го убием и да присвоим наследството му. И, като го уловиха, изведоха вън от лозето и убиха. И тъй, като си дойде господарят на лозето, какво ще направи на тия лозари? Отговарят Му: злодейците ще погуби зле, а лозето ще даде на други лозари, които ще му дават овреме плодовете. Иисус им казва: нима не сте никога чели в Писанията: камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ъгъла: това е от Господа, и е дивно в очите ни?“ (Мат. 21:33-42).
Христос – въплътеното смирение
Иисус е кротък, благ и смирен. От кротките Му очи се разлива благост. В гласа Му трепти обич към човеците. Целият Му живот е въплътено смирение. За Него се отнасят пророческите думи: „… няма да викне, нито да възвиси гласа Си, и няма да даде да Го чуят на улиците, пречупена тръст няма да строши, и тлеещ лен няма да угаси“ (Ис. 42:2-3; Мат. 12:17-21). На кротост, смирение и любов Той поучава народа със слово и с примера на Своя божествен живот. Затова можеше да каже: „Вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си“ (Мат. 11:29). Проповедта Му е тиха светлина, която успокоява сърцата като ведър ден. Но ето – същият глас, който гали сърцата с милувката на непознат мир, отведнъж се променя: той е пак тих, ала Иисусовата реч не е вече тиха светлина, а могъща светкавица, която раздира заоблаченото небе на човешките души. Кой би могъл, някога или сега, да не види блясъка и да не чуе тътена на Неговите слова, когато смело и непримиримо изобличава греха, заблудите и предразсъдъците на Своето съвремие, за да разкрие възвишените истини на новото учение?
Иисус се изпълнил с милост и обич към народа и произнесъл изобличителна притча против народните първенци.
Притчата за злите лозари
Един стопанин насадил лозе, оградил го с плет, изкопал лин (ров), съградил кула, па предал лозето на лозари и си отишъл. И когато наближил гроздобер, пратил слугите си при лозарите, да му приберат плодовете. А лозарите искали да присвоят лозето и затова уловили слугите, едного набили, другиго убили, трети с камъни пребили. Пратил господарят други слуги, тоя път повече, ала лозарите и на тях сторили същото. Най-сетне той изпратил сина си. Вече самият наследник на лозето идва: лозарите ще се засрамят от сина. Но какво станало? „Но лозарите, като видяха сина, казаха помежду си: този е наследникът; хайде да го убием и да присвоим наследството му“ (Мат. 21:38). Уловили го и извън лозето го убили.
Иисус не довършва притчата. Нека я довършат слушателите. Той ги пита: „И тъй, като си дойде господарят на лозето, какво ще направи на тия лозари?“ (Мат. 21:40). Той сам не определя съдбата им, но слушателите отсъдили: „Злодейците ще погуби зле, а лозето ще даде на други лозари, които ще му дават òвреме плодовете“ (Мат. 21:41).
Право е, лозето ще им бъде взето, защото се оказаха лоши работници и строители на живота. Иисус завършва речта Си: „Нима не сте никога чели в Писанията: камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ъгъла: това е от Господа, и е дивно в очите ни?“ (Мат. 21:42).
Лозето е занемарено и не ражда плодове, каквито Бог очаква. Занемарено и безплодно е, понеже лозарите не го обработват според волята на Господаря. Ако бяха го обработвали според Неговата воля, то щеше да роди богати плодове на духовен живот. Ето за какво е дошъл Синът Божи: да възвести съвършената воля Божия и да обърне към нея лозари и лозе, та и трудът на първите да бъде плодоносен, и плодовете на лозето да бъдат добри. Ала лозарите немарят за Божията воля такава, каквато им я разкрива Синът Божи. Нали неведнъж възмутени Го питаха, с каква власт се намесва в духовния живот на тоя народ, който те пълновластно ръководят? Нали ги смущаваше и ожесточаваше успеха на Неговото благовестие сред народа? На лозето те гледаха като на свое. А Иисус идва с правата на Син Божи и Наследник на лозето. Но те ще Го премахнат и лозето пак ще бъде тяхно. Иисус обаче им казва, че с това те само ще довършат делото на неправдата, без да успеят в своя замисъл: да премахнат Него – Иисус Христос. Защото Той е камъкът, Който зидарите сега отхвърлят, но тоя Камък ще стане Глава на ъгъла. Той ще стане Краеъгълен камък на едно величествено строителство, а те ще отминат като негови зидари, които са искали да строят без истинския Краеъгълен камък.
Господ Иисус Христос – Краеъгълният камък на Църквата
И наистина, Господ Иисус Христос стана Краеъгълен камък на най-величествената сграда, каквато светът е виждал. Той основа Своята Църква, която бързо се разпростря по четирите краища на земята, а куполът ѝ бе самото небе. В нея влязоха нови хора. Те всички се вграждаха в големия строеж. Със страдания и кръв бе зидана тази сграда. Повярвалите се утвърждаваха върху основата на апостолите и пророците, имайки Самия Иисус Христос за Краеъгълен камък (Еф. 2:20). Сградата бе яка като непревземаема крепост. Не бе обикновена крепост, макар и здраво построена, за да устои на всяко вражеско нападение. Много здрави и прочути по своята непревземаемост крепости паднаха и само разпръснати остатъци свидетелстват за тяхното някогашно съществуване. Крепостта обаче, която Иисус Христос въздигна, бе наистина непревземаема, защото преди всичко бе едно невидимо царство на дух и съвест. Тя не беше само един общ строеж във видими очертания и исполински размери, но и един невидим строеж във всяка душа. Вярващите се вграждаха в стените на крепостта, а поотделно сами бяха крепости – Божи домове. Като живи камъни, те съграждаха от себе си духовни домове (1 Петр. 2:4), чиито краеъгълен камък бе Христос. Яви се един нов свят – на християнската съвест. Той бе отблясъкът от величествената сграда, която се издигна върху Краеъгълния камък – Иисус Христос. И християнската съвест принадлежи на Църквата, защото тя няма своя собствена светлина, а от Църквата е запалена и свети. Силата на тази съвест на света зависи от далечината, до която достигат лъчите на вярата. По-слаба е онази християнска съвест, която е по-далеч от светлината на вярата.
Краеъгълният камък на цялото това прекрасно строителство е Христос. А зидарите Го бяха отхвърлили. Той бе жив камък, но те се съблазниха и се препънаха, както е писано: „Ето, полагам в Сион Камък на препъване и Камък на съблазън; и всеки, който вярва в Него, няма да се посрами“ (Рим. 9:33; Ис. 8:14). Иисус Христос наистина бе камък за препъване на мнозина. Още от самото начало на Неговата проповед едни от слушателите Му се препънаха и паднаха, а други повярваха и не се посрамиха. Препънаха се ония, които във видимото величие виждаха сила, а нямаха очи за превъзходната сила на невидимото, на духовното величие. Препънаха се всички, които не можеха в малките си сърца да вместят величието на новата проповед за нови отношения към Бога, към ближния, към света. В проповедта на Иисус Христос Бог е разкрит във величието на отеческата любов.
И тия, които строят делото на собствената си вяра, трябва много да внимават, за да не би да се измамят и да строят не върху основата, която е Иисус Христос. Съблазните са твърде много и неусетно могат да отвлекат човешкото внимание върху друга основа. Това може да се случи дори при голямо усърдие и жажда за жива вяра, когато не се прецени правилно вечната сила на краеъгълния камък. Не се ли случва ревностни в делото на собствената си вяра хора да отпадат от Христовата Църква, поради съблазни във и извън Църквата?
Християнинът – жив член на Църквата
Християнинът трябва да се вгражда в прекрасния строеж на Христовата Църква като жив камък. Той сам е храм Божи и като такъв е жива част от цялата Църква. Затова е казано: „Като пристъпвате към Него, живия камък, от човеците отхвърлен, но от Бога избран, драгоценен, и вие сами, като живи камъни, съграждайте от себе си духовен дом“ (1 Петр. 2:4). Християнинът трябва да съгради от себе си духовен дом, в който да живее Христос.
Добро е онова строителство, което е здраво легнало върху положената основа – Иисус Христос и органически израства от нея. Затова е потребно не външно приемане на Христа, а вътрешно подчинение на Неговото Евангелие. Иначе ще се строи на пясък. При външно отношение към Христа, което не познава неизтощимия извор на всеопределящата вяра, човек ще мисли, че строи върху камък, а всъщност целият му градеж ще бъде върху пясък. За такива строители Христос казва: „А всеки, който слуша тия Мои думи и ги не изпълнява, ще заприлича на глупав човек, който си съгради къща на пясък; и заваля дъжд, и придойдоха реки, и духнаха ветрове, и напряха на тая къща, и тя рухна, и срутването ѝ беше голямо“ (Мат. 7:26-27).
А пратените да работят в Божието лозе да не забравят, че са само лозари, но не и господари на лозето. На гроздобер от тях ще се търси плода, който лозето е родило. Ако някой от тях пренебрегне правата на Господаря и на Неговия Наследник и работи лозето сякаш е негов собственик, на гроздобер ще се окаже, че е обезплодил лозето и няма с какво да се яви пред Господаря. Няма ли скришом в сърцето си да Му стане враг?
А ония, които са работили като верни лозари, òвреме ще дават плода на Своя Господар и ще Му бъдат приятели.
И едните, и другите, пък и всички, които строят делото на вярата и на живота, трябва да помнят думите, които Христос рече, а вековете потвърдиха: „Камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ъгъла: това е от Господа, и е дивно в очите ни“ (Мат. 21:42). Амин.
(със съкращения)
Публикувано в: Православен глас, бр. 47, 2017 г.
www.facebook.com/nevrokopska.eparhia © Неврокопска св. митрополия
