Мои бележки по единството на Църквата

Настоящият текст е избран откъс от издадените неотдавна Дневници на Българския патриарх академик Кирил (повече за тях – тук) и се публикува със знанието и позволението на издателите.

Папа Йоан XXIII, а заедно с него и католическите прелати, заявиха, че към единството на Църквата, в смисъл – към присъединяване на т. н. „разделени братя” (некатолическите църкви), ще се върви чрез вътрешно обновяване на самата Католическа църква, чрез реформа на християнския живот, на каноническото право (по-особено на източното канонично право), на литургическата практика, на целия църковен апостолат (мисията на Църквата) с оглед да се осъвременят (aggiornamento) неговите проблеми (мир, социален строй, недъзи на капиталистическата обществена система и пр.). След като това бъде извършено, Католическата църква щяла била да се обърне към християните некатолици („разделените братя”) със зова: „Дойдете – вижте истинската Християнска църква и пр.”.

Тоя път е добре избран. Той основно превъзхожда досега следвания път на апостолат, който се изразява в прозелитизъм, при нормални условия – индивидуален, а при безродни политически и обществени условия – и масов. Но ще означава ли това изоставяне на няколковековната мисионерско-прозелитична дейност на пропагандата на Католическата църква? Ако паралелно остане и тая дейност, не може да се говори (като се изхожда от православно гледище, обосновано както теоретически, тъй и практически – историческа практика и постоянен опит) за действително обновление, за реформа на пропагандните похвати, а оттук и на пропагандния апарат, който обуславя мисионерството (прозелитизма), наречено „апостолат”. Всъщност тук ще се извърши словесно обновление (книжно в ръководните норми и в пропагандния език), но не основно обновление на духа, каквото е достойно за християнската проповед – за апостолата на Христовата църква.

И тъй, пътят, който папа Йоан XXIII обяви, че се избира, за да се улесни единението на християнските църкви, е добър по принцип. Всяка църква се нуждае от обновление като постоянен процес. Живите обществени организми трябва да се обновяват непрестанно, защото без това те изостават и времето със своите духовни и многообразни обществени нужди ги изпреваря. Това се отнася и до държавата. Старата държава, основана на капиталистическите обществени отношения, е в невъзвратим упадък. Същото важи и за Църквата. Тя трябва непрекъснато да се обновява в живота на нейните ръководители, служители и обикновени членове, което ще подтиква и обновяването на нейните институти и на цялата ѝ дейност. Вярна е мисълта, че светостта е единствената непреходна сила на църковното обновление. Осъществява ли се тя като живот на църковното изпълнение (на плиромата), чрез светост на членовете постига ли се освещаване на Църквата, това ще бъде най-добрия апостолат: Тъй да светне светлината ви пред човеците…

А обновеният християнски дух ще открие и нови взори за виждане, ще даде и други мерки за измерване и оценка на ценностите във всяка от разделените църкви. Има разлика между духовете на разните християнски епохи в живота на църквите. Това разказва историята по толкова убедителен начин, че няма оправдание противно гледище. Отношенията на разделените църкви са стигали до враждебност, главно поради настъпателния прозелитизъм на католическите пропагандни органи. На тоя грях не е чужд и калвинизмът. Сега обаче се откриват други перспективи поради новите хоризонти, които новите виждания отразяват. Ние сме в ерата на икуменизма. Стремежът към единение на разделените църкви сега е по-жив и по-настойчив от по-преди. Това е ясно. Може и трябва, следователно, да се очаква, че обновеният духовен живот в разделените църкви ще открие полека пътя за нови виждания, за вижданията на Самия Христа, пред Когото се е откривал всякога образът на онова, което на човеците е изглеждало невъзможно. Истински духовните люде, а те са такива чрез Духа Светаго, иначе – по-вярно и цялостно виждат духовните ценности. Духът изпитва и познава духовното.

Светостта е пътят на единението. Как конкретно – исторически ще се осъществи, бъдещето ще покаже. Ние, човеците, служителите на Словото, не можем да го предвидим, щом то ще бъде дело на Светия Дух чрез светостта. Дали църквите няма да се срещнат нейде по пътя на разделението, вървейки една към друга със сестринска прегръдка на любовта и с искрения поглед на християнското послание? Или може би ще се срещнат и заживеят в единство без да са преодолели всички, безусловно всички трудности? Дали ще се срещнат на първо време само върху благородното поприще на служба на човеци (и на цялото човечество) в любовта Христова?

Съвременният живот е много усложнен и това поставя на Христовата църква разширена проблематика – социологична, национална, политическа, научна, нравствена. Това пък поставя пред християнските църкви един важен общ проблем за взаимно сътрудничество. Не е оправдано църквите да продължават да живеят самозатворено. Носталгията за икуменизъм се ражда именно от настойчивото жизнено поставяне на тоя проблем, който е проблем за човека, а не от жажда за преодоляване на догматичните различия. Носталгията за икуменизъм е живо съзнание, че християнските църкви най-малкото трябва да се изравнят със силни масови международни организации, които не на верска, но на друга идеологическа основа осъществяват свой икуменизъм, при това много жизнен. Да не се разбере това, ще рече да се стои със затворени уши, очи и разум пред най-безспорните реалности на живота в нашия век.

† Кирил, П. Б.

28.XII.1962