IV Неделя след Петдесетница. Полагане честната дреха на Пресвета Богородица във Влахерна
Литургийно свето евангелие:
В онова време, когато Иисус влезе в Капернаум, приближи се до Него един стотник, молеше Го и казваше: Господи, слугата ми лежи у дома разслабен и люто страда. Иисус му казва: ще дойда и ще го излекувам. А стотникът отговори и рече: Господи, аз не съм достоен да влезеш под покрива ми; но кажи само дума и слугата ми ще оздравее; защото и аз съм подвластен човек и имам мен подчинени войници; едному казвам: върви, и отива; и другиму: дойди, и дохожда; и на слугата си: направи това, и прави. Като чу това, Иисус се почуди и рече на ония, които вървяха подире Му: истина ви казвам, нито в Израиля намерих толкова голяма вяра. И казвам ви, че мнозина ще дойдат от изток и запад и ще насядат на трапеза с Авраама, Исаака и Иакова в царството небесно, а синовете на царството ще бъдат изхвърлени във външната тъмнина; там ще бъде плач и скърцане със зъби. И рече Иисус на стотника: иди си и, както си повярвал, нека ти бъде. И слугата му оздравя в същия час. (Мат. 8:5-13)
„Господи, слугата ми лежи у дома разслабен и люто страда”. Тези думи на римския офицер-стотник звучат така, сякаш сам стотникът люто страда, той даже не моли Христос за изцерение. Той просто идва при Господа, изпълнен с най-дълбоко доверие и казва как се мъчи болният му слуга. Стотникът знае, че може да се довери на Христос. Той знае, че да каже на Господа за своята скръб, за болестта – то е равносилно на това да се обърне към Него с най-гореща молитва за помощ, защото Бог ще чуе и ще откликне. „Ще дойда и ще го излекувам” – казва Господ. Но ние виждаме какво е смирението у тоя човек.
Той отговаря: „Господи, аз не съм достоен да влезеш под покрива ми”. Той не казва: „слугата ми е недостоен”, но „Аз съм недостоен”, макар и да става дума не за него, а за слугата му. И ние се удивляваме на вярата на този езичник: „кажи само дума и слугата ми ще оздравее”. Римският офицер приема това, което книжниците и фарисеите – учителите Израилеви – не могат да приемат: властта Христова. „Защото и аз съм подвластен човек – разсъждава стотникът – и имам мен подчинени войници; едному казвам: върви, и отива; и другиму: дойди, и дохожда; и на слугата си: направи това, и прави”. Въз основа на това, стотникът прави извод, че Христовата власт се разпростира много нашироко. Той разбира, че властта, която има той, римският воин, му е дадена от римския кесар и той не със своя власт изпълнява това, което, с такава готовност изпълняват подчинените му. Като е чул за Христовите чудеса, за Неговата власт над болестите, над разрушителните стихии, над самата смърт, този човек се замисля колко голяма трябва да е властта на Този, Който със силата Божия върши невъзможното. Той простира тази власт до пределите, където действа властта на Самия Бог.
„Като чу това, Иисус се почуди и рече на ония, които вървяха подире Му: истина ви казвам, нито в Израиля намерих толкова голяма вяра”. От нищо не се удивлява Господ – казва св. Иоан Златоуст – от ничия мъдрост, ум, нито от красотата на този свят, нито от удивителни събития, които се случват в историята. Той се удивлява само от вярата и само нея търси. Ако Той намери вяра, макар и колкото синапово зрънце, тогава извършва велико чудо: „иди си – казва Иисус на стотника – и, както си повярвал, нека ти бъде. И слугата му оздравя в същия час”. Днешното Евангелие говори за значението на властта, на държавата – за което постоянно ни напомня Свещеното Писание. Св. ап. Павел говори в своето Послание, че държавната власт, в частност римската, е установена за да бъде оръдие в ръцете на Божия Промисъл, за да спаси света от хаоса (Рим. 13:1-6). Ако не би имало държавна власт, учи св. ап. Павел, то светът би се разпаднал на части. Това много добре знаят тези, които искат да разрушат някоя държава, а след това да унищожат и народа.
Когато властта заставя християните да постъпват против вярата и истината, справедливостта и съвестта, то подобава да чуем словото Божие, което казва, че сме длъжни да слушаме Бога, нежели човек. В подобни случаи послушанието към властта се явява непослушание към Бога. Във всички останали случаи сме призвани към послушание. Когато това послушание е искрено, Бог открива Самия Себе Си за изпълнение на заповедите Му. Това именно се случило с простия офицер – езичник, поради неговото дълбоко разбиране и смирение.
Евангелското четиво за изцерението на слугата на стотника ни кара да се замислим и за отговорността на тези, които са на власт, защото офицерът-стотник сам е облечен във власт и разбира как се упражнява тази власт. Всички мъдреци говорят за това, че преди да се управляват други хора, трябва да се научи как да се управляват собствените ни страсти. Това разбират дори езичниците. Християните говорят за това още по-дълбоко: „Ония пък, които са Христови, разпнали са плътта си със страстите и похотите. Ако живеем духом, по дух сме длъжни и да постъпваме” (Гал. 5:24-25). Който е Христов, той е длъжен да разпне плътта си със страстите и похотите, ако иска да упражнява власт истински, в Бога, по християнски.
Съвсем ясно е, че е недостатъчно само висока лична нравственост за това, облечения във власт (например в Църквата) да може да я осъществява. Недостатъчно е за свещеника или епископа да бъде просто благочестив. Той трябва да има и други дарования, защото от него зависи пътят на други хора. Трябва и разсъдителност, и такова послушание към Божията власт, знание на Божията воля, които се постигат с подвиг.
Христос говори още и за множеството хора, които ще достигнат до спасение. Това означава, че става дума за спасяващите се не на едно място и не в едно време, но когато всички те ще се съберат от Изток и от Запад – когато всички тях Господ ще събере, без оглед на разстоянието, което ги дели. Тогава те ще са голямо множество. Тогава синовете на Царството, които считат себе си за спасяващи се, само за това, че принадлежат към истинната вяра, но не живеещи според тази вяра, лишени от състрадание в нашето жестоко време – ще бъдат изгонени вън.
Господ говори за това страшно унижение и позор, на които ще бъдат подхвърлени тези хора. Те ще бъдат „изхвърлени във външната тъмнина” – в този външен свят, който е считан за нечестив и недостоен за състрадание. В тази „външна тъмнина” ще бъде такъв мрак, какъвто няма в днешния свят. Само абсолютен мрак, където няма никаква надежда за светлинка. А мнозина от тези, които са във външния свят – които са се стремили към светлина и на които се откривала вярата, ще бъдат синове на Небесното Царство. Когато във външния свят настъпи безпросветна тъмнина, когато изчезне от него любовта, тогава ще настъпи края на света. От нас зависи – нашето състрадание, участието ни в живота на страдащите хора – доколко още ще продължи времето на земята и на колко още хора ще бъде дадена възможност за покаяние и обръщане към Господа. Амин.
Публикувано в „Православен глас“, бр. 38, 2017г.
www.facebook.com/nevrokopska.eparhia
© Неврокопска св. митрополия
