Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (49 Votes)

„Господи, аз не съм достоен да влезеш под покрива ми;2017 07 02 1722
но кажи само дума и слугата ми ще оздравее” (Мат. 8:8)

Братя християни,

Намираме се в Четвъртата неделя след Петдесетница и така, както чухте, тя е посветена на едно чудно събитие, което извършва Спасителят: изцеряване слугата на Капернаумския стотник. Но поглеждайки в календара ще видите, че днес се поменават отците от Четвъртия вселенски събор. Бих искал да се спра върху тези две събития, опитвайки се да бъда максимално кратък заради времето и летните температури.

Често съм се запитвал, защо ходим в храма? Всички се питаме: какво ни води в храма? Според мен съществуват три главни причини:

Смятам, че главната причина, поради която ходим на църква, е да осветим нашия живот. Да напоим живота си с Божията святост. Да осъзнаем, че можем да вървим напред само ако получаваме от Божията сила от Божията благодат, която представлява светостта. Той е Святият, Той е източникът на светостта, Който постоянно дава Себе си чрез божествената благодат, за да освети нашия живот и чрез това да ни даде сила да разберем смисъла, за да продължим напред.

На второ място смятам, че идваме в храма, за да изразим желанието да бъдем с Бога, да дадем възможност да се развие склонността ни към светостта, посадена в нас. Да покажем, че сме нещо повече от плът, а сме и духовни. И поради това чувстваме потребност да влезем в църква и там да бъдем в общение с Бога – в пламъка на общата молитва и в общението с останалите хора, с другите, от които се учим. Много пъти забелязваме, че стоящият до нас има по-голяма вяра, чувстваме че има по-голяма сила в молитвата. И това трябва да ни подтикне към по-голяма ревност, да кажем на Бога, че там, където ние не можем, нека Той да действа.

Не на последно място, макар и по-рядко отбелязвано, ходенето на църква има образователно, възпитателно или педагогическо измерение. Отиваме в храма, за да научим нещо. И това не е толкова задача на енориашите, колкото на пастирите. До колко се стараем да предадем и да приемем от това, което Христос е дал? Защото Той никога не е вършил дадено деяние без да даде поучение. Никога не е правил нещо без да посочи какво трябва човек да научи. Самият Христос след Възкресението, преди Възнасянето на небето, се обръща към учениците и им казва: „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал” (Мат. 19-20), т. е. когато Бог ни освещава, трябва да научим нещо. Когато научим нещо, то трябва да ни води към святост. Тези неща са взаимосвързани. Винаги съм казвал, че при православието, и особено при нашето румънско православие, както е запазено в нашите традиции, Църквата работи много, за да научи народа на уважение към всичко, което го заобикаля. Тук говоря за православието живяно автентично, т. е. православието цени всичко сътворено от Бога, бидейки плод на Неговите ръце.

Но над всичко в този процес на освещаване и светост смятам, че е човекът, защото той е Божият образ. Първото нещо, което бих искал да научим от днешното св. Евангелие е грижата за живота на един човек.

Размишлявайки върху днешния текст си мислех: колко голяма е разликата между случващото се по времето на земния живот на Спасителя и случващото се днес. Тогава заради един единствен човек Христос обхождал километри пеша, нямало е къде да живее, бил е гладен, и всеки път се е лишавал, за да спечели една душа. На жената самарянка казва: моята храна не е от този свят, дошъл съм тук за да върша Божията воля. Днешният стотник идва при Христос и казва: слугата ми е много болен, люто страда, изцери го – и Христос го прави, защото уважава всеки уникален човешки живот.

А на какво сме свидетели днес: някой с оръжие в ръка и на волана на камион отнема десетки животи и донася страдание на стотици хиляди. В името на един друг бог, на друго място, става държавен преврат, в който от хеликоптер се стреля по народа с автомат като в житна нива. В резултат на това 265 са мъртви, над 1400 ранени... [проповедта е произнесена миналата 2016 г. и тук се имат предвид събитията, станали в Западна Европа и Турция през лятото на 2016 г. (бел. ред.)]. Колко огромна е разликата между това, което казва за живота християнският Бог и това, което казват други богове. Виждаме, че светът се насочва към културата на смъртта.

Затова ходим в храма, братя християни – идваме, за да се осветим, т. е. да разберем какво значи животът. И да ценим живота. Добре е да ценим всеки миг. Ценим живота толкова, доколкото изграждаме в себе си добродетели. Днес един езичник, стотникът, ни е предложен като пример за ценене на живота. Един човек, от когото никой не е очаквал да отиде при Христос, идва да иска нещо не за себе си, а за слугата си, и Му казва: „Господи, слугата ми лежи у дома разслабен и люто страда” (Мат. 8:6). Виждате ли? При първо четене бихме били изкушени да кажем: тук има корист: ще загуби слугата си и не ще има кой да му работи. Но не е така! Това „люто страда” ме подтиква да вярвам, че стотникът е бил човек, който се е измъчвал заради страданието на слугата. Защото ако е искал просто изцеляването на служителя, за да му работи двора или в дома, той нямаше да си направи труда да отиде и да моли. Но фактът, че се отбелязва това нещо – „люто страда”, означава, че той пристъпва със смирение и силна вяра. Начинът, по който се обръща към Спасителя, не поставя под съмнение мотивите му и затова Иисус му отговаря: „Ще дойда и ще го излекувам” (Мат. 8:7).

Но урокът, който трябва да научим продължава. Стотникът отговаря: „Господи, аз не съм достоен да влезеш под покрива ми; но кажи само дума и слугата ми ще оздравее, защото и аз съм подвластен човек и имам мен подчинени войници; едному казвам: върви, и отива; и другиму: дойди, и дохожда; и на слугата си: направи това, и прави” (Мат. 8:8-9). Тук вече съзираме в стотника – богослова, който забелязва, че за Христос болестта не е нещо неразрешимо, а е въпрос на изразяване на волята Божия, и изцеряването се извършва. При това той е толкова убеден в Христовата сила, че се смята за недостоен Той да влезе в дома му.

Защо казах, че стотникът е пример за вяра? Защото в една от предпричастните молитви [втората (бел. прев.)] от св. Йоан Златоуст (общо са 12 молитви) се казва: „Господи, не съм достоен, нито годен да влезеш под покрова на моята душа”, което значи, че св. Йоан е имал за пример този стотник-езичник. Това показва колко силна може да е вярата, независимо от историческия контекст и традицията, в която сме били или сме отраснали. Христос вероятно откликва също и поради някои качества на слугата. Има няколко красноречиви поговорки: Ако стопанинът е добър и слугата е добър; Какъвто стопанинът – такъв и слугата. Аз обаче съм убеден, че слугата е бил честен, верен човек и вероятно много работлив. Предполагам, че поради тази причина Христос откликва, защото действително смята, че този човек може и трябва да бъде изцерен.

Но какво означава изцеряването? Изследвал съм това понятие. Всяко изцеряване е чудо. Ако гледаме по този начин на болестта и оздравяването, означава, че сме включили и Бога в акта на излекуването. А истинското изцеряване обхваща цялата човешка личност.

Сега ще засегна и втория мотив, поради който днес се намираме в църква – почитта към св. отци от Четвъртия вселенски събор. Трябва да ви кажа и нещо за тези събори. Те са били епископски събрания, провели се в Константинопол и Халкидон, което е предградие на Константинопол, и на тях се е разглеждал въпросът за почитта към Христос. Как почитаме Христос – като Бог или като Човек? Само Бог или само човек? Това е било изключително важно, защото казаното в днешното евангелие, че Христос изцерява слугата на стотника, ни показва, че Той не се проявява като човек, а като свръхчовек. Но поради това, че за нас не съществува супермен, а съществува човек и Бог, означава че Христос е и Бог, и Човек.

След като на първите два вселенски събора се формулира догматическото разбиране за Христос и се изготвя Символът на вярата, някои хора не могли да разберат докрай това, и на Третия вселенски събор (431) св. Кирил Александрийски уточнява, че Христос е и Бог, и Човек – една Личност, в която се съдържат божествената и човешката природа. Тези две естества са съединени „неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно”. Не ще навлизаме в подробности, издадени са цели изследвания само върху тези теми.

Но някои не можели да разберат това (предимно източните епископи от Египет и Сирия). Казали как така Христос да бъде и Човек? Щом е Бог значи човешкото естество изчезва. Твърдят, че при Христовото въплъщение божествената природа е слязла в св. Богородица, а човешко Му естество е изчезнало. И Той е „миа фисис или моно фисис”, т. е. има една единствена природа – божествената. На този събор се уточнява, че Христос притежава две естества и те винаги трябва да се възприемат заедно. Когато казваме, че Христос плаче (заради смъртта на Неговия приятел Лазар), се проявява Неговата човешка природа. Когато казваме, че Той изцерява само със словото Си, тогава разбираме, че Той проявява божествената природа. Двете природи са в постоянно, съвършено и неразделно единство.

Често съм давал примера (вероятно вече банален или пресилен) за единството между чашата и виното. Когато налееш червено вино в чаша не казваш виж чашата, а виж виното. Зависи какво искаш да видиш. Те са заедно. По този начин Христос не може да бъде Човек, ако не е и Бог. И щом е Бог, Той възприема човешката природа като я запазва, и чрез пълното ѝ приемане, я изцерява и спасява света. Св. ап. Павел говори за това (в Послание до филипяни), за божествената и човешката природа в Христос чрез т. нар. кеносис. Апостолът казва, че Христос „бидейки в образ Божи, не сметна за похищение да бъде равен Богу”, но съзнателно и свободно „понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказа като човек, смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна. Затова и Бог Го високо въздигна и Му даде име, което е по-горе от всяко име” (2:6-9). Името „Бог” е по-горе от всяко име. „Та в името на Иисуса да преклони колене всичко небесно, земно и подземно, и всеки език да изповяда, че Иисус Христос е Господ, за слава на Бога Отца” (2:10-11). Това са казали и отците от Четвъртия вселенски събор. Всеки може да твърди противното, но рискува да изпадне в заблуда. Църквата обаче е била вярна на седемте вселенски събора. Затова в заключение бих желал подчертая, че верността към Христовото учение е изключитлно важна, тя е спасителна. По този начин се освещаваме.

На второ място искам да отбележа, че молитвите за ближните са много важни. Стотникът се моли за слугата, кръстниците се молят за кръщелниците, родителите за децата и обратно, братята, сестрите и т. н. Всяка молитва, която възнасяме не е напразна! Дори да се молим за непознати. Харесва ми, че някои от вас записват в помениците си „неизвестни деца, изоставени старци” или други категории, много добре правите! Защото има хора, за които няма кой да се моли. Да запомним, че една вяра не може да остава неизповядана. Стотникът на дела е изповядал вярата си, така и ние трябва да заявяваме вярата си чрез дела и милосърдие.

Не на последно място да запомним, че ако просим нещо от Бога (най-добре би било да се молим единствено да бъдем в общение с Него) да не искаме конкретни неща, а полезни неща за всички хора, т. е. да просим непоколебима вяра, сила да се молим за другите, смирение в нашата молитва (за да може Бог да ни чуе без допълнителни въпроси, както сторил със стотника), след това, да ни дарува любов към ближния, и както казах в началото – любов към живота, и не на последно място, да ни дарува душевно здраве. Доколкото съществува душевно здраве, то и телесното здраве ще го придружава. Или ако съществува душевно здраве, дори телесното да отслабне, да не изпитваме страх и безпокойство, а да съзнаваме, че е това е част от Божия план за нас. Така всичко ставащо с нас да приемаме за спасително и освещаващо. Амин!

Превод от румънски: свещ. Кирил Синев

Проповед, произнесена в Княжеската църква „Св. Николай” в Яш на 17.6.2016 г.

Авторът е преподавател по догматическо богословие в Православния богословски факултет „Думитру Стънилоае”, Яш.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wcra6 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Човек може да изглежда мълчалив, но ако сърцето му осъжда другите, то той бърбори неспирно; друг обаче може да говори от сутрин до вечер и все пак да бъде истински мълчалив, т. е. да не казва нищо безполезно.
Авва Пимен

   

Нов проект

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

Какво представлява проектът?

За кого е предназначено изданието?

Kое прави това издание различно?

Как можете да помогнете:

Карикатура на седмицата