Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (65 Votes)

prayerjesusПроповед за Седма неделя след Пасха – на светите отци от Първия вселенски събор

В днешното евангелие чухме първата част на обичайно наричаната Първосвещеническа молитва на Спасителя (Иоан 17:1-26).

Иисус знае, че е „дошъл часът” (ст. 1) на Неговото прославяне чрез страдания, смърт и възкресение. В този момент с уникално значение Господ възнася към небесния Отец разтърсваща молитва за Себе си, за да бъде осветен (посветен) за жертва (ст. 1b-5), за Неговите ученици (ст. 6-19) и за всички, които ще повярват в Него чрез тяхното слово (ст. 20-23), така че и едните, и другите чрез любовта на Отца да бъдат заедно с Него в славата на вечния живот (ст. 24-26). Особено се моли „да бъдат всички едно” (ст. 21; ст. 11) с единство, имащо силата и модела в самото единство на Светата Троица.

Тази молитва притежава изключително богато богословско съдържание. Тя ни предлага истинско резюме на Йоановото богословие за спасителното дело на Христос. Тя подчертава Неговото послушание към Отца и то послушание „до смърт”, факта, че посредством Неговата смърт се явява Божията слава, избирането на учениците от света, факта, че на тях Бог им се откри в лицето на Иисус, тяхната мисия в света, единството в любовта, основано върху тяхното общение с Христос и с Бога.

Във Второзаконие Моисей преди смъртта си завършва поредицата свои слова с хвалебна песен (гл. 32) и с молитва за благославяне на народа (гл. 33). Също и Иисус, новият Моисей и посредникът на Новия Завет, след голямото слово за разделяне от Неговите ученици (гл. 13-16) се моли за новия Божи народ, който е Неговата Църква. Той се предава на смърт като всечиста и благоприятна жертва. А тази жертва е самата основа на Неговата Църква. Но Христос-жертвата е същевременно и жертвоприносителят, т. е. Първосвещеникът. Макар св. Йоан Богослов да не използва наименованието Първосвещеник за Христос, очевидно е, че тук той ни Го представя именно в това качество. И с пълно основание още св. Кирил Александрийски подчертава, че в Иоан 17 Иисус се моли като Първосвещеник и ходатайства за народа. Истина е, че тази молитва ще бъде наречена „първосвещеническа” много по-късно. Първият, използвал това наименование, е западният богослов Давид Хитреус (1531-1600 г.); но то напълно съответства на нейното съдържание и на момента, в който тя е произнесена от Спасителя.

Посланието до евреите ясно и подробно говори за първосвещеническото служение на Христос. За да може да представи хората пред Бога, Първосвещеникът на първо място трябва да бъде „измежду човеци избиран” (Евр. 5:1). Затова и Синът Божи „не от Ангели приема естество, а от потомството Авраамово приема” (Евр. 2:16), т. е. станал е истински Човек и може да нарече хората Свои „братя” (Евр. 2:11-12, 17). Специфичната функция на свещеника (първосвещеника) е жертвата (Евр. 5:1). Иисус принася Сам Себе си в жертва. Той „принесе Себе Си непорочен Богу” (Евр. 9:14). За разлика от старозаветните жертви, тази жертва, тъкмо защото е съвършена, не трябва повече да бъде повтаряна. На празника Очищение юдейският първосвещеник влизал в Святая Святих с кръвта на изкупителната жертва. Иисус обаче се жертва един единствен път и чрез Неговата жертва, „като дойде Първосвещеник на бъдещите блага, с по-голяма и по-съвършена скиния, неръкотворна”, влиза веднъж завинаги в небесното светилище (Евр. 9:11-12).

Посланието до евреите набляга върху единствеността на жертвата на Първосвещеника Христос (9:25-26). Същевременно обаче то изтъква вечния характер на първосвещенството на Спасителя. Както Светият Дух е възвестил чрез устата на псалмопевеца (Пс. 109:4), че Иисус е „свещеник навеки”, така след влизането Си в небесното светилище Той не престава да бъде Първосвещеник. Възнесен на небето, в славата на Отца, Той остава Първосвещеник, посредничещ за хората. Той е вечен Първосвещеник, защото и Неговата жертва е вечна. Съгласно Откровението на св. Йоан Богослов Христос, прославен на небесата, стоящ върху престола на славата, остава заклан Агнец (Откр. 5:6, 12), т. е. остава в състояние на жертва.

Непрестанното изливане в Църквата на изкупителната благодат чрез Христовата кръв представлява дело на Неговото вечно първосвещенство. Посланието до евреите ни казва, че „Иисус Христос е същият вчера и днес, и вовеки” (13:8). Той е същият и по отношение на Своето първосвещеническо дело. Което означава, че Църквата винаги има Христос като Първосвещеник и винаги има благодатта на Неговата жертва. Наистина чрез св. Литургия, безкръвната жертва, Христовото първосвещенство и жертва се актуализират непрестанно в живота на Църквата и непрестанно сме поканени да се причастим с Тялото и Кръвта на Кръстната жертва. На всяка Литургия Христос е и жертвата, която се принася и се преподава на вярващите, но Той е и жертващият Първосвещеник. Както като Бог истинен е и Приемащият тази жертва. В молитвата, произнасяна тайно по време на Херувимската песен, се казва и това: „Защото Ти си, Който принасяш и си принасян, Който приемаш и си раздаван, Христе Боже наш…”. 

Свещенството на Църквата има своята постоянна основа и извор в свещенството или първосвещенството на Христос. Днешното апостолско четиво (Деян. 20:16-18 и 20-36), което ни предава два откъса от словото на св. ап. Павел до презвитерите от Ефес (Деян. 20:17-35), ни разкрива тази връзка между Христос-Първосвещеника и свещениците на Неговата Църква. И че ако Христос е Свещеник (Първосвещеник), Неговата Църква има свещенство, чрез което постоянно се извършва делото на Христовото първосвещенство. Необходимо е да уточним тези неща, защото днес много християнски изповедания поддържат различно учение, отклоняват се от това, което Христовата църква е вярвала изначално.

Чрез делото на Христовото първосвещенство всички вярващи притежават едно свещенство като такива, които са помазани със Светия Дух (1 Иоан. 2:20, 27). За това свещенство на всички вярващи ясно ни говори Новият Завет. Св. ап. Петър казва: „Но вие сте род избран, царствено свещенство, народ свет, люде придобити, за да възвестите съвършенствата на Оногова, Който ви е призовал от тъмнина в чудната Своя светлина” (1 Петр. 2:9; срв. 2:5 и Откр. 1:6; 5:10; 20:6). Църквата, „Божият Израил”, наследява привилегиите на стария Израил, следователно и царственото свещенство, за което кн. Изход (19:6; 23:22) ни казва, че са притежавали израилтяните. Ако обаче израилтяните са били народ свят и царствено свещенство само в предобразен смисъл, защото старозаветните реалности не са били друго освен „сенки” на даровете на Църквата (Евр. 8:5; 10:1), християните реално са свързани с Христос за изпълняване на Неговото свещенство и царство, образувайки истинския „Божи народ” (на гр. laos theоu, откъдето и наименованието лаици, т. е. членове на Божия народ, дадено на християните).

В Стария Завет обаче универсалното свещенство на израилтяните не изключва необходимостта от специално свещенство, каквото е било Аароновото свещенство. Същото нещо се случва и в Христовата църква: универсалното (царствено) свещенство на всички членове на Църквата не изключва нуждата и ролята на специалното или на ръкоположеното свещенство.

Спасителят е избрал дванадесет измежду Своите ученици, които е нарекъл апостоли, на които е поверил специална мисия (Марк 3:14-15; Лука 6:12-13). След това е избрал седемдесетте ученици (Лука 10:1). Изборът на двете групи разкрива ясното намерение на Спасителя да създаде Църква, организирана йерархично, с клир и народ. А кн. Деяния апостолски и новозаветните послания ясно ни посочват, че Църквата е имала изначално установена йерархия чрез тайнството свещенство с три степени: дякони, свещеници и епископи.

Поставяването на дяконите чрез молитва и ръковъзлагане (Деян. 6:1-6) е първият акт, отбелязан в Новия Завет, в посока на учредяване на степените на специалното свещенство. В апостолската епоха ще видим дякони не само в Йерусалим, но и в другите църкви (Фил. 1:1; 1 Тим. 3:8 сл.). Тяхното служение не е имало само административен характер – като служението на трапезите в Йерусалимската общност, защото ги срещаме да развиват активна дейност, проповядвайки евангелието (Деян. 6:8 и сл.; 8:5 и сл.) и извършвайки понякога тайнството на светото Кръщение (Деян. 8:38). Важността и характера на служението на дяконите произлиза и от строгите критерии за избор на кандидатите за дяконство, споменати от св. ап. Павел (1 Тим. 3:8-13).

Веднага след слизането на Светия Дух апостолите ръкоположили и свещеници. В Деян. 11:30 срещаме за първи път йерусалимските свещеници да приемат от името на тяхната църква помощи, донесени от св. Павел и Варнава от Антиохия Сирийска. Приемането на свещенството се извършвало чрез ръкоположение. Така св. ап. Павел и Варнава се грижили по време на мисионерските си пътешествия да поставят църковни служители за новооснованите общини: „като им ръкоположиха презвитери за всяка църква” (Деян. 14:23). Особената роля на свещениците, редом със св. апостоли, ясно се разкрива в повествованието на Лука за Апостолския събор в Йерусалим (Деян. 15:2, 4, 6). Писменото решение на този събор, който носи подписа на „апостолите, презвитерите и братята” (Деян. 15:23; ст. 22), показва ясното разграничение между йерархия (апостоли и свещеници) и верен народ, определен чрез изрази като „цялата църква” (ст. 22) и „братята” (ст. 23).

Макар в книгите на Новия Завет понятията „свещеник” и „епископ” да са използвани понякога като взаимнозаменяеми, тази липса на терминологична яснота не означава изобщо обърканост по отношение на църковните служения. Ясно е, че някои лица са имали служението на епископи в днешния смисъл на думата. Така св. Яков, „брат” Господен, един от „стълбовете” на Църквата (Гал. 2:9), е бил Йерусалимски епископ (Деян. 15:13 сл.; 21:18). Тимотей е бил епископ в Ефес; на него ап. Павел поверил да ръкополага свещеници и дякони (1 Тим. 5:22; 3:1 сл.) и да надзирава поведението на свещениците (1 Тим. 5:17), откъдето се заключава, че той не е бил само свещеник, но е имал епископско достойнство. Тит, поставен от същия апостол за епископ на Крит, също е имал възложението да ръкополага свещеници за църквите на неговия остров (Тит 1:5).

За природата и действието на свещенството трябва да кажем накратко следното:

Св. евангелия посочват, че Христос е дал на св. апостоли сили, които не е дал на други, с други думи: да проповядват благовестието (Мат. 28: 19-20; Марк 16:15), да извършват св. тайнства (Мат. 18:18; 28:18-19; Лука 22:19; Иоан 20:22-23 и др.) и да ръководят вярващите към спасение (Мат. 18:17; Лука 10:16; 1 Кор. 5; 2 Кор. 10:6; 13:2, 10 и др.); и тези сили не престават със смъртта на апостолите, но продължават да действат в Църквата чрез свещенството.

Протестантите и неопротестантите отхвърлят специалното (сакраментално) свещенство. Пасторите на тези изповедания са смятани за делегати на вярващите, като тяхната функция има основание не в специален акт на Светия Дух, а в общото свещенство на всички вярващи. Съвсем друго обаче ни учи Новият Завет. Св. ап. Павел, в словото си до презвитерите в Ефес (Деян. 20:17 сл.), казва между другото: „Внимавайте, прочее, върху себе си и върху цялото стадо, сред което Дух Светий ви е поставил епископи” (ст. 28). Следователно свещениците са установени в тяхното служение от Светия Дух; те не са обикновени „делегати на общността”, а „делегати” на Христос чрез Светия Дух. Затова св. Йоан Златоуст казва: „Ако не би бил Светият Дух, не биха били пастири и учители на Църквата. Защото те са установени чрез Духа, както казва Павел: сред което Дух Свети ви е поставил епископи” (Беседа 14 за Петдесетница – PG 50, 458).

В свещенството се влиза чрез ръкоположение, което е тайнство, имащо видима страна (възлагане ръцете на епископа и молитвата за призоваване на Светия Дух) и невидима страна (получаване благодатта на свещенството от ръкополагания). Св. Йоан Златоуст казва: „Защото това е свещенството: възлага се ръка на мъжа, но Бог върши всичко и Неговата ръка е, която докосва главата на ръкополагания, ако се ръкополага както трябва… Защото, ако не съществува залогът на Духа, … не бихме имали свещеници” (Беседа 14 върху Деяния апостолски – PG 60, 180). Още в Стария Завет е съществувал акт на преподаване на духовните сили чрез ръковъзлагане. Така е направил Моисей с Иисус Навин (Числ. 27:15-23) и светият автор държи да уточни: „И Иисус, син Навинов, изпълни се с дух на премъдрост, защото Моисей бе възложил върху него ръцете си” (Втор. 34:9). Колко по-възвишен и по-действен е този акт в Христовата църква, където ръкоположението е приобщаване към благодатта и силата на Казалия: „даде Ми се всяка власт на небето и на земята” (Мат. 28:18)!

Бидейки свето тайнство, Ръкоположението преподава на получателя благодат за служение, която не притежават неръкоположените вярващи. Св. ап. Павел назидава Тимотей да постави в действие тази благодат на свещенството, като казва: „Не занемаряй дарбата, която е в тебе и ти бе дадена чрез пророчество с възлагане върху ти ръцете на свещенството (= ръкоположението)” (1 Тим. 4:14); както и: „Затова ти напомням да разпаляш Божия дар, който е в тебе чрез моето ръковъзлагане” (2 Тим. 1:6).

Благодатта на ръкоположението прави от свещеника „служител Христов и разпоредник на тайните Божии” (1 Кор. 4:1). Съработничейки с получената благодат, ръкоположеният се превръща в инструмент на божественото дело за спасението. Това е възвишено и славно служение, но и страшно, многократно превъзхождащо старозаветното служение, както казва св. ап. Павел: „ако служението на смъртта по букви, издълбано на камъни, беше тъй славно, … то как не ще бъде много по-славно служението на духа”! (2 Кор. 3:7-8). Св. Силуан Атонски казва, че „църковните пастири носят в себе си толкова голяма благодат, че ако хората могат да видят нейното великолепие, целият свят би бил в изумление; но Господ я е скрил, щото служителите Му да не изпадат във високомерие, но да се спасяват чрез смирение (Между ада на отчаянието и ада на смирението, Алба Юлия: „Деисис” 1994, с. 163, прев. на румънски).

Чрез свещеника, който свещенодейства, действа Сам Бог. Св. Йоан Златоуст казва: „При все че стоящият пред вас е човек, Бог е, Който действа чрез него. И така, не гледай природата на този, който се вижда, но разумей невидимата благодат” (Слова върху Господските празници, Букурещ 1942, с. 257, прев на румънски).

От природата и служението на свещенството произлиза и неговата незаменима роля в Христовата църква. Ето, например, какво пише Антиохийският епископ св. Игнатий Богоносец, умрял мъченически по времето на имп. Траян (2 в.): „Всички следвайте епископа, така както Иисус Христос – Отца! И презвитера [следвайте], все едно апостолите! А за дяконите внимавайте като за Божия заповед. Нито един да не върши без епископа нищо от нещата, които се отнасят до Църквата. Нека [ви] води онази сигурна Евхаристия, която [се отслужва] от епископа или от онзи, на когото той я е поверил. Където и да се яви епископът, там да върви множеството… Защото не е възможно да се прави без епископа нито кръщение, нито събранието на любовта. А каквото одобрява той, това и на Бога е благоугодно, за да е здраво и сигурно всичко, което вършите… Добре е да мислим за Бога и за епископа. Който почита епископа, е почетен от Бога: който върши нещо тайно от епископа, служи на дявола” (Послание до смирненци, 8, 1-2; 9, 1: – В: Светоотеческо наследство. Изборник, С. 2001, с. 47). Тук, както и на други места в своите послания, св. Игнатий Богоносец особено набляга върху централното място на епископа като гарант за единството на вярващите в Христос и в Църквата.

Да внимаваме, възлюбени мои братя, върху тези слова и свети наредби, за да бъдем по този начин едно в Христос, така както Той ни иска и както се е молил за нас да бъдем. Бягайки от всяко заблуждение и бидейки истински живи членове на Христовата Църква, в смирение и послушание, да станем в пълнота причастници на благодатта на Неговото вечно първосвещенство.

* Pr. prof. dr. Vasile Mihoc, Predici exegetice la duminicile de peste an, Sibiu 2001, p. 43-48.

Превод от румънски: свещ. Кирил Синев


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wckch 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Когато човек се моли, той се държи към Бога като към приятел – разговаря, доверява се, изразява желания; и чрез това става едно със Самия наш Създател.

Св. Симеон Солунски
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.