Иисус Христос – Светлината на света

Във Витезда (Иоан 5:1-18) Иисус не само се проявява като „Господар на съботата“, но и посредством чудото с изцеряването на парализирания, който в невъзможността си да се движи е бил като мъртъв, Той се разкрива като Този, Който „възкресява мъртви и оживотворява“ (ст. 21), като божествения извор на спасителната благодат. Посредством чудото с умножаването на хлябовете (Иоан 6:1-14) Иисус се разкрива като Този, Който е „Хлябът на живота“ (6:35-59). Чудото с възкресяването на Лазар (Иоан 11:1-45) ни открива, че Иисус е „възкресението и животът“ (ст. 25). Затова първата половина от Ивангелие според Йоан (гл. 2-12) е наречена от тълкувателите „Книга за личбите“.

Втората важна идея, която извличаме от Иоан 2:11, е това, че посредством Своите „знамения“ Иисус явява „славата“ Си. Става въпрос за божествената слава на въплътеното Слово. Извършителят на тези „знамения“ не е кой да е чудотворец, а Самият Божи Син, дошъл в света, и следователно вярващите в Него могат да съзерцават „славата Му“ (Иоан 1:14).

На трето място този стих ни казва, че благодарение на това „начало на знаменията“ (в превода на български „начало на чудесата“, бел. прев.) учениците са повярвали в Иисус. Впрочем и в случая с другите „знамения“ е изтъкната идеята, че те водят до повярване. Представяйки ни ги в своето евангелие, св. Йоан Богослов цели същото и с нас, ползващите това евангелие, т. е. да ни напъти във вярата в Иисус Христос, Божия Син. Той ясно заявява това си намерение, когато казва: „И много други чудеса (знамения!) направи Иисус пред учениците Си, за които не е писано в тая книга. А това е написано, за да повярвате, че Иисус е Христос, Син Божий, и като вярвате, да имате живот в Неговото име“ (Иоан 20:30-31).

Тези три заключения ясно се извличат и от съдържанието на днешното евангелие (Иоан 9:1-38).

На първо място изцеляването на слепородения също е чудо със стойността на „знамение“. Разбира се, става дума за нечувано чудо. Констатира го самият облагодетелстван от чудото – бившият слепец, когато казва: „Открай век не се е чуло, някой да е отворил очи на слепороден“ (ст. 32). Това чудо обаче има по-дълбоко значение – то ни открива Иисус като Светлината на света. Темата е важна за св. Йоан, който още в увода на евангелието държи да изложи истината за Христос – Светлината на света, казвайки: Йоан Кръстител „не беше светлината, а бе пратен да свидетелствува за светлината“ (Йоан 1:8), за сметка на това пък „Словото беше истинската светлина, която просветява всеки човек, идващ на света“ (1:9). В Иоан 8:12 Сам Иисус свидетелства за Себе Си: „Аз съм светлината на света; който Ме последва, той не ще ходи в мрака, а ще има светлината на живота“. Твърдението ще бъде повторно разкрито с подобни думи в Иоан 12:35-36, 46.

В днешното евангелие значението на изцеряването на слепородения се изтъква от думите на Спасителя, предхождащи извършването на чудото: „Аз трябва да върша делата на Тогова, Който Ме е пратил, докле е ден; настъпва нощ, когато никой не може да работи. Докле съм в света, светлина съм на света“ (Иоан 9:4-5). Така чудото с изцеряването на слепородения представлява знамение с това, че чрез това чудо Иисус се разкрива по конкретен начин като Светлина на света.

В същото време Извършителят на това чудо „явява славата Си“. Не която и да е слава на човешки чудотворец. Светът вече е познавал подобни чудотворци, а слава „като на Единороден от Отца, пълен с благодат и истина“ (Иоан 1:14). Приелият благодатта на Неговата светлина завършва със засвидетелстване, че е Син Божи и с поклонение на Този, Който е истински Бог (9:35-38).

Относно третото заключение много очевидна е дилемата вяра-неверие и в откъса от днешното евангелие. Можем да кажем, че в този случай само бившият слепец е спечелен за вярата в Христа. Дори родителите му, с естествената радост, която чувстват, виждайки сина си изцерен, не дръзват да рискуват отлъчването от синагогата посредством открито и смело засвидетелстване на техния Благодетел. Само предишният невиждащ сега вижда. И тук не става въпрос за телесното зрение, а за духовното. Какво обаче се случва с невярващите? Оправдава ли ги фактът, че са мнозинство? Че са се оградили с достатъчността на техните „библейско-богословски“ доводи? И че би било смешно да последват един младеж, който не само че не е виждал до този момент дневната светлина, но за когото са можели да кажат: „ти цял в грехове си роден, и ти ли нас учиш?“ (ст. 34). Не, духовно слепите нямат никакво оправдание, когато Светлината им се явява по такъв блестящ начин, а те си затварят очите и отказват да я видят и признаят. Особено когато правят това в името на претенцията, че те са виждащите. За такива като тях Светлината става Съдия: „… за съд дойдох Аз на тоя свят, за да виждат невиждащите, а виждащите да станат слепи“ (ст. 39). Съпоставянето на Христос със Светлината вече ги осъжда. Хората съдят самите себе си с реакцията си спрямо Светлината: едните приемат Светлината и доказват, че имат очи за гледане; другите я отхвърлят и доказват слепотата си.

Пред квази-общото неверие на юдеите и особено на техните религиозни началници евангелистът ще направи в даден момент това горчиво размишление: „Ако и да бе направил Той толкова чудеса пред тях, те пак не вярваха в Него“ (12:37); и подобно на синоптиците (Мат. 13:12-15; Марк 4:11-12; Лука 8:10) ще призове във връзка с неверието на избрания народ словото на св. пророк Исаия (6:9-10): „Тези люде ослепиха очите си и вкамениха сърцата си, та с очи да не видят и със сърце да не разумеят и да се не обърнат, за да ги изцеря“ (Иоан 12:40).

Духовната слепота е деяние на сатаната. Тези, които падат жертви на делото на лукавия, не могат да останат равнодушни към Христа; с това, че стават слуги на Христовия враг, те стават Негови врагове. Врагове, които изтръпват от ужас все повече и повече срещу Светлината. Които все повече и повече мразят Христа. Действието на сатаната в сърцето и живота на невярващите обяснява много добре, защо не съществуват „атеисти“, които чисто и просто да оставят Христос на мира. Можем да се запитаме: ако твърдят, че не вярват в Христа, ако отричат дори Неговото съществуване, защо изтръпват от ужас пред Него? Отговорът е ясен: защото, отричайки Христа и Неговата светлина, те не са фактически без господар, без „баща“. На тях Спасителят им казва: „Ваш баща е дяволът; и вие искате да изпълнявате похотите на баща си. Той си беше открай човекоубиец и не устоя в истината, понеже в него няма истина. Кога говори лъжа, своето говори, защото е лъжец и баща на лъжата“ (Иоан 8:44).

Бидейки синове и инструменти на лукавия, невярващите никога не остават в статична позиция; те се потапят все по-дълбоко в пропастта на неверието и враждебността срещу Бога и Неговия Христос. Така се случва и с „юдеите“ (ст. 18) или „фарисеите“ (ст. 13, 15, 16, 40) от днешното евангелие: тяхното положение по отношение на Спасителя се представя в образа на една все по-черна слепота. Наистина констатираме една низходяща градация в техните изразявания за Спасителя:

- „Тоя Човек не е от Бога“ (ст. 16);

- „Ние знаем, че Тоя Човек е грешник“ (ст. 24);

- „Ние знаем, че на Моисея е говорил Бог; а Тогова не знаем откъде е“ (ст. 29).

От лошо към по-лошо! От отказа да видят в Иисус Божия пратеник – и този отказ изглежда все по-чудовищен, колкото той е произнесен в името на Моисей и на юдейското откровение – до това да Го обявят за грешник, та дори по-лошо, за не-личност: „а Тогова не знаем откъде е“. Имали са всички мотиви да Го признаят в истинската Му идентичност. Очевидно е, че Иисус е извършил едно чудо без прецедент. Нямали са друг изход освен да се подчинят пред очевидността. Слепият по рождение вижда ясно това, което те не искат да видят; и им обръща внимание, че би било естествено и те да виждат: „… това е и чудното, че вие не знаете, откъде е, а ми отвори очите“ (ст. 30).

Положението на бившия слепец се явява в очевидно противоречие с това на невярващите юдеи. Той се изкачва, докато те слизат. Ето стъпалата на неговото изкачване по стълбицата на вярата в Христа:

- Иисус е „Човекът“, Който му е сторил добро: „… един Човек, Който се нарича Иисус, направи калчица, намаза очите ми и ми рече: иди в къпалнята Силоам и се умий. Отидох, умих се и прогледах“ (ст. 11). Първата стъпка е честно признаване на очевидността и идентичността на Иисус така, както той го възприема в този стадий на неговото отношение с Него. Той Го идентифицира по име (Иисус) и точно казва какво е направил Иисус за него;

- Иисус е пророк (ст. 17);

- Иисус „почита Бога“ и „върши волята Му“ (ст. 31); доказателството: самият факт, че е извършил чудото (ст. 30) и то чудо без прецедент (ст. 32);

- Иисус е „от Бога“ (ст. 33);

- Иисус е „Син Божий“; признавайки тази истина, бившият слепец изповядва вярата си в Христа и Му се покланя като на Такъв, Който е истински Бог (ст. 36-38).

Това изкачване доказва, че човекът се е научил да вижда. Той може да каже: „… тури ми калчица на очите, и се умих, и гледам“ (ст. 15). По-нататък в текста е представен като „прогледалия“ (ст. 18). Той е получил дара на зрението. Евангелието обаче ни казва нещо повече от това. То ни казва, че прогледалият не може да остане до това, което е знаел преди да вижда, и че с него се извършва продължителен прогрес с оглед на възприемане на действителността благодарение на зрението.

Какво чудно нещо се е случило с бившия слепец! Христос прави от него виждащ човек. И който вижда все повече и все по-добре. Вижда с телесните очи, но преди всичко вижда с духовните очи. С първите вижда с безкрайна признателност своя Благодетел и Го изповядва като такъв; с вторите вижда Този, Който е Светлината на света, и Го изповядва, че с Син Божи.

От текста на днешното евангелие запомняме още една подробност: св. Йоан Богослов държи да ни обърне внимание, че наименованието на къпалнята Силоам, в която Иисус е изпратил слепия да измие очите си, се тълкува „пратен“ (ст. 7). Защо той вмъква това уточнение? Безспорно, за да разкрие и по този начин, че Спасителят е Божият пратеник. Тази истина многократно се повтаря в страниците на четвъртото евангелие. Не водата на къпалнята е излекувала слепородения, а Христос, Божият пратеник. Една равинска поговорка гласи, че „пратеникът е едно и също с изпратилия го“. Евангелие според Йоан постоянно ни казва това нещо: че Иисус, Божият пратеник, е като Пратилия Го. Че Той е Бог истинен от Бог истинен. Че ако „Бог е светлина“ (1 Иоан. 1:5), Синът също е Светлина. Светлината, Която е дошла в света, за да просвети всеки човек (Иоан 1:9).

Вероятно обаче името Силоам трябва да се приложи и към слепия, който сега вижда. Чрез самия факт, че вижда, той има да изпълни една мисия. Той самият става пратеник на Пратеника, с мисията да даде свидетелство за Христос, Светлината на света. В Новия Завет също се среща – и то колко пъти! – една дума, означаваща „пратен“, този път дума с гръцки произход, за разлика от еврейското име Силоам. Става въпрос за думата „апостол“.

Самите апостоли са били човеци, които Спасителят чрез Своята благодат е направил да виждат; направил ги е да Го виждат, отворил им е духовните очи, за да Го възприемат в истинската Му идентичност. „Ти си Христос, Синът на Живия Бог“ – Го изповядва Петър (Мат. 16:16) на основата на възприятие, което му е прададено не от „плът и кръв“ (ст. 17). А в края на евангелието Тома, бившият невярващ, стига до това изповядване вследствие от свръхвидимо явление: „Господ мой и Бог мой“ (Иоан 20:28).

Така, тълкувайки името Силоам, св. Йоан Богослов призовава всеки от нас да стане човек, „който вижда“; и, виждайки, всеки от нас да стане „пратеник“ на Христос в света, така че всички слепци да придобият зрението си и Христос наистина да бъде приет като Светлина на света.

Вероятно се учудваме на слепотата на тогавашните хора. Как са могли да бъдат толкова слепи, та да се възпротивят на самата очевидност? Нещо повече, как е било възможно религиозните началници на юдаизма, които е трябвало да бъдат ръководство за слепите, да се покажат те самите толкова слепи, че с Писанието в ръка да се отрекат от Този, за Когото Писанието свидетелства?

Трагичната ситуация на тези хора трябва да ни предупреди за опасността на онази самодостатъчност: „Ние знаем“ (Иоан 9:24). Онзи беден духом, какъвто е бил бившият слепороден, е могъл да им репликира: „Вие не знаете!“ (ст. 30).

Да внимаваме, манталитетът на фарисеите не е изчезнал веднъж завинаги заедно с фарисейската класа. И днес има достатъчно духовни слепци, които в името на едно арогантно „Ние знаем“ провъзгласяват срещу Христа и Неговото спасително дело присъди, на които безапелационно вярват. Техният грях е толкова по-голям, колкото смятат, че виждат добре. Спасителят казва: „… да бяхте били слепи, не щяхте да имате грях; но сега казвате, че виждате, затова грехът ви остава“ (Иоан 9:41).

И днес мнозина са тези, които се произнасят със самодостатъчното „Ние знаем!“ срещу онези, които, намирайки Христа, не могат да не бъдат Негови изповедници. Мракът ни обгръща от всички страни, слепотата е всеобща, гангрената на смъртните грехове е обхванала румънското общество (и българското; бел. прев.) до кокъла, хулата, убийството, разврата и подобните им безсрамно дефилират пред очите на всички. И когато излекуваният от слепота дойде и нарече тъмнината по име и засвидетелства Христовата светлина, той бива отхвърлян с „аргумент“, приличащ на две капки вода с върховния „аргумент“ на някогашните фарисеи: „Ти ли нас учиш?“.

В името на „Ние знаем!“ могат да се произведат всякакви аргументи, чрез които бившият слепец да бъде заставен да си стои на мястото! И повече да не заявява с такава убедителност, че Иисус го е изцерил и че Той е Светлината на света.

О, възлюбени мой братко, вероятно и ти още си сляп, при все че ти се струва, че ясно виждаш. Вероятно и ти се подиграваш на изцерения слепец и го третираш с фарисейска надменност. Време е да се събудиш! Не губи шанса да приемеш сега истинската Светлина! Научи се от слепеца да не бъдеш повече сляп! Остави Иисус да ти постави смирената калчица – калчицата на смирението – на очите, така че да се отворят и ясно да виждаш Сина Божи!

Превод от румънски: свещ. Кирил Синев

* Източник: Pr. prof. dr. Vasile Mihoc, Predici exegetice la duminicile de peste an, Sibiu 2001, p. 38-42 (бел. прев.).