Думите на устата ми и помислите на сърцето ми да бъдат благоугодни пред Тебе
(Пс. 18:15)Тъй като вече сме поели по пътя на Великия пост, може би би било полезно да спрем за момент и да се съсредоточим върху мястото, където се намираме, както и върху целта, към която сме се запътили. Досега си припомнихме смирението на митаря и завръщането на блудния син. Призовахме в съзнанието си Деня на Страшния съд и превъзходството на любовта. А през следващите седмици ще преминем през различни духовни пространства, съсредоточени и достигащи своята кулминация в пътя към Кръста.
Но как точно се вписва Първата неделя на Великия пост във всичко това, което току-що описахме? Как е свързана Неделята на православието с болестта и изцелението, с покаянието и прошката?
Разбира се, знаем историческия контекст на осмия и деветия век. Също така сме наясно, че богословското учение за св. икони се основава на Въплъщението. Познаваме и вдъхновяващото изкуство на Теофан, Рубльов, Успенски и Кондоглу.
Въпреки това, в много църкви по света този ден се характеризира с усещане за триумфализъм, който по-скоро наподобява лов на вещици, преследване на еретици, отколкото каквато и да е духовна задълбоченост или помирение. В този дух се произнасят остатъци от византийски анатеми, отправят се укори към религиозни лидери, а в същото време намираме повод да осъждаме тези, които… просто не ни допадат.
И всичко това – било защото си въобразяваме, че ние самите притежаваме границите на догмата и морала, било защото се самозалъгваме, че сме защитници на Преданието. Но дали този подход наистина уважава и изразява духа на Великия пост?
Наистина има нещо съблазнително в преследването на инакомислещите – търсим ги както вътре, така и извън Църквата. За някои тази неделя не е нищо повече от възможност да отдадат почит на героите на православието, като същевременно заклеймят еретиците – акт, който служи като гаранция за едно усещане за чистота или безукорност.
Смятам обаче, че духовното настроение, което подхожда на периода на Великия пост, както поне е изразено в молитвата на св. Ефрем Сирин, не окуражава както „духа на празнословие“, така и „духа на властолюбие“.
Освен това, в днешното състояние на православието, едва ли се нуждаем от специален празник, за да се почувстваме горди като православни, нито пък за да съдим самодоволно за инославието на другите.
Тишината на иконата
Днес ще се проведат литийни шествия с икони: някои ще ги проследят в храма, а други – онлайн, от дома си. Това не е просто обикновен празник, а истинско ликуване.
Тук обаче се крие едно парадоксално тайнство: тишината на иконите. Когато влизаме в храма или се молим у дома, сме обгърнати от хармоничната, очевидна и повсеместна тишина на иконите. Това е безмълвно провъзгласяване както на реалността, така и на осъществяването на Царството Божие сред нас и в нас.
Тук именно откриваме едно противоречие. В продължение на много векове Църквата е живяла с иконите, без обаче да изпитва необходимостта да говори за тях. В продължение на повече от две хилядолетия Църквата се е молила чрез иконите, но без излишни проповеди за самите икони.
Дори в периоди на гонения, когато вярващите са свързвали с иконите самото оцеляване на своята вяра, дори тогава те не са им придавали някакво метафизично измерение.
Ако прочетем внимателно светоотеческите текстове, посветени на иконите, като тези на св. Йоан Дамаскин (8 в.) и св. Теодор Студит (9 в.), ще открием, че те поставят особен акцент върху Въплъщението на Бога.
Това има огромно значение, защото Творецът влезе в творението, което означава, че цялата вселена – всеки човек и всяко живо същество – отразява образа на Бога.
В същото време, никъде не срещаме особено ударение върху иконите като „прозорец“ към небето или като „израз“ на естетическа красота. Не съществува и някакво изкуствено разграничение между „традиционен“ и „реформиран“ характер на иконите.
Дори в златната епоха на иконописта – в ранните школи на Крит и Русия, или по-късно в Сърбия и Румъния – на посланието на иконата не се придаваше особено значение. В продължение на векове иконите бяха обгърнати от духовно съзерцание и богословско мълчание.
Едва наскоро иконата се „възроди“ като екзотичен обект, от който се очаква да може да привлече повече хора към православната духовност и мистицизъм.
Следователно, първото нещо, което бих искал да подчертая, е, че тишината е същността на иконата. Иконата е празна, тя не е някакъв самодостатъчен обект, а остава отворена за тълкуване. Въпреки своята внушителна осанка и изразителност, иконата е преди всичко образец на върховна тишина.
Това самò по себе си е от огромно значение. Защото празнотата и безмълвието на иконата в крайна сметка ни свързват с реалността, която тя изобразява – било то свято лице или чудо, което изразява и ни напомня за живия Бог.
Светът на иконата
Ако обаче иконата можеше да говори, какво би ни казала? С една дума, тя би провъзгласила: „И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро“ (Бит. 1:31).
Думата „добро“ в кн. Битие произлиза от „красота“ и означава прекрасно, съвършено. Толкова много възлюби Бог света, че влезе в историята, като прие сътворената природа от велика любов и човеколюбие.
Несъмнено всичко, което виждаме и казваме, всичко, което правим и докосваме, е опетнено от грехопадението и помрачено от греха. И въпреки това, иконата свидетелства за чистата доброта и преобразената красота на вселената – вашата и моята.
Тя е символ и доказателство за безграничната благост и неизмеримата красота на всички неща и хора. Всички и всичко се съдържат в дървото на иконата, както и в св. Причастие в Чашата на Евхаристията.
С една дума, иконата е тайнство.
Не е ли значимо, че когато гледаме иконите, намираме утеха, чувстваме се по-малко самотни и разбираме, че никой не ни съди?
Иконите ни позволяват да стоим пред тях, да бъдем с тях, в тишина, без намек за разделение или чувство за срам. Да бъдем с иконите в храма означава именно да сме приети, добре дошли, да знаем, че нашето присъствие е ценно. Те не ни приемат за даденост, не ни изоставят и не ни натоварват с вина.
Църквата не е и не бива да бъде като другите институции. Тя не е и не трябва да прилича на политическа партия, която ти налага цензура, ако поставиш под въпрос нейната линия или ако поемеш риск. В Църквата има място за провали и грешки, за отклонения и престъпвания. Също така обаче има и пространство за завръщане и прошка. Защото прошката (συγ-χώρηση) означава именно да правиш място за другия.
В крайна сметка, ако съдиш някого в Църквата, най-вероятно осъждаш, грешиш и се стремиш да наложиш волята си над другите, изобличавайки ги според изкривено и ограничено разбиране за православието или морала.
Ако обаче видим в своя брат или сестра това, което Христос виждаше във всеки грешник – образа на Твореца, лика на Изкупителя, знака на Утешителя – тогава най-вероятно ще го доближим с благоговение, със смирение и ще му окажем милост.
Точно както стоим пред една икона. Дълбоко в нас – по-дълбоко, отколкото обикновено осъзнаваме – се крие образът на Бога, който оцелява и тържествува в мига, в който се откажем от всяко желание за самоправедност и себевъзвеличаване.
Това е триумфът на православието! Това е истинското тържество на иконите!
Не в осъждането на грешките на някои, а в разпознаването на Божията светлина във всичко.
Смисълът на този празник е да виждаме в другите носители на Божията благодат и присъствие. Означава да позволим на Божията светлина да сияе по-ярко, на Неговата животворяща енергия да се разпростре по-свободно в нас и около нас. Това е и призивът на Първата неделя на Великия пост, това е зовът към всеки християнин.
Затова изнасяме иконите в литийни шествия, защото те са нашите образци – онова, което искаме да станем. Тази единствена в годината неделя изваждаме иконите от иконостаса, приближаваме ги по-близо до сърцата си, носим ги по улиците, в храмовете, в домовете си. Нека тръгнем и ние – като икони, които копнеят за своето възстановяване, по пътя към озарената от светлина Пасха, която прогонва всяка тъмнина от сърцата ни и от света.
* Проповед, произнесена в Неделя на православието, март 2021 г., в Центъра за православни християнски изследвания на университета „Фордъм“
