Интервю със Елеонора Караиванска, зограф и преподавател по иконопис в Софийската духовна семинария
- Какво означава да си зограф в 21 век, когато сме залети от визуална информация и лесни решения?
- От днешна гледна точка не мога да си представя как зографите са общували и обменяли информация в миналото, но те със сигурност са го правили и по този начин са изграждали и пренасяли традицията през вековете. Изследователите на църковното изкуство все още не са намерили еднозначни отговори на това как точно зографите са препредавали и усъвършенствали уменията си, какъв е бил начинът им на живот и социален статус. Ясно е, че са работили в малки или по-големи групи, където водещ е „майстора“, придружен от помощници – чираци и ученици. Учениците са заплащали за обучението си, което е продължавало до десет години. Това е бил занаят с полуномадски характер, какъвто впрочем е и днес, тъй като изписването на храм е свързано с дългосрочна работа и преместване на цялото ти битие на друго място, поне през топлия сезон, а понякога и целогодишно.
Днес имаме достъп до обширна визуална информация, свързана с църковното изкуство. Можем да препускаме през различните периоди и стилистики с едно кликване на мишката. Това ни помага да имаме широка култура, но същевременно е и голямо предизвикателство пред зографа. Как да я анализираш, да я обхванеш и синтезираш, така че „творчеството ти“ да се приобщи органично с тази многовековна култура.
Какво имам предвид? Всеки архитектурно-църковен обект изисква различен идейно-богословски, композиционен и стилистичен подход. Поради възможността да боравим с безкрайно голямата информация ние можем да си позволим да влезем в разнообразни решения. Това в миналото не е било възможно. Линията на обучение е била обвързана пряко с подготовката и уменията на майстора и днес можем да проследим колко плавно се е развивала дадена стилистика или изобразителен език.
Съвременният зограф може да се движи имитативно и бързо през различните периоди и стилове в църковното изуство. Въпрос на творческо решение е дали да интерпретира духа на конкретен паметник като например манастира „Хора“ в Истанбул или пък някой друг паметник или знаков автор. Да вземем за пример Мануил Панселинос, работил в ранния ХIV век. Днес той е дотолкова интерпретиран от множество колеги, че художествената му стойност девалвира до голяма степен. Панселинос е съумял да създаде ясна пластична система, която отчетливо се анализира и помага да се разбере как е изграждал формата, затова работата му може да служи като учебник.
Всъщност в това се изразява и големият проблем за всеки съвременен зограф – къде да се „настани“, коя традиция да следва и как като автор да се отрази в нея.
- Църковният живот и църковното изкуство в частност държи много на преданието. Самата дума показва, че става дума за опит, който се предава от човек на човек. Жив ли е духът на ученичеството в зографското изкуство днес, съществуват ли школи и майстори-зографи, които да обучават свои ученици, които след това да станат разпознаваеми като група?
- Този тип школи, като предание на занаята, вече са загубени. Както споменах, водещата фигура на майстора, на посветения в занаята днес поне у нас я няма. Ние се опитваме да се осланяме на църковното изуство в най-общ план, но всъщност нямаме корен. Такива школи са били живи у нас последно през Възраждането ни. На съвременния зограф му липсва възможността действително да общува с майстора и от там да черпи от извора. Създаваме изкуствени диалози, които разиграваме в ума си, опитвайки се през визуалното изкуство, което сме наследили, да вникнем в мисленето на съответния майстор-зограф.
У нас има опити да се систематизира обучение в тази посока във висши учебни заведения като специалност „църковни изкуства“ към Богословския факултет на Великотърновския университет, както и в АМТИИ - Пловдив. В НХА- София в специалност стенопис също има занимания по иконография.
Тук ще се опитам да очертая разликата между т. н. школа и обучението, било то университетско или средношколско.
От историческите и визуални извори можем да проследим, че школата се е формирала около една водеща личност – майстор, който с таланта си е завихрял голям творчески потенциал и е увличал много хора около и след себе си. В дълъг времеви период неговият специфичен „авторски“ пластичен език или изобразителна система се доразвива и пренася от неговите ученици и тук искам да подчертая също и голямото значение на живата връзка между учител и ученик.
Тази система може да бъде предавана и се превръща в универсален език, който наследниците – зографи, дори да са с по-скромни възможности могат да интерпретират. Обикновено знаковите постижения в църковното изкуство, както и във всяко друго се създават от ярко надарени личности, които остават като репери в този занаят.
В обучението в средните училища и ВУЗ -овете има опит да се систематизира програма с предмети, които да изградят необходимите умения, свързани с това изкуство. Те са свързани с рисуването, живописта, композицията, иконографията, богословието и др. полезни дисциплини, но всичко това обаче не създава жива пластична система. Обучаващият се трябва сам да търси и създава свой пластичен език.
Има съвременни автори, които на базата на традицията създават собствен изобразителен език, обоснован в цялостна богословска и художествена система и го преподават. Такъв един е Георгиос Кордис от Гърция. В Румъния също има такива имена, както в Русия и Сърбия.
- Тази професия, която изисква толкова много енергия, всеотдайност и подготовка не е ли по някакъв начин застрашена от навлизането на евтина печатна продукция в храмовете днес? Това не демотивира ли млади хора да отделят сили на това поприще и въобще има ли търсене на това изкуство?
- Да се надяваме, че Църквата, за която работим и която често е поръчител, ще съумее да се предпази от порочни практики и палиативни решения. Да не пренебрегва голямата си роля, която има да подбира внимателно и с вещина хората, които качествено работят за нея.
Да си на свободна практика означава ти сам да си намираш поръчките и задачите, а това е свързано с голяма доза несигурност и стрес. Затова и с църковна стенопис се занимават много малко хора. Един зограф или екип, за да се развиват и да стават все по-добри, трябва да имат работа постоянно. Освен всичко това, този занаят е свързан с доста специфични неудобства, изпитания и дори лишения и за да се утвърдиш, трябва да развиваш нужните качества. Изобщо, за да се справяш, в това число и чисто финансово, трябва да си доста организиран, гъркав, устойчив и най-вече мотивиран. Този стил на живот е своего рода аскеза и при това няма гарантиран успех. Именно това кара много колеги да препускат през тази работа, без да влагат много от себе си, тъй като не могат да си го позволят. .
Що се отнася до младите хора днес, те като че ли търсят ясна програма за бъдещето си и такава неопределеност и неясна перспектива донякъде ги демотивира. Слава Богу има и такива, които имат интерес, вълнуват се и правят първите си стъпки в занаята.
- Какви са границите на творческата свобода на иконописеца? Кое задава рамката, в която той се чувства удовлетворен като творец?
- Зографът е посредник между Писанието и традицията, от една страна, и богомолците, които влизат в храма, от друга. Ролята му е отговорна и по тази причина не бива да се вклинява крайно фриволно по стените на храма. Миряните, които влизат в това специфично пространство, трябва да разпознаят това, което правиш, като църковно дело, като църковно изкуство. Тоест, традицията и тези, които я припознават като такава, трябва да се срещнат в това, което създаваш. Това е рамка, но тя е само условна – всъщност това е една голяма свобода и голямо вдъхновение да търсиш тази събирателна точка във всяко задание. Защото, все пак, чрез това, което правим, ние се стараем и да възпитаваме вкуса на влизащите в храма, да ги провокираме по някакъв начин да видят в иконографията нещо, което да ги привлече, да се вгледат в него и да потърсят новото в познатото, в традицията.
Творческа биография на автора:
Елеонора Караиванска работи повече от двадесет и пет години в областта на християнското изкуство – иконопис и храмова стенопис. Завършва средното си образование в Националното училище за изящни изкуства „Илия Петров“ – гр. София, а след това и Художествената академия „Николай Павлович“, където се дипломира като магистър по стенопис в класа на проф. Тома Върбанов. Непосредствено след завършването си участва в екипа на професора си по изписване на два храма. Самостоятелната ѝ изява в храмовото пространство започва с изписването на храм „Преображение Господне“ в кв. „Лозенец“ в София през 2009 г., където работи с екип от колеги – Вера Върбанова, Ясен Иванчев, Петър Николов и Галин Паскалев. Ръководи проекта по изписване на храм „Св. вмчк Мина“ в с. Каленовци, общ. Годеч, и параклиса „Св. Йоан Рилски“ към Минно-геоложкия университет в София. Работи в областта на иконописта от студентските си години. Изписала е олтарните икони в храмовете „Преображение Господне“ и „Св. Георги Победоносец“ в София. Нейни икони могат да се видят в храм „Св. Богородица – Живоприемен източник“ в кв. „Подуяне“, в академичния параклис „Св. Климент Охридски“ в Богословския факултет на СУ и в много други храмови и обществени пространства, в частни колекции у нас и в чужбина. Член е на СБХ – секция „Монументални изкуства“. От 2016 г. води курс по иконопис към Софийска духовна семинария „Св. Йоан Рилски“.
И К О Н И
С Т Е Н О П И С И
Параклис към Минно-геоложкия университет "Св. Иван Рилски"
Храм "Преображение Господне", София
Храм "Св. Мина", село Каленовци
