Из "Приказката, наречена Рилски манастир"

Пър­ва­та ми сре­ща с та­зи въл­ну­ва­ща при­каз­ка ста­на в ед­на тър­жес­т­ве­на и юби­лей­на го­ди­на. Бъл­га­рия чес­т­ва­ше 1000-го­диш­ни­на­та от ми­га, в кой­то све­ти Иван Рил­с­ки е зас­та­нал на нес­ме­ня­е­ма стра­жа пред Бо­жия трон, за да зак­ри­ля своя на­род и зе­мя­та му. 

Бях съв­сем мал­ка, за­то­ва нав­ли­за­не­то в та­ка не­поз­на­то­то за менe ду­хов­но цар­с­т­во из­г­леж­да­ше ка­то кра­си­во въл­шеб­с­т­во. 

То­га­ва от га­ра Ко­че­ри­но­во по­тег­ля­ше тро­га­тел­но­то де­ко­вил­но влак­че, ко­е­то ни­то един съв­ре­ме­нен мла­деж не би мо­гъл да си пред­с­та­ви. То при­ли­ча­ше по­ве­че на дет­с­ко уве­се­ли­тел­но пре­воз­но сред­с­т­во, от­кол­ко­то на се­ри­о­зен влак. Ми­ни­а­тюр­но­то му ло­ко­мо­тив­че, ко­е­то и до днес мо­же да се ви­ди на ав­то­га­ра­та в гр. Ри­ла, тег­ле­ше по тес­но­ли­ней­ния же­ле­зен път два-три ва­го­на с об­щи се­дал­ки, раз­по­ло­же­ни от две­те стра­ни. Пъп­ле­ше бав­но на­го­ре по пла­нин­ски­те стръм­ни­ни. А име­на­та на га­рич­ки­те с ед­нак­во мал­ки, жъл­те­ни­ка­ви сгра­ди, отек­ва­ха в съз­на­ни­е­то ми ка­то тайн­с­т­ве­ни зак­ли­на­ния: Ко­че­ри­но­во, Стоб, По­ро­ми­но­во, Пас­т­ра, а на­ред с тях ­ и га­ра­та с име­то на не­ве­ро­ят­но кра­си­ва­та пла­ни­на: Ри­ла. 

Очак­вах с тре­пет пър­ва­та сре­ща със све­ти­ня­та, за ко­я­то та­ка мно­го ми беше го­во­ри­ла мо­я­та май­ка. Но ко­га­то на­ис­ти­на зас­та­нах пред мо­гъ­щи­те ка­мен­ни сте­ни и съз­рях яки­те же­лез­ни две­ри, из­пи­тах чув­с­т­во­то, че стоя пред въл­ше­бен за­мък, кой­то ще ми да­ри си­гур­ност, ра­дост и зак­ри­ла. 

Беше есен. А при­ро­да­та ся­каш беше ре­ши­ла да ми до­ка­же, че е съб­ра­ла в прос­ла­ва на то­ва мяс­то всич­ко­то си мно­гоц­ве­тие. В он­зи миг дет­с­ко­то ми съз­на­ние за пър­ви път се до­кос­на до стран­на­та и прек­рас­на ис­ти­на, че зе­ле­ни­ят цвят при­те­жа­ва не­из­б­ро­и­мо мно­го ню­ан­си. А ни­то жъл­ти­ят, ни­то чер­ве­ни­ят, ка­фя­ви­ят или ви­о­ле­то­ви­ят са съг­лас­ни да му от­с­тъ­пят пър­во­то мяс­то по бо­гат­с­т­во и кра­со­та. 

И до днес пом­ня она­зи пър­ва, щед­ра глът­ка въз­дух, из­пъл­ни­ла гър­ди­те ми с пър­во­то вли­за­не в ши­ро­кия, спо­ко­ен двор. Пом­ня из­лъс­ка­ни­те от стъп­ки­те на ве­ко­ве­те пло­чи, ве­ков­ния бор, прос­т­рял кло­ни­те си до са­ма­та ма­нас­тир­с­ка сгра­да. Пом­ня дър­ве­ни­те и бе­ло­ка­мен­ни ко­ло­ни, свър­за­ни с ха­рак­тер­ни сво­до­ве. Ся­каш ня­кой бе ре­шил да на­пи­ше чрез тях без­к­рай­на­та пе­сен на пра­вос­лав­на­та вя­ра и ка­то в му­зи­кал­на пар­ти­ту­ра да свър­же със зна­ка “ле­га­то” всич­ки от­дел­ни пос­ту­ла­ти на ней­ни­те за­ко­ни. В ду­ша­та ми за­ви­на­ги се за­па­зи тайн­с­т­ве­ни­ят аро­мат на праз­нич­ния храм. За­се­ли­ха се в нея без­б­рой­ни­те об­ра­зи на свет­ци, мъ­че­ни­ци и во­и­ни, ко­и­то ме гле­да­ха от сте­ни­те. За­пом­них ви­со­ки­те та­ва­ни с ку­пол­ни­те ни­ши. Пре­гър­на ме му­зи­ка­та, ко­я­то зву­че­ше наб­ли­зо до ол­та­ра. 

Не пом­ня ни­щич­ко от пищ­ни­те тър­жес­т­ва. Ни­то мно­гоб­рой­ни­те тъл­пи от пок­лон­ни­ци, ни­то ма­га­зин­че­та­та със су­ве­ни­ри, ни­то праз­нич­на­та шу­мо­те­ви­ца из окол­ност­та. В мо­я­та при­каз­ка ня­ма­ше мяс­то за тях. 

Там ца­ру­ва­ше не­що съв­сем дру­го ­ ми­ри­сът на та­мян, злат­на­та дан­те­ла на ол­та­ра, в ко­я­то се бя­ха преп­ле­ли кри­ла­ти пти­ци, ан­ге­ли и слън­ца, ед­ро­зър­нес­ти гроз­до­ве, жит­ни кла­со­ве, гъв­ка­ви лоз­ни­ци и слън­чогле­ди, до­ве­ли слън­це­то в хра­ма. Там ос­та­на да влас­т­ва до днес не­из­ра­зи­мо­то въл­не­ние от ми­га, в кой­то ма­ма ме пов­диг­на на ръ­це пред ки­во­та на све­тия Рил­с­ки зак­рил­ник, за да до­кос­на за пър­ви път до Нет­лен­ност­та и Без­с­мър­ти­е­то. В то­зи миг от­към ку­по­ла на ка­тед­рал­на­та цър­к­ва се про­мък­на сноп свет­ли­на ­ ка­то свят бла­гос­лов, ка­то стро­га за­по­вед да не заб­ра­вям ни­ко­га въл­не­ни­е­то на дет­с­ко­то си сър­це и ка­то част от ли­тур­гич­ни­те пес­но­пе­ния на хо­ра. 

В при­каз­ка­та ми има­ше мяс­то и за не­що дру­го ­ за дос­то­леп­на­та ви­со­ка фи­гу­ра на един въз­рас­тен мо­нах. Бла­го­ро­ден и строг. А ня­как стран­но то­пъл и лас­кав. Ар­хи­ман­д­рит Ев­ге­ний Ри­лски (с мир­с­ка­та фа­ми­лия Ши­ва­ров). 

Се­га аз са­ма­та съм на не­го­ва­та то­га­ваш­на въз­раст, но при­каз­ка­та в ду­ша­та ми не е из­гу­би­ла ни­щич­ко от кра­со­та­та си. Тък­мо нап­ро­тив! Ве­че зря­ло и съз­на­тел­но мо­га да про­у­мея всич­ко, с ко­е­то свя­та­та Рил­с­ка оби­тел ня­ко­га бе до­кос­на­ла ду­ша­та ми. Све­ще­ни­ят пок­ро­ви­тел на всич­ки бъл­га­ри свети Иван Рил­с­ки се пре­вър­на в моя соб­с­т­ве­на опо­ра и упо­ва­ние. Бър­зах да обър­на взор към не­го ­ и в мно­гоб­рой­ни­те из­пи­та­ния на жи­во­та си, и в ми­го­ве­те на стра­да­ния и про­ва­ли, и в оне­зи крат­ки ми­го­ве на ра­дост и по­бе­ди, за ко­и­то ис­ках да му бла­го­да­ря. А сър­це­то ми из­пит­ва­ше не­би­ва­ло­то щас­тие да се усе­ща пре­чис­те­но от вся­ка чер­нил­ка и гро­зо­та, след вся­ко по­се­ще­ние в те­зи све­ти пре­де­ли. 

На­вяр­но мно­го де­ца, до­ве­де­ни от вяр­ва­щи­те или не­вяр­ва­щи­те си ро­ди­те­ли ­ съ­що ка­то мен в ония ми­го­ве ­ ще сля­зат от ав­то­бу­си­те и ще пре­ми­нат през ши­ро­ко раз­т­во­ре­ни­те две­ри. Ще по­тъ­нат в ти­ши­на­та на ма­нас­тир­с­кия двор и ще се окъ­пят в пе­сен­та на све­ще­ния храм. Не би ми се ис­ка­ло те да се чув­с­т­ват прос­то на ек­с­кур­зия. Не би ми се ис­ка­ло да пог­лед­нат на свя­та­та Рил­с­ка оби­тел прос­то ка­то на му­зе­ен ек­с­по­нат или ка­то на ед­на от ту­рис­ти­чес­ки­те за­бе­ле­жи­тел­нос­ти. Не би ми се ис­ка­ло да се за­зяпват са­мо в щед­ра­та поз­ла­та на цър­ков­ния ол­тар, а да не ви­дят крот­ки­те очи на Рил­с­кия чу­дот­во­рец, ко­и­то ще ги пос­рещ­нат още от пра­га. Още по-мал­ко ми се ис­ка, ня­кое от те­зи де­ца да при­е­ме по­се­ще­ни­е­то на ма­нас­ти­ра ­ тък­мо в юби­лей­на­та му го­диш­ни­на ­ ка­то не­що, ко­е­то му е би­ло на­ло­же­но от мо­да­та или от ня­как­во за­дъл­же­ние. 

Де­ца­та имат нуж­да от при­каз­ка. Тя не тряб­ва да им бъ­де от­не­ма­на! Осо­бе­но в то­зи слу­чай. 

За­то­ва по­же­лах да им я раз­ка­жа.