Христе мой, Твоята любов е безгранична
Благодаря на Бога, че ми даде много болести1. Много пъти Му казвам: „Христе мой, Твоята любов е безгранична“. Това, че живея, е чудо. Освен другите си болести, имам и рак на хипофизата. Там се образува бучка, която се увеличава и притиска зрителния нерв. Затова вече не виждам. Боли ме страшно много. Моля се обаче, вдигайки кръста на Христос, с търпение. Видяхте ли езикът ми как е? Уголемил се е, не е така, както беше. И това е поради рака, който имам в главата. И все по-зле ще ставам с течение на времето. Ще се увеличи още, ще се затруднявам да говоря. Боли ме много, страдам, но болестта ми е много хубава. Чувствам я като обич на Христос. Разкайвам се и благодаря на Бога. Заради греховете ми е... Аз съм грешен и Бог се опитва да ме очисти.Когато бях шестнадесетгодишен, се молех на Бога да ми даде тежка болест, рак, за да ме боли за любовта Му и да Го славя чрез болката. За голям период от време казвах тази молитва. Моят старец обаче ми каза, че това е егоизъм и че по този начин изнудвам Бога. Бог знае какво да прави. Така вече спрях да я казвам. Вижте обаче, че Бог не забрави молбата ми и ми даде тази благодат след толкова години!
Сега не се моля на Бога да вземе от мен това, което Му поисках. Радвам се, че го имам, за да стана и аз участник в страстите Му. Имам Божието ръководство: "Когото Господ обича, него и наказва". Болестта ми е особено благоразположение на Бога, Който ме вика да навляза в тайнството на любовта Му и с Неговата благодат да се опитам да Му отговоря. Аз обаче не съм достоен. Ще ми кажете: „Всичко това, което ти разкрива Бог, не те ли прави достоен“. Това ме осъжда. Защото това е от Божията благодат. Нищо не е мое. Бог ми даде много таланти, но аз не откликнах, излязох недостоен. Нито за минута обаче не спрях да се опитвам. Може би Той ще ми помогне, за да се предам на любовта Му.
Затова не се моля Бог да ме излекува. Моля се да ме направи добър. Сигурен съм, че Господ знае, че ме боли. Моля се обаче за душата си, да ми прости провиненията ми. Лекарства не вземам, не отивам и да се оперирам, нито за изследвания, нито ще приема операция. Ще оставя на Бога да уреди нещата. Единственото, което правя, е да се опитвам да стана добър. Това се молете за мен. Божията благодат ме държи. Опитвам се да се предам на Христос, да се доближа до Христос, да се съединявам с Христос. Това желая, но не съм успял – не казвам това от смирение. Не губя обаче кураж. Настоявам. Моля се Бог да прости греховете ми. Чувал съм от много хора да казват: „Не мога да се помоля“. На мен не ми се е случвало. Само в деня на непослушанието ми на Света Гора ми се бе случвало.
Не ме вълнува колко ще живея и дали ще живея. Това съм го оставил на Божията любов. Много пъти се случва някой човек да не иска да си спомня за смъртта. Това е, защото желае да живее. Това е доказателство за безсмъртността на душата. Обаче „живеем ли, умираме ли – Господни сме“. Смъртта е един мост, който ще ни отведе при Христос. Щом затворим очите си, ще ги отворим във вечността. Ще се явим пред Христос. В другия живот ще живеем „облекчено“ Божията благодат.
Не ме вълнува колко ще живея и дали ще живея. Това съм го оставил на Божията любов. Много пъти се случва някой човек да не иска да си спомня за смъртта. Това е, защото желае да живее. Това е доказателство за безсмъртността на душата. Обаче „живеем ли, умираме ли – Господни сме“. Смъртта е един мост, който ще ни отведе при Христос. Щом затворим очите си, ще ги отворим във вечността. Ще се явим пред Христос. В другия живот ще живеем „облекчено“ Божията благодат.
Чувствах голяма радост при мисълта, че ще срещна Господа
В един момент бях стигнал до смъртта. Бях получил сериозен стомашен кръвоизлив от кортизона, който ми сложиха в болницата, когато правех операция на окото, което в крайна сметка загубих. Тогава живеех в една колибка, манастирът не беше още построен. От изтощение не разбирах дали е ден или нощ. Стигнах до смъртта, но оживях. Отслабнах много. Апетитът ми изчезна. Три месеца живях с три лъжици мляко на ден. Бях спасен благодарение на една коза!
Живеех с мисълта за заминаването. Чувствах голяма радост при мисълта, че ще срещна Господа. Дълбоко в себе си имах чувството за присъствието на Господа. И Той тогава поиска да ме подкрепи и да ме утеши с нещо много благословено. Във всеки един момент, когато чувствах, че душата ми ще излезе, виждах на небето една звезда, която проблясваше. Излъчваше около себе си най-сладките лъчи. Беше светла и много сладка. Светлината й имаше много сладост. Имаше цвят на морско синьо, светло тюркоазено, като диамант, като безценен камък. Колкото пъти я виждах, се изпълвах с утеха и радост, тъй като чувствах, че в тази звезда бе цялата Църква, Триипостасният Бог, Богородица, ангелите, светците. Имах чувството, че там бяха всички мои близки, душите на всички, които обичах, на старците ми. Вярвах, че когато дойде времето ми да си тръгна от живота, там, на тази звезда ще отида и аз поради Божията любов, а не заради добродетелите си. Исках да вярвам, че Бог, Който ме обича, ми я показва, за да ми каже: „Чакам те!“
Не исках да си мисля за ада, митарствата. Не си спомнях греховете си, а имах доста. Оставих ги. Спомнях си само Божията любов и се радвах. И се молех: „Заради любовта Ти, Господи мой, да бъда и аз там. Ако обаче поради греховете си трябва да отида в ада, любовта Ти нека ме постави където желае. Стига да съм с теб“. Толкова години живях в пустинята с любов към Христос. Казвах си: „Ако отидеш горе на небето и Господ ти каже: „Човече, как влезе тук, като нямаш одежди за сватба? Какво търсиш тук?", ще Му отговоря: „Каквото искаш Господи мой, каквото иска Твоята любов, където иска Твоята любов - нека ме постави. Оставям се на любовта Ти. Ако искаш и в ада ме сложи, стига да не изгубя любовта Ти““.
В един момент бях стигнал до смъртта. Бях получил сериозен стомашен кръвоизлив от кортизона, който ми сложиха в болницата, когато правех операция на окото, което в крайна сметка загубих. Тогава живеех в една колибка, манастирът не беше още построен. От изтощение не разбирах дали е ден или нощ. Стигнах до смъртта, но оживях. Отслабнах много. Апетитът ми изчезна. Три месеца живях с три лъжици мляко на ден. Бях спасен благодарение на една коза!
Живеех с мисълта за заминаването. Чувствах голяма радост при мисълта, че ще срещна Господа. Дълбоко в себе си имах чувството за присъствието на Господа. И Той тогава поиска да ме подкрепи и да ме утеши с нещо много благословено. Във всеки един момент, когато чувствах, че душата ми ще излезе, виждах на небето една звезда, която проблясваше. Излъчваше около себе си най-сладките лъчи. Беше светла и много сладка. Светлината й имаше много сладост. Имаше цвят на морско синьо, светло тюркоазено, като диамант, като безценен камък. Колкото пъти я виждах, се изпълвах с утеха и радост, тъй като чувствах, че в тази звезда бе цялата Църква, Триипостасният Бог, Богородица, ангелите, светците. Имах чувството, че там бяха всички мои близки, душите на всички, които обичах, на старците ми. Вярвах, че когато дойде времето ми да си тръгна от живота, там, на тази звезда ще отида и аз поради Божията любов, а не заради добродетелите си. Исках да вярвам, че Бог, Който ме обича, ми я показва, за да ми каже: „Чакам те!“
Не исках да си мисля за ада, митарствата. Не си спомнях греховете си, а имах доста. Оставих ги. Спомнях си само Божията любов и се радвах. И се молех: „Заради любовта Ти, Господи мой, да бъда и аз там. Ако обаче поради греховете си трябва да отида в ада, любовта Ти нека ме постави където желае. Стига да съм с теб“. Толкова години живях в пустинята с любов към Христос. Казвах си: „Ако отидеш горе на небето и Господ ти каже: „Човече, как влезе тук, като нямаш одежди за сватба? Какво търсиш тук?", ще Му отговоря: „Каквото искаш Господи мой, каквото иска Твоята любов, където иска Твоята любов - нека ме постави. Оставям се на любовта Ти. Ако искаш и в ада ме сложи, стига да не изгубя любовта Ти““.
Усещах своята греховност, и затова си казвах вътре в себе си молитвата на Свети Симеон Нови Богослов: „Виждам, Спасителю, че никой не ти е съгрешил като мене, нито е извършил делата, които аз извърших. Но виждам също така, че тежестта на греховете ми не надминава изобилието на Твоето дълготърпение и безкрайно човеколюбие. Това, което се споменава в молитвата не са наши думи. Ние не можем да измислим и да се изразим с такива думи. Писани са от светци. Това обаче, което са написали светците, трябва да се възприема от душата, тя да го чувства и изживява.
Тази молитва си повтарях постоянно с голямо желание, за да се утвърдя в тези размишления. Колкото повече си я повтарях, толкова там отгоре в безкрайността се явяваше звездата, моята утеха. Идваше през всички тези дни, когато ме болеше. И когато идваше, душата ми летеше и си казвах вътре в себе си: „Дойде моята звезда!“ Чувствах да ме дърпа да отида на нея, тръгвайки си от земята. Чувствах голяма радост, когато я виждах. Не исках да мисля за греховете си, казах ви, защото те биха ме отстранили от това тайнство. Само един път, само един път я почувствах празна, не блестеше, не беше пълна. Беше от обратната страна. Не обърнах внимание, обърнах се на другаде, поговорих със сестра си за различни работи. След малко видях звездата отново силно да блести. Отново настъпи радост още по-живо в мен.
Тази молитва си повтарях постоянно с голямо желание, за да се утвърдя в тези размишления. Колкото повече си я повтарях, толкова там отгоре в безкрайността се явяваше звездата, моята утеха. Идваше през всички тези дни, когато ме болеше. И когато идваше, душата ми летеше и си казвах вътре в себе си: „Дойде моята звезда!“ Чувствах да ме дърпа да отида на нея, тръгвайки си от земята. Чувствах голяма радост, когато я виждах. Не исках да мисля за греховете си, казах ви, защото те биха ме отстранили от това тайнство. Само един път, само един път я почувствах празна, не блестеше, не беше пълна. Беше от обратната страна. Не обърнах внимание, обърнах се на другаде, поговорих със сестра си за различни работи. След малко видях звездата отново силно да блести. Отново настъпи радост още по-живо в мен.
През цялото това време имах ужасни болки по цялото си тяло. Другите мислеха, че умирам. А аз се бях предал на Божията любов. Не се молех да ме отърве от болките. Страстното ми желание бе да ме помилва. Бях се опрял на Него, чаках да подейства благодатта Му. Не се страхувах от смъртта. При Христос щях да отида. Както ви казах, постоянно си казвах тази молитва на свети Симеон Нови Богослов, но не със себелюбие, не да ми върне здравето. Чувствах я дума по дума.
Тайната на болестта е да се бориш да получиш Божията благодат
Тайната на болестта е да се бориш да получиш Божията благодат Има много полза от болестите, стига да ги понасяме без стенания и да славим Бога, търсейки милостта Му. Когато се разболеем, въпросът не е дали да вземаме лекарства или да отидем да се помолим на свети Нектарий. Трябва да знаем другата тайна. Да се борим да придобием Божията благодат. Това е тайната. На останалото ще ни научи благодатта, т.е. как да се оставим на Христос. С други думи, ние пренебрегваме болестта, мислим за Христос нежно, неусетно, безкористно и Бог прави чудото Си в полза на нашата душа. Както казваме на Светата Литургия, „Целия си живот на Христа Бога да отдадем“.
Трябва обаче наистина да искаме да не обръщаме внимание на болестта. Ако не искаме, е трудно, не можем просто да си кажем „не й обръщам внимание“. И така, докато си мислим, че я пренебрегваме и че не й обръщаме внимание, ние всъщност й обръщаме, мислим за нея постоянно и не можем да бъдем вътрешно спокойни. И това ще ви го докажа. Казваме: „Вярвам, че Бог ще ме излекува. Не пия лекарства. Така ще правя, ще будувам цяла нощ и ще се помоля за това. Бог ще ме чуе“. Молим се цяла нощ, умоляваме, търсим, викаме, изнудваме Бога и всички светци да ни направят добре. Изнудваме ден и нощ. Търчим насам-натам. Е, не показваме ли с всичко това, че не сме пренебрегнали болестта? Колкото повече настояваме и изнудваме светците и Бога да станем добре, толкова повече изживяваме болестта си. Колкото повече се интересуваме да я прогоним, толкова повече я изживяваме. Затова нищо не става. И ние имаме впечатлението, че на всяка цена ще се случи чудо, обаче в действителност не го вярваме и така не се оправяме.
Молитви изричаме, не вземаме лекарства, но не се успокояваме и чудото не се случва. Ще кажеш обаче: „Не си взех лекарството, как така не вярвам?“ Да, но дълбоко в нас се съмняваме, страхуваме се и си мислим: „Ще стане ли това наистина?“ Тук важи духовното: "Ако имате вяра и не се усъмните, не само това, което се случи със смоковницата, ще вършите, но и на тази планина да кажете: премести се и иди в морето – ще стане" (Мат. 21:21) Когато вярата е действителна, вземайки или не лекарство, ще подейства. И с лекарите, и с лекарствата Господ действа.
Трябва обаче наистина да искаме да не обръщаме внимание на болестта. Ако не искаме, е трудно, не можем просто да си кажем „не й обръщам внимание“. И така, докато си мислим, че я пренебрегваме и че не й обръщаме внимание, ние всъщност й обръщаме, мислим за нея постоянно и не можем да бъдем вътрешно спокойни. И това ще ви го докажа. Казваме: „Вярвам, че Бог ще ме излекува. Не пия лекарства. Така ще правя, ще будувам цяла нощ и ще се помоля за това. Бог ще ме чуе“. Молим се цяла нощ, умоляваме, търсим, викаме, изнудваме Бога и всички светци да ни направят добре. Изнудваме ден и нощ. Търчим насам-натам. Е, не показваме ли с всичко това, че не сме пренебрегнали болестта? Колкото повече настояваме и изнудваме светците и Бога да станем добре, толкова повече изживяваме болестта си. Колкото повече се интересуваме да я прогоним, толкова повече я изживяваме. Затова нищо не става. И ние имаме впечатлението, че на всяка цена ще се случи чудо, обаче в действителност не го вярваме и така не се оправяме.
Молитви изричаме, не вземаме лекарства, но не се успокояваме и чудото не се случва. Ще кажеш обаче: „Не си взех лекарството, как така не вярвам?“ Да, но дълбоко в нас се съмняваме, страхуваме се и си мислим: „Ще стане ли това наистина?“ Тук важи духовното: "Ако имате вяра и не се усъмните, не само това, което се случи със смоковницата, ще вършите, но и на тази планина да кажете: премести се и иди в морето – ще стане" (Мат. 21:21) Когато вярата е действителна, вземайки или не лекарство, ще подейства. И с лекарите, и с лекарствата Господ действа.
Цялата тайна е във вярата – без насилие, нежна, проста и наивна. „В простото и наивно сърце“. Не е въпрос на налагане. „Налагането“ може да го прави един факир – тази дума не звучи добре. Да имаме вяра, че Бог ни обича прекомерно и че иска да станем Негови. Затова допуска болестите, докато се предадем с доверие на Него.
Да заобичаме Христос и всичко ще се промени в нашия живот. Да не Го обичаме, например, за да ни върне здравето. Но да Го обичаме с копнеж от благодарност, без да мислим за нищо друго, освен за Божията любов. Нито да се молим с някаква цел и да казваме на Бога: „Излекувай този човек, за да дойде близо до Теб“. Това не е правилно, т.е. да казваме начини на Господа. Как да кажем на Бога: „Излекувай ме?“ Какво да известим на Този, Който всичко знае? Ние ще се помолим, но Бог може да не иска да ни чуе.
Един брат ме попита преди време:
Да заобичаме Христос и всичко ще се промени в нашия живот. Да не Го обичаме, например, за да ни върне здравето. Но да Го обичаме с копнеж от благодарност, без да мислим за нищо друго, освен за Божията любов. Нито да се молим с някаква цел и да казваме на Бога: „Излекувай този човек, за да дойде близо до Теб“. Това не е правилно, т.е. да казваме начини на Господа. Как да кажем на Бога: „Излекувай ме?“ Какво да известим на Този, Който всичко знае? Ние ще се помолим, но Бог може да не иска да ни чуе.
Един брат ме попита преди време:
- Кога ще оздравея?
- А, - казвам му - ако казваш „Кога ще оздравея?“, никога няма да оздравееш. Не е правилно да молиш Бога за такива неща. Молиш с агония Бог да ти отнеме болестта, но тя тогава те обгръща и те притиска още повече. Не трябва да искаме това. Нито да се молиш за това.
- А, - казвам му - ако казваш „Кога ще оздравея?“, никога няма да оздравееш. Не е правилно да молиш Бога за такива неща. Молиш с агония Бог да ти отнеме болестта, но тя тогава те обгръща и те притиска още повече. Не трябва да искаме това. Нито да се молиш за това.
Уплаши се и каза:
- Да не се моля ли?
- Уви! Му казвам. Трябва да се молиш и то много, но за това Бог да прости греховете ти и да ти даде сили да Му отговориш и да Му се отдадеш. Защото, колкото повече се молиш да се махне болестта, толкова повече тя се вселява в теб, обгръща те, притиска те и не се отделя от теб. Ако, разбира се, като човек почустваш вътрешна трудност и слабост, тогава помоли смирено Господа да ти отнеме болестта.
Да се оставяме с доверие на Божията любов
Когато се предадем на Христос, духовният ни организъм се умиротворява, в резултат на което функционират нормално всички органи и жлези. Всичко се повлиява, ставаме добре, страданието спира. И рак да имаме, ако оставим нещата на Бога и се успокои душата ни, може Божията благодат с този мир да подейства да се махне и ракът, и всичко.
Ако искате да разберете и язвата на стомаха от каква невроза се получава, ето: симпатикусовата система, когато се напряга, се стяга и се поврежда, като по този начин се получава язвата. Един, два, три пъти стягане, стягане, стягане, притеснение, притеснение, притеснение, стрес, стрес, стрес, хоп! Язва. Язва или рак, зависи. Когато в душата ни има объркване, то влияе на тялото и здравето се влошава.
Съвършеното е да не се молим за здравето си. Да не се молим да станем добре, а да станем добри. И аз за себе си за това се моля, казвам ви. Но не добри в смисъл на добродетелни, непорочни - „да станем това и това ...“, а да придобием Божие усърдие, да се оставяме с доверие на любовта Му, да се молим по-скоро за душата си. И като говорим за душата си, ще я смятаме за вградена в Църквата и за сродна на нашите ближни и всички братя в Христос.
И аз разтварям ръце и се моля за всички. Пред Светата Чаша, когато се причастявам, отварям душата си да приеме Господ, обръщам глава и се моля за вас, за този, за онзи, за цялата Църква. Това да правите и вие. Разбрахте ли? Не се молете за здравето си. Не казвайте: „Господи, излекувай ме“! Не! А да казвате „Господи Иисусе Христе, помилуй ме“, безкористно, с любов, без да очаквате нищо. „Господи, каквото желае любовта Ти“ ... Само по този начин оттук нататък ще се трудите, обичайки Христос и братята си. Заобичайте Христос. Станете свети. Оставете се само на Божието приятелство, само на обичта Му, само на Божията любов.
- Уви! Му казвам. Трябва да се молиш и то много, но за това Бог да прости греховете ти и да ти даде сили да Му отговориш и да Му се отдадеш. Защото, колкото повече се молиш да се махне болестта, толкова повече тя се вселява в теб, обгръща те, притиска те и не се отделя от теб. Ако, разбира се, като човек почустваш вътрешна трудност и слабост, тогава помоли смирено Господа да ти отнеме болестта.
Да се оставяме с доверие на Божията любов
Когато се предадем на Христос, духовният ни организъм се умиротворява, в резултат на което функционират нормално всички органи и жлези. Всичко се повлиява, ставаме добре, страданието спира. И рак да имаме, ако оставим нещата на Бога и се успокои душата ни, може Божията благодат с този мир да подейства да се махне и ракът, и всичко.
Ако искате да разберете и язвата на стомаха от каква невроза се получава, ето: симпатикусовата система, когато се напряга, се стяга и се поврежда, като по този начин се получава язвата. Един, два, три пъти стягане, стягане, стягане, притеснение, притеснение, притеснение, стрес, стрес, стрес, хоп! Язва. Язва или рак, зависи. Когато в душата ни има объркване, то влияе на тялото и здравето се влошава.
Съвършеното е да не се молим за здравето си. Да не се молим да станем добре, а да станем добри. И аз за себе си за това се моля, казвам ви. Но не добри в смисъл на добродетелни, непорочни - „да станем това и това ...“, а да придобием Божие усърдие, да се оставяме с доверие на любовта Му, да се молим по-скоро за душата си. И като говорим за душата си, ще я смятаме за вградена в Църквата и за сродна на нашите ближни и всички братя в Христос.
И аз разтварям ръце и се моля за всички. Пред Светата Чаша, когато се причастявам, отварям душата си да приеме Господ, обръщам глава и се моля за вас, за този, за онзи, за цялата Църква. Това да правите и вие. Разбрахте ли? Не се молете за здравето си. Не казвайте: „Господи, излекувай ме“! Не! А да казвате „Господи Иисусе Христе, помилуй ме“, безкористно, с любов, без да очаквате нищо. „Господи, каквото желае любовта Ти“ ... Само по този начин оттук нататък ще се трудите, обичайки Христос и братята си. Заобичайте Христос. Станете свети. Оставете се само на Божието приятелство, само на обичта Му, само на Божията любов.
Нима и за мен, който чувствам това усърдие, това обòжение, не се случва това - да не се поддавам на болестта, нито на рака, въпреки че чувствам тялото си гнило? Не трябва да говоря, но любовта ми за вас и за целия свят не ме оставя да мълча. Говорейки, белите ми дробове остават без кислород и това е много лошо, тъй като сърцето умира. Получих нещо много по-лошо от инфаркт. Обаче живея. Не е ли това Божия намеса? Да, и аз ще се подчиня на Божията воля, на болестта. Търпя без стенание и ... с негодувание към мен самия, защото „никой не е чист“. Аз съм зле, боледува и духът ми. Казвам на един пустинник, с който общувам: - Помоли се за мен. Аз те обичам, заобичай ме и ти, съжали ме и се помоли за мен Господ да ме помилва.
- А, ти да се молиш.
- Аз - му казвам - започнах да изоставам сега по отношение на всичко това, което правех толкова години. Как казва един тропар: „Умът е наранен, тялото отслабна, боледува духът, животът умира, краят е близо до вратата..." За мен важи този тропар, в него виждам себе си. Мисля, че ако не бях направил това или онова, нямаше да ме боли сега, щях да бъда по-близо до Христос. Казвам го за себе си, който действам необмислено ...
- А, ти да се молиш.
- Аз - му казвам - започнах да изоставам сега по отношение на всичко това, което правех толкова години. Как казва един тропар: „Умът е наранен, тялото отслабна, боледува духът, животът умира, краят е близо до вратата..." За мен важи този тропар, в него виждам себе си. Мисля, че ако не бях направил това или онова, нямаше да ме боли сега, щях да бъда по-близо до Христос. Казвам го за себе си, който действам необмислено ...
Ако искате да имате здраве и да живеете много години, чуйте какво казва мъдрецът Соломон: „Начало на мъдростта е страхът Господен, и познаването Светаго е разум; защото чрез мене ще ти се умножат дните, и ще ти се прибавят години живот" (Притчи Соломонови 9:10-11). Ето я тайната. Да получим тази мъдрост, това познание и тогава всичко ще функционира добре, всичко ще се урежда и ще живеем с радост и здраве.
Светият старец страдал от много болести: инфаркт на миокарда (предно запушване със странична исхемична болест), хронична бъбречна недостатъчност, язва на дванадесетопръстника (с постоянни стомашни кръвоизливи), оперирано перде (отхвърляне на лещата и ослепяване), херпес на лицето, стафилококов дерматит на ръката, херния (βουβωνοκήλη) с често изостряне, хроничен бронхит, аденом на хипофизата на черепа. Констатацията е извършена от асистента кардиолог г-н Георгиос Папазахос († 2001). Списание „СРЕЩА“. Януари – март 1992, стр. 93. Бидейки сам болен от толкова тежки болести, старецът и приживе, и след смъртта си е измолил изцеление от Бога за стотици хора.
Светият старец страдал от много болести: инфаркт на миокарда (предно запушване със странична исхемична болест), хронична бъбречна недостатъчност, язва на дванадесетопръстника (с постоянни стомашни кръвоизливи), оперирано перде (отхвърляне на лещата и ослепяване), херпес на лицето, стафилококов дерматит на ръката, херния (βουβωνοκήλη) с често изостряне, хроничен бронхит, аденом на хипофизата на черепа. Констатацията е извършена от асистента кардиолог г-н Георгиос Папазахос († 2001). Списание „СРЕЩА“. Януари – март 1992, стр. 93. Бидейки сам болен от толкова тежки болести, старецът и приживе, и след смъртта си е измолил изцеление от Бога за стотици хора.
