Наскоро в портала „Двери на православието” беше повдигната темата за ограничаване броя на дните за извършване на венчание от Светия Синод. Този факт показва две неща: 1) че висшето духовенство все повече се отдалечава от живота на хората, на своето паство и 2) че темата за любовта, брака, за интимните взаимоотношения и секса все още е табу сред църковната общност. Отбягваме да говорим за това помежду си: не говорим със съпрузите си, с децата си, с приятелите, с духовниците... Резултатът е пред очите ни – все по-голямо нежелание у младите хора да създават семейства; все повече разтрогнати бракове; нарастващ брой нежелани бременности и аборти сред млади жени, дори момичета (неотдавна 11-годишна ромка от Сливен роди!); както и увеличаване числото на хора със сексуални отклонения... Очевидно е, че с мълчание не се решават тези проблеми, че трябва все по-активно и открито да ги дискутираме.
От друга страна, следва ясно да си даваме сметка, че подходи, прилагани в предишните времена сега не са валидни; както и че лицемерието в тази най-интимна сфера от човешкия живот се наказва най-сурово. Съвременността налага все по-високи изисквания пред отделната личност и ако преди столетия или дори десетилетия по-голямата част от хората са се женели млади; било е достатъчно мъжът да работи, за да изкарва прехраната, а жената си е стояла вкъщи, за да се грижи за домакинството и децата или е помагала в селскостопанската работа, сега този модел е по-скоро изключение, отколкото правило.
Можем с лекота да осъждаме свободното съжителство без брак, но дали прибързаните, особено ранните бракове са най-доброто решение? За създаване на стабилен брак се изисква емоционална и социална зрялост. Притежават ли я младите хора? Ако поне единият от съпрузите не работи, ако нямат жилище или квартира, подкрепа от близките – ще просъществува ли такова семейство? Да не говорим, че прекаленото разчитане на подкрепа от роднини (включително и във финансов аспект), може да направи младите емоционално и психически зависими; неспособни да отстояват собствените си решения и позиции, което от своя страна да нанесе непоправими вреди върху техните отношения. Още в Стария Завет е казано: „Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат (двамата) една плът” (Бит. 2:24). Смятам, че поне емоционална автономност от родителите трябва да има, за да се изгради пълноценно семейство. А често емоционалното и физическото отделяне вървят ръка за ръка.
Освен това мнозинството от младите хора имат все още неизградена ценностна система; нереалистични очаквания към партньора; нетрайност на чувствата, което нерядко води до разпадане на подобни бракове. Един ранен брак може да попречи на младежите да завършат образованието си, да получат перспективна работа, която да им осигури по-добър живот в бъдеще, по-добро личностно развитие и реализация.
Затова решението за брак се взема отговорно и зряло. Някои може да са готови за тази стъпка на 18; други – на 25; трети – на 40. Изборът е индивидуален. И не бива хората да бъдат подтиквани да сключват брак само защото „така е редно”, защото „блудното съжителство е грях” и пр. Не са рядкост и хората, които вече имат неуспешни „опити” зад гърба си и не бързат да поемат тази отговорност отново. Ако ги осъждаме като грешници, те няма да прекрачат прага на църквата.
Според статистиката близо половината от децата в България се раждат от съвместни съжителства без брак. Църквата трябва да отчита този факт. Разбира се, тя трябва да настоява за светостта на брака, да учи хората да поемат отговорност. Но не с моралистични проповеди, а като оказва пастирска и духовна подкрепа на хората.
Отговорността за създаване на семейство се възпитава от най-ранна възраст. В този смисъл, недоумение в мен будят изявленията на някои митрополии срещу въвеждането на сексуално образование в училищата. Такова обучение е крайно наложително. (Резултатите от липсата му са пред очите ни.) Под каква форма ще се води то – е друг въпрос. То може да включва не само знания за сексуалното общуване, за контрацепцията, но и за отношенията между мъжа и жената, отговорното родителство и т. н.
Като православна християнка не съм привърженик на крайно рестриктивното по отношение на секса възпитание. От малки децата трябва да бъдат учени да общуват помежду си; да създават хармонични връзки; да се грижат за здравето си; да се пазят от физическо и сексуално насилие. Ако им казваме, че сексът е нещо „срамно” и „греховно” и че в краен случай съществува само за създаване на потомство, как да очакваме от тях да изграждат стабилни и щастливи бракове?... Нямам предвид, че щастливият брак се гради само върху секса. Бракът е любов, отговорност, съвместно носене на кръста. Това трябва да отстоява Църквата. И именно поради тази причина ограничаването на дните за венчание е крайно неуместно. От невъцърковен народ не може да се очаква да спазва външни ограничения. Не е толкова страшно, че някоя двойка ще пожелае да се венчае в постен ден. По-страшно е, че мнозина изобщо няма да се венчаят. Както и че немалка част от днешните християни не познават Божието слово. Как тогава да очакваме от тях да възприемат семейството като „малка църква” и олицетворение на съюза между Христос и Църквата?
Няколко реда и за сексуалното въздържание. Струва ми се, че в тази сфера от страна на църковната общност се насажда излишно чувство за вина и грях сред вярващите, особено сред младите хора. Вероятно не са малко духовниците, които все още налагат епитимии за похотливи мисли и мастурбация, а в Църквата рядко се говори срещу явления като алкохолизма, наркоманията, преяждането, леността, безотговорното шофиране или вземането на подкупи. Да се въздържаме не означава непременно да бъдем асексуални, да се гнусим от всеки свой сексуален порив. Духовни вреди може да има и от прекаленото говорене, от прекаления гняв, от което и да е друго човешко действие. Възможността за злоупотреба обаче не изключва употребата, нали? Сексуалността е част от човешката ни същност. Насладите не изграждат характер, но и самоцелните ограничения не принасят духовна полза, не формират зрели и отговорни личности. Учудващо ли е тогава, че все повече хора развиват сексуални отклонения? Ако атакуваме най-съкровеното и интимното в човешката личност, това може да породи чувство за малоценност, агресия, недоверие и враждебност. Проблемите в тази сфера следва да се решават с деликатност, внимание и разбиране.
Има ли смисъл от външно наложеното въздържание? Можем да кажем на някого: „Въздържай се на всяка цена”, но ако той гледа със завист към онези, които могат да си позволят пълноценен сексуален живот или се превъзнася над останалите, подобно въздържание не дава добри плодове.
Факт е, че в наши дни сексуалната разюзданост придобива невиждани размери: безразборни връзки, изневери, огромно количество сексуални престъпления. Това е знак, че нещо в ценностната ни система е сериозно разклатено; че не познаваме добре себе си; че не умеем да общуваме; че сме забравили истинското предназначение на секса. Едва ли има епоха от човешката история, в която сексът да е бил така общодостъпен както днес, но едновременно с това да има толкова импотентни и безплодни хора...
Може би за да започнем да преодоляваме това, трябва да се противопоставим на консуматорското отношение във всички области на живота, включително в любовта и в секса. Да не меркантилизираме тази толкова интимна и съкровена част от човешкото битие, а да се научим да разбираме другия; да не го превръщаме в средство за задоволяване на егоистичните си страсти, а взаимно да се обогатяваме.
Нерядко в обществото, а и в църковните среди битува виждането, че хората, които по някаква причина са останали сами (без да са монаси) са неудачници, комплексирани и задръстени. Това невинаги е така. Много причини могат да доведат до това човек да остане сам: болест, бедност, социални или психологически фактори. Понякога пък самотата е доброволен избор. И как ми се иска семейните или обвързани хора да се отнасят с повече разбиране към онези, които са сами. Както и обратното. Да осъзнаем, че и семейният, и несемейният живот имат предимства и недостатъци. Да реализираме талантите си, да се грижим с обич за децата... Да търсим преди всичко Божията правда – останалото ще ни се придаде.
Дължим си искреност и правдивост като православни християни: искреност пред самите себе си; едни пред други; пред децата си и пред Бога. Само тогава можем да се борим със слабостите и греховете си и да възрастваме духовно.
