Уважаеми братя и сестри,Материалът на Цветомира Антонова “Столичен свещеник попречи на болни деца да приемат Христос”, публикуван в “Двери на Православието” на 20 януари т.г. дълбоко ме потресе. Не намирам думи, с които да изразя острото си възмущение от случилото се. Аз не съм от София, не познавам въпросния свещеник, но съм млада жена, страдам от двигателно увреждане още от раждането си, поради което се придвижвам с инвалидна количка. Слава Богу, имам родители, които се грижат за мен и ме подкрепят.
Подобно отношение на духовник, и то към деца, към “най-малките Христови братя” е недопустимо! Очевидно някои духовници отдавна са забравили истинското си призвание – да служат на Бога и на хората. Забравили са и думите от Евангелието – “… оставете децата и не им пречете да дойдат при Мене, защото на такива е царството небесно” (Мат. 19:14) и “… доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили” (Мат. 25:40).
Фактът, че тези деца са изоставени от онези, които най-много трябва да ги обичат – техните родители – е ужасен, но това е друга тема. Ето, въпреки трудностите от най-различен характер, с които те всекидневно се сблъскват и благодарение на сърцати миряни доброволци, те са потърсили своя път към Христос и се стараят да Го следват. Трябва ли да бъдат отблъсквани? Колко са “номиналните” християни, които ходят в храма само на празници или в случаи на крайна необходимост?
Нека и духовниците, и миряните, прочитайки този текст, да се замислят, че на мястото на тези страдащи деца можеха да бъдат техните деца, внуци или децата на техните роднини и приятели. Тогава? Пак ли щяха да ги обяват за “грешници”? Да си спомним какво казва Христос на учениците Си за слепородения: “Учениците Му Го попитаха и казваха: Рави, кой е съгрешил, тоя или родителите Му, за да се роди сляп? Иисус отговори: нито тоя е съгрешил, нито родителите Му, но това биде, за да се явят Божиите дела върху му (Иоан 9 :2-3).
Убедена съм, че Бог допуска страданията на най-невинните, не за да наказва някого, а за да научи хората на безкористна любов. Лесно е да обичаме здравите, силните, умните; трудно е да обичаме най-безпомощните и беззащитните, да ги обичаме просто за това, че са “образ и подобие Божие”.
Тези деца и аз сме се родили “различни”. Но кое ви гарантира на вас, здравите, че няма да станете жертва на болест, злополука или пътен инцидент, например...
Убедена съм, че за случаи като този трябва да се говори. Както и за добрите инициативи в Църквата. Защото само по този начин обществото, в това число и църковната общност, ще узнае за проблемите на най-уязвимите и ще промени отношението си към тях. Мисля си: защо в развитите страни грижите за страдащите са на по-високо ниво? Защото обществото ги е извоювало! Защото и Църквата помага! Ако въобще има добро отношение към хората със специални потребности, ние го дължим именно на Христовата Църква.
Никой не очаква от духовниците да бъдат съвършени, но поне могат да бъдат човечни, да изпълняват това, за което са призвани! Слава Богу, има такива свещеници. Познавам такива. Поради сериозното си двигателно увреждане и поради зависимостта си от чужда помощ, мога да посещавам храма само 3-4 пъти годишно и знаете ли каква радост и вълнение е това за мен! С какво ли вълнение и тези дечица са очаквали своето причастие… А този свещеник трябва да се кае за думите си до края на живота си, “защото по думите си ще бъдеш оправдан, и по думите си ще бъдеш осъден” (Мат. 12: 37).
С уважение: Радостина Ангелова
Бел. ред. Надяваме се този текст да е сериозен повод за размисъл за всички, които са готови да съдят за греховете на беззащитните и страдащите, вместо просто да споделят с тях малко топлина. Вижте също о. Георгий Чистяков (1953-2007) - "Слизане в ада".
