Мобилно меню

4.9484536082474 1 1 1 1 1 Rating 4.95 (194 Votes)

f4Една майка на дете със синдрома на Даун за християнството, което не е ефективен мениджмънт и не е търговия с Бога.

Вече повече от две години съм майка на дете със синдрома на Даун − не е много, но не е и малко. Изхождайки от собствения си опит, разбрах, че най-тежко възприемат раждането на едно такова дете хората от Църквата. Точно ние, да. Би трябвало да е обратното, но уви.

Самата аз минах през всичко това, когато чух в родилния дом диагнозата на Маша. Цялата ми многогодишна „стоманобетонна“ вяра рухна на минутата като кула от карти. Струваше ми се, че е разрушен не само земният благополучен живот, но и онова „небесното“, което беше неговият смисъл. И изпитвах още по-голяма болка.

Ние сме същите, само че имаме „гаранция за качество“

Това не означава, че ние, православните, не можем да бъдем глупави, слаби, егоистични и че останалите са „лоши“. Ние сме като всички други, но навярно подсъзнателно си мислим, че притежаваме един вид „гаранция за качество“. Това не е само наше лично изкривяване – струва ми се, че е изкривяване на почти целия ни съвременен църковен живот, на начина, по който възприемаме християнството.

Ние се учим на външните проявления – ритуали, обреди, църковни правила. Но не се учим на най-важното – на любов и живот по волята Божия, на приемане на тази воля. Дали поради недостиг на проповеди и примери пред очите ни или собственото ни нежелание? Нямам отговор.

Какво научаваме, когато дойдем в храма? Как и кога да постим, как да се молим − на кого и при какви случаи, какви дрехи да носим и какви да не носим, кое да изхвърлим, а кое най-добре да изгорим! Кой е еретик, а кой – „е хайде, от нас да мине, ще си затворим очите“. Какво наказание ще има за някой конкретен грях и какво е казал еди-кой си старец за лакирането на ноктите. В някакъв момент от службата може да седнем (макар че по принцип не е много прието), а в друг Бог ей тук на място ще ни скастри за такова неблагоговение. Кога да се кръстим, кога да се покланяме или просто да преклоним непокорната си глава. Как и кога да живеем съпружески живот, в какви форми, вариации и как да се вместим във времето така, че да не нарушим постите и да не опозорим моралния облик на християнина. Знаем наизуст цветовете на празника и се обличаме по съответния начин. Аз самата любовно и в самозабрава съм си избрала броеници в тон с дрехите. Имаме забрадки, бради и молитвеници. Знаем колко вредни са панталоните за душата толкова, колкото самият Господ не знае. Спазваме „субординация“ − към кое отче с каква походка да се приближим, защото е старши по хиротония, а кой още „не е дорасъл“. И защо шапката на единия свещеник е зелена, а на другия – лилава, и че това не е никаква шапка, а калимявка. Защо кръстът на единия е дървен, а на другия с камъни. Стоим в храма на различни страни с мъжете, знаем как правилно да се докосваме до иконата. Даже сме научили службата ред по ред.

Всички знаят каквото е нужно и го изпълняват както трябва. И значи с тях всичко ще бъде наред – билетът за Рая е в кърпа вързан. Нашият живот отговаря на божествения стандарт за качество.

Един свещеник отдавна ми беше заръчал: „Чети по една катизма на ден, по една глава от Евангелието, две от апостолите, спазвай поста в сряда и петък и всичко ще бъде наред!“. После в родилното отделение си крещях наум: „Господи? Защо на мен?“.

Ние сме венчани, многодетни, спазваме всички молитви, облечени сме целомъдрено, послушни сме пред свещеноначалието, ритуално подковани и богословски образовани. Мъжът ми е служител в олтара, аз съм православен журналист. Причастявам се всяка неделя, всеки ден катизма, Евангелие и апостол. Не сме заченали по време на пости, пък са ме учили, че болните деца се зачеват точно тогава. Та защо на мен?!! Да, грехове имам колкото щеш – няма да ми стигне цял живот да ги изкупя. Но нали съм изпълнявала всичко, което ми заръчваха!

Така е при много родители на деца-инвалиди, с които общувам в църквата. Не при всички, но при много от тях. Най-често задаваният въпрос е „Защо? Та нали всичко изпълнявам правилно?...“.

Колкото е по-ужасно, толкова е по-православно

И ми се наложи да изградя всичко наново. Цялата си вяра, тухла по тухла – през болка, сълзи, пречупвайки себе си, преобръщайки душата си. Откривах с учудване, че цялото това „изпълнение“ не е панацея. То е път, средство, но не е цел. И не е гаранция. А християнството не е ефективен мениджмънт и търговия с Бога. И Маша не е наказание, а радост.

Да, оттам започнах. Моля се на Матронушка (Матрона Московска) и изхвърлям панталоните, за да ме приемат за аспирантура. Моля се на Ксения Петербургска и чета четиридесет акатиста, за да се омъжа. И това е прекрасно – мнозина започват така. И трябва да се молиш, самият Господ тъй е рекъл. Лошото е, че понякога с това се и свършва – ставам православен, за да ми е хубав и комфортен животът.

Но християнството не ни е дадено, за да ни е добре − не ни е дадено и за да ни е зле

Някои ги „тласка“ в друга посока. Колкото по-зле, толкова по-добре. Колкото по-ужасно, толкова по-православно. Колкото по-страшно, толкова по-благочестиво. Колкото по-скръбен е животът, толкова по-правилен е той. Макар че мнозина наистина извървяват пътя със скърби и заслужават поклон за това. Но то не е самоцел… Християнството не е постно лице и задължително страдание. И щом си богат и успешен, това не означава, че си грешник. Щом си красив и изящен, това не значи, че задължително си сладострастен.

Волята на Бога не е само раждането на специално дете, но и прекрасен живот за някой друг. Защо? Сигурно ще разберем по-късно.

Тъкмо това ми липсваше през всичките ми 15 години църковен живот. Тъкмо тази вяра на Бога. Не в Бога, не в ритуалите, на които веднага ме научиха, не в послушанието, което е над поста и молитвата, не в добрите дела, а именно на Бога. Доверието към Него. Макар че вярата без дела, разбира се, е мъртва. Това е известно на всички.

И когато се роди такова дете, първото, което си помислих, не беше за доверието към Бога, а че не съм постила достатъчно, не съм се молила достатъчно, съгрешила съм и в крайна сметка съм някаква православна неудачница. И най-важното беше какво ще кажат сега другите православни, дето им е провървяло повече – същите онези ефективни мениджъри. Много хора мислят така, повярвайте ми, – какво ще кажат сега всички около нас…

Благоговението няма нищо общо с яйчения прах

Няма да уча родителите на такива деца как да живеят – щом не се радвате на вашето дете-инвалид, значи не живеете по волята Божия. Родителите на такива деца имат право на шок, неприемане, болка − често пъти тя е много силна. Те имат право на страх пред общественото мнение и мнението на техните събратя по вяра. В подобна ситуация сме много уязвими. Да, ако имахме повече вяра, ако се учехме на най-важното, щеше да е малко по-просто. Съвсем мъничко. Но всичко е така, както е, и всеки има да извърви своя собствен път.

Иска ми се моите мисли да стигнат до хората, които гледат на попадналите в беда като на големи грешници. Недейте да шепнете зад гърба им! Не обсъждайте греховете на другите, не гледайте с ужас. Храмът е място, където спасяват хората, а не ги доубиват.

Да, аз самата не съм се сблъсквала с подобно нещо. В нашия храм (и не само там) получихме подкрепа, която продължава и до ден-днешен. Повдигнаха нашия кръст и го носят заедно с нас. И това отдавна вече не е кръст, а радост. Струва ми се, че никога не ще изплатя този дълг на любовта.

Но има и такива (и съм слушала много за това), които смятат, че родителите на дете-инвалид са паднали православни неудачници и че Господ е стоварил върху тях Своето наказание.

Това обаче отново е принизяване на най-важното до някаква магия. „Не си седнал, където трябва, не си облякъл каквото трябва, заченал си по време на пост – пада ти се. Не си живял по волята Божия, нá ти сега“.

Ако самият ти мислиш така, значи не живееш по волята Божия. И не по любов. Неблагодарна работа е да гадаем каква е волята Божия. Струва ми се обаче, че ако самите ние се озовем до човек в беда или в мъка, значи се намираме в „зоната“ на волята Божия за него, то има връзка и с нас самите. Онези хора са поели кръст, без да го желаят, но го носят. Волята на Бога за нас е да се отнасяме благоговейно към тях и да не останем настрана.

А ние какво правим? „Ама че неблагоговейно стои и седи“. Неблагоговейно е да смяташ, че болното дете е грешка на природата или наказание за греховете. Благоговението е осъзнаване на величието на Бога и Неговата мъдрост, то е трепет пред Него. Не да изпълняваш ритуали, за да ти е добре, а да замреш, когато виждаш как другият поема кръст, който може би не му е по силите да носи.

Още една голяма грешка – „Господ не ни дава кръст, който не ни е по силите да носим“. Ами носи си го, грешнико. Как така не можеш? Това е невъзможно – просто не искаш.

Възможно е, и още как. И за Самия Него не е било по силите да носи кръста – помогнали са Му да го занесе, какво да кажем за нас, обикновените хора. И волята Божия е да поемем чуждия непосилен кръст и да го носим заедно с човека. Отворете Евангелието и вижте – там няма нищо за ритуали и панталони. Там всичко е за любовта!

Не, не казвам, че всички традиции, обреди, служби, постове са ненужни. Те са нужни и важни, но са само средства по пътя към най-важното. Тъкмо на него трябва да се учим: да вярваме на Бога и да обичаме. Ето това е християнството, а не „за нищо на света не яжте яйчен прах“. Нека повярваме на Бога и всичко друго ще се нареди.

Още нещо искам да кажа на родителите на такива деца: не сте извършили нищо срамно, никой за нищо не ви наказва. Не крийте децата си и не свеждайте очи. Волята на Бога понякога е трудна и невъзможна за разбиране и приемане. Но е такава. Защо ни е дадено всичко? Ще разберем по-нататък, със сигурност!

Източник: Правмир

Превод: Анна Георгиева


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uhf38 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Това е удивителен духовен закон: започваш да даваш това, от което сам се нуждаеш, и веднага получаваш същото двойно и тройно.

 

    Игумен Нектарий (Морозов)