Продължаваме да ви представяме поредицата беседи "Истината за приказките" на гръцкия свещеник архим. Спиридон Василакос, които той провежда в рамките на енорийската инициатива "Училище за родители" в Тива. През призмата на най-известните детски приказки духовникът предлага един християнски прочит на техните универсални послания.
Имало едно време три малки прасенца, които живеели безгрижно с майка си. Времето минавало и те пораснали, наслаждавайки се на сигурността и грижата на родителите си. Когато дошло време, майка им казала, че вече са пораснали, животът не е само игра и трябва да тръгнат по своя път. Да съградят живота си. Да изградят своя дом. Така трите прасенца оставили безгрижието зад себе си и започнали пътуването на живота си.
Първото прасенце поискало бързо и лесно да си построи къща. Затова използвало слама, която е лек материал и лесен за употреба. Не изисква време и труд. Второто използвало дървени клонки, обичаен материал, който съществува навсякъде. Третото поискало да направи „архитектурен план”. Да издълбае дълбоки основи и да построи дом от камък.
Когато сградите били завършени, се появил вълкът. Още при първото подухване сламената колиба на първото се разхвърчала, а после той съборил бараката и на второто прасенце. Двамата братя едва сварили да побягнат и да се скрият в къщата на третия брат. Там вълкът се затруднил. Неговото силно подухване не успяло да събори здравия строеж. Вълкът намерил друг начин да нахлуе в къщата. Влязъл през комина, но най-отдолу го очаквала неприятната изненада - вряща вода в голям казан. Месеци наред вълкът не могъл да забрави това, което си изпатил. А двамата братя видели резултатите от своята прибързаност и леност.
Предтечи на строежа
За своето поучение приказката избира главни герои от света на животните. Трите очарователни прасенца и майка им. Тяхната история говори образно за "архитектурата на живота", за избора на строителните материали и „стандарта” на нашето строително дело.
Техният самостоятелен път започва с решението на майка им да им даде свобода. Майка им почувствала, че децата й вече са пораснали. В живота, за съжаление, ние често игнорираме това чувство. Ужасява ли те, че детето порасна? Сигурно те плаши неговата свобода... Навярно ти е трудно да приемеш, че то вече не се побира в твоя живот, в контрол, в твоята воля.
В приказката майката приема реалността на порасналите си деца и ги подтиква да започнат делото на своя живот. Този подтик има два основни елемента. Подготовката и увещанието. След като извървяла пътя на подготовката, в подходящия момент майката им дала увещания. Това са двете „пред-поставки” (на гръцки προ (пред)-ετοιμασία и προ-τροπή), които стават предтечи на съграждането на нашия живот.
Къщата вече е малка и ти порасна. Време е да построиш своя собствена. Ако липства подготовката, а съветът да тръгнеш самостоятелно по своя път не идва, тогава семейната среда се превръща в обръч, който все повече те стяга. При подобен натиск животът на много хора бива смазан. Много души се погубиха, търсейки да поемат въздух, малко кислород там, където такъв няма...
Строителят, наемателят и нашественикът
Животът се гради с труд, усилия и време. Не можеш да намериш пристан в труда, мярката, условията на чуждия живот. Не можеш да разцъфнеш и да дадеш плод в чужда градина. Само в живота на Бога можеш да се подслониш. Човешките животи са малки, ограничени, променят се, отминават. Построй и остани в своя собствен живот. Само така ще го изживееш.
Понякога, за да избегнеш усилията да правиш план и да строиш, търсиш подслон в живота на другия. Така ставаш краткосрочен наемател, който иска да убеди другия да го приеме, или пък дързък нашественик, искащ да завоюва и разграби чуждия труд. След като не строиш сам, търсиш място, за да нагодиш живота си. Така обаче само изчерпваш силите си и се разпиляваш.
Строителните материали
Божията ръка е пръснала в природата всичко, от което се нуждае човекът във всяка епоха. Количеството и разнообразието на Божиите дарове е толкова голямо, че само малка част от тях е използвано. Това богатство остава на разположение на човека и очаква да бъде оползотворено.
Както Бог пръснал толкова неща в природата, така е посял Своите дарове и в човешкото битие. Всеки човек има харизми и таланти, дарени от Бога. Наричаш чудо раждането на едно дете? Чудо не е само раждането, а и това, което то може да стане, работейки с нещата, които е наследило.
Оползотворяването на харизмите явява, узрява, възпълва, съгражда човека. Неоползотворяването им осъжда, умъртвява. Да не развиеш талантите и харизмите си на практика е болезнено абортиране на възможностите за развитие, за напредък, за творчество. Когато погребваш един талант, реално отслабваш корените на живота. Когато работиш върху своите харизми, те се развиват. Като магнит привличат това, което ги храни, укрепва, формира. Култивирането на харизмите активира духовните елементи на душата.
Трудът над харизмите създава предпоставки за преодоляването на множество пречки и отваря пътища към дивното поле на разума. Изцелява безболезнено и ненатрапчиво болестите на ума и на душата. Има силата да разруши лъжеусещанията и самозаблудите. Когато харизмите се култивират, те смиряват, а докато смиряват, извисяват човека. Така борбата за развитието на харизмите се среща с Божията благодат и те се съединяват.
За да стане харизмата строителен материал на живота, е нужен труд. Тя прилича на необработения мрамор, който естествено има своята ценност, но ще стане безценен, когато майсторът се заеме с него. Когато в гънките на мрамора потече потта от неговото лице. Тази пот от труда става кръв във „вените” на парчето мрамор и го оживява. Придава му облик. Става лице, което вечно ще възпитава чрез своето изражение и ще поучава със своята поза. Понякога обаче ти избираш да изоставиш труда и да предпочетеш лесните и евтини материали.
Първото прасенце показва именно тази тенденция. То върви по този път, който е много утъпкнан и широк, тъй като мнозина го следват. Лек материал е сламата. Лесно решение е сламената колиба. Не се нуждае от план. Не се нуждае от основи. Не ти е трудно, нито тежко.
Това е изборът, който не ти позволява да понесеш дори тежестта на кръста. Това е тенденцията, която те кара да желаеш диплома без четене. Сила без аскеза. Пари без труд. Деца без жертва. Животът не е канапе, за да легнеш. Нито можеш да го смениш, както правиш с телевизионните канали с дистанционното. Иска те там, на място. Негов. Негов труженик. Негов спътник.
Със сламени постройки просто подкупваш съвестта си. Опитваш се да убедиш и другите, че си построил, работил, създал. Живеейки в условята на сламената колиба, приемаш влиянието й и сам ставаш сламен човек (=подставено лице). Изпълнен с много неща и празен. Заемаш място на плашило. Красотата те е напуснала. Появата ти предизвиква жал, страх, осмиване.
Вторият брат избира за строителен материал дърво (дървени клонки). Не сламена колиба с лек материал, а барака с всичко, свойствено на прибързаността.
Бараката се издига бързо. Процедурата е кратка. Всичко става бързо. Да свариш какво? Какво губиш с твоето бързане? Какво захвърляш с прибързаността си? Отговорите разбираш, когато завършиш сламената колиба и забиеш последния пирон в бараката - тогава започват проблемите.
Не поиска да понесеш тежестта на един материал, с който да изградиш истински своя живот. Ще понесеш ли своята отговорност? Или когато вятърът отнесе покрива или постройката се поклати, всички други ще ти бъдат виновни? Виновно е времето, защото е лошо. Условията, защото са трудни. Икономическата криза, защото измъчва страната. Епохата, защото е тежка. На каквото и да се позовеш обаче, отговорността е винаги на строителя, тъй като си избрал лесното, което ще затрудни живота ти.
Подухването на злото
Злото ще се появи отново в приказката във вид на животно - на вълк. Факт е, че злото използва елементи от идентичността на Бога, за да го обожествиш. Припомни си диханието на Бога при сътворението на човека. Виж и диханието на злото в приказката. Живот - диханието на Бога. Смърт - диханието на злото. Вълкът от приказката, маската на злото, с неговото рушително подухване събаря сламената колиба и бараката, чието разрушение било предвъзвестено и предначертано от прибързаността и леността на строителите. Това варварско подухване, като сух и горещ унищожителен вятър, първо пресушава живота, а сетне отвява всичко.
Този „гноен мехур” на дявола може да се развие и неговите агресивни сили да те атакуват чрез някой помисъл, криейки се зад действието на някоя страст. Подухването на злото много пъти дебне и в действието на някое чувство. Сигурното е, че когато работиш върху почвата на харизмите, можеш да локализираш и да победиш подлите и жестоки атаки на злото.
Доброто на ... злото
Където сее дяволът, Бог жъне, подчертава опитът на мъдрия народ, който стига до висините на богословието. Бог допуска движенията на злото, изпитанията, изкушенията, защото те поставят човека в друга перспектива, променят гледната му точка.
Често пъти врагът има силата на промяната, която ти нямаш. Неговата поява те събужда от летаргията на лъжеусещането. Показва ти, че силата, която смяташ, че имаш, е безсилие. Това, което си виждал като палат, е било барака. Успехът, за който се хвалеше, бе провал с гръм и трясък.
Рухването, което яростта на изкушението предизвиква, не е гибел. Не го възприемай като бедствие, а като възможност за преразглеждане, реорганизиране, обновяване, възсъздаване. Една твоя мечта, когато се изравни със земята, не бива да се превръща в кошмар за теб. Когато рухва едно дело, не се срива целият живот. Не оставяй с плач в руините, докато животът продължава своя динамичен и дивен път.
Идеалният подслон
На третото прасенце от приказката му отнело време докато построи дома си. Нужно е време, труд, проучване да намериш подходящото място. Да събереш издръжливи, качествени материали. Да направиш план. Да издълбаеш дълбоки основи. Да изчислиш яростното подухване на злото. Докато се трудел, братята му го осмивали. От позицията на безотговорната леност те хвърляли острите камъни на иронията. За тези, които си седят, трудолюбивият е безумен. Не знае да живее. Известно е, че многото работа поболява чорбаджията. Но не разбрали, че ако трудолюбивият има мярка, която не му позволява да стигне до крайности, не той храни работата си, а се храни от нея. Отговорният брат не слушал предизвикателния присмех. Когато се бориш, гледаш своето поле. Когато се трудиш, внимаваш в работата си. Не оставаш в чуждите коментари. Не се задържаш в чуждото поведение. Не се влияеш от думи. Не се занимаваш с незрели изказвания и мудни, лениви мисли. Когато се трудиш, с две думи, не любопитстваш...
Обсадата
Злото не закъсняло да се появи и при третия брат. Вълкът - с неговата нападателна ярост, която като стрела се изстрелва от свирепия му поглед - стига до изградения с труд, усилия и старание дом. Злото атакува всички. Силни и слаби. Зрели и незрели. Трудолюбиви и мързеливи. Атаката обаче има друга тактика. Проявява се по различен начин. При сламената колиба и бараката условията благоприятстват действията на злото.
Но при третия дом строежът позволявал отбрана. В първите два случая било достатъчно едно подухване. Сега обаче вълкът фучи многократно без желания резултат. Изкусителят никога не отправя само една атака, а прави последователни атаки. Това е неговата тактика. С първата вълна те изненадва. С втората те поклаща. С трета те събаря. С четвъртата те завлича. С петата те потапя. Със следващите те дави.
Колкото по-непоклатим оставаш, стъпил на здравата основа на дома си, толкова по-ожесточени стават атаките му. Има една разлика в битката със злото. То никога не напуска полето на схватката, докато не те победи и завладее...
Орезиляваш... завиждаш
В обсадената къща се намират и бездомните и преследвани братя. След техния неуспех те побързали да намерят защита в дома, който понесъл осмиването, иронията, обвиненията. Стихът от една песен ни обяснява това поведение: „дълбоко в нас завиждаме на онова, което подиграваме, и свидетел е Атон” (стих на Лина Николакопулу). Това, което не достигам, го атакувам, защото неговата висота ме изобличава. Това е и причината, заради която светците били оклеветени, осмивани, гонени - защото те са „антисеизмични домове”. Живеейки Евангелието, създали подходящите условия и се противопоставили на мощните трусове на изкусителя. Затова прибягваш към светците. Търсиш подслона на техните молитви. Безопасността на тяхното присъствие. Ходатайството на тяхното дръзновение. В техния духовно построен живот се дивиш на тяхната душевна архитектура. Изучаваш дивното им устройство. Научаваш оценяването и оползотворяването на техните подходящи материали. Усещаш благоуханието на труда им. Животът на светците е „следване” в университета на добродетелта.
Настояването на злото и търпението
Злото настоява. Ще изпробва всичко, за да те завладее. Да мине през делата и изборите ти, за да ти повлияе. Желае със същата ожесточеност, с която атакува, да станеш държава-членка от неговия съюз. Вълкът, след като установил безсилието на своето дихание пред мощната борба на живота, ще последва друг път. Ще излезе от пътя на своята толкова безсилна сила и ще поеме по тъмния страничен път на лукавството. Коварно и тайно ще се опита да се промъкне оттам, където не го очакваш. Не е достатъчен трудът по строежа. Трябва да го последва борбата по охраняването. Да бъдеш незаспиващ страж на вратата на душата. Бдителен часови на стените на ума. Внимавай в комините на сетивата. От там ще се промъкне той, ако намери съпротива, ако срещне затруднение.
Затова именно светият учител Никодим Светогорец увещава да пазим сетивата си. Злото може да се скрие в един образ, в една дума и да се промъкне през зрението или слуха, завладявайки това, което с труд си построил и с бдение си опазил. Вълкът мълчаливо се катери и стига до покрива. Влиза в комина, без да се замисля за огъня, който се криел отдолу. Така се изгаря. Изгори злото, преди да те изгори. Да го изгориш с Божия огън. Този огън на копнежа, на служението, на любовта, на ероса към Бога да гори във всяка твоя клетка. Да гориш за Бога и да гориш злото.
Св. Диадох, епископ Фотикийски предава следната жива картина от хранилището на своя осветен опит. Пепелта в пещта се нуждае от очистване. Пепел имаш в душата, в ума, в желанията, в словото. Това са останките на греха. Покаянието се грижи за тяхното очистване. Но е нужен огрев. Това са Христовите заповеди. Евангелието е леснозапалимият материал. Огънят е благодатта на Пресветия Дух, която черпиш от Тайнствата на Църквата. Подухването, което усилва и разгаря огъня, са пламтящите от вяра, покаяние и любов молитвени думи. „Господи Иисусе Христе, помилуй ме”. Когато се трудиш и строиш, когато бдиш и охраняваш, тогава можеш да отблъснеш злото, което иска да те победи.
Заключение
... Не позволявай да замлъкнат всички онези, които разказват приказките - бабата, дядото, бащата, майката. Телевизията няма техния лик. Интернет не предава тяхната топлина. Нищо не предава техния кръстен опит и жертвена любов. Всички тези неща не разказват приказки. Само омайват. Не пробуждат, а приспиват. Не дават, а заграбват. Крадат детското от човека. Объркват ума. Замъгляват душата. Не освобождават, а пленяват. Насочват всички към „строителната площадка” на техния интерес.
А когато четеш на детето си приказка, не забравяй, че в приказките животът пише своята „биография”. Душата отлита. Мисълта се освобождава. Истината се изразява. Човекът се съгражда. Каквото чуваш и живееш сега, преди години е станало приказка и е предвъзвестило твоето настояще и бъдеще. Затова „сред твоята приказка открий отново твоята забравена пътека...” (Марианина Криези). Затова приеми наследието от твоите дядо и баба. А ако нямаш нищо завещано, не се страхувай. Вдигни ръкави и замеси просфората на опита, на истината, на живота. Не се страхувай. „Направи сърцето ми твоя приказка, защото... погиваме”. (Марианина Криези)
Превод: Константин Константинов
