„Истината за приказките“ – една пастирска инициатива за родителите и техните деца
- Детайли
- Публикувана на Четвъртък, 11 Октомври 2018 12:43
- Написана от О. Спиридон Василакос
През октомври по традиция възобновяват своята дейност енорийските центрове у нас. Макар техният брой да е относително малък и те да са концентрирани предимно в столицата и големите областни градове, към тяхната просветна дейност има голям интерес и все повече хора се включват в различните инициативи – въведителни курсове в православната християнска вяра за възрастни и деца, школи по иконопис, музика, дърворезба, младежки клубове и др. В Двери ще запознаем нашите читатели с една интересна пастирска инициатива в съседна Гърция, която се провежда в т. нар. „училища за родители“, които се организират в много гръцки енории. „Истината за приказките“ е идея на о. Спиридон Василакос, клирик в Тива, който предлага на родителите един интересен прочит на най-известните детски приказки, от които биха могли да се вземат множество поводи за разговор с децата на различни християнски теми. Предлагаме ви беседата върху приказката „Новите дрехи на царя“ от Ханс-Кристиян Андерсен.
Новите дрехи на царя
Преди много години в едно кътче на планетата, сред богатство и разкош живеел един суетен цар. Той не се интересувал от проблемите на царството му. Единствената му грижа била да си набавя бляскави дрехи, които носил съобразно часа от деня или лицата, които приемал. Една дреха сутринта, друга вечерта. Една одежда за официалния гост и друга за посредствения човек.
Един ден на вратата на двореца почукали двама измамници, които знаели как да експлоатират слабостите на хората и заявили, че били знатни шивачи. Обещали на царя уникални дрехи, които щели да стават за всички часове от деня и за всички лица.
Но уникалната изработка на дрехите щяла да бъде невидима за онези хора, които не били достойни за заеманата от тях длъжност или пък били съвсем глупави. Царят се въодушевил и пробите започнали. Цената на дрехите нараствала.
Една вечер министърът и военачалникът посетили царя. Царят се киприл с уж новите дрехи пред голямо огледало, а скъпоплатените шивачи, коленичили пред него, поправяли последните детайли.
Министърът и военачалникът, за да не се покажат глупави или че заемат недостойно своята длъжност, се принудили да се удивяват на дрехите и да възхваляват майсторската изработка на дрехите, макар и да не виждали нищо.
Големият ден настъпил. Царят трябвало да се появи в украсена колесница, която да мине по централните пътища на столицата на царството. Всички жители излезли по пътищата, очаквайки да се удивят на бляскавите дрехи на техния цар. Царят се появил напълно гол. След него вървели и царедворците, уплашени и с наведена глава. След първоначалното сепване народът се окопитил и започнал да ръкопляска и да възклицава. Царят се перчел и гордеел още повече. Изведнъж един детски глас паднал като мълния в летен ден.
- Царят е гол! Царят е гол!
От срам царят се изчервил. Царедворците продължавали да държат несъществуващите краища на царската мантия. Одобрителните възклицания отстъпили място на осмиванията. Чувствайки глупостта, която проявил, както и колко недостоен за цар бил, той дълго време не излязъл от двореца и навярно вече не се занимавал с платове, шивачи и дрехи.
Голият цар
Приказката е като вековно дърво. Неговата сянка прегръща, поучава, храни и отглежда много деца. Дълбоките му корени се потапят в извор на жива вода и черпят истината. Тази, която тече просто, разбрано, вежливо, утешително в душите.
Когато слушаш за голия цар, мисълта някак се изплъзва и с познатата си скорост те отвежда до първия гол цар - Адам. Цар, официално възкачен на трона от неговия Творец. Цар, насилствено свален от трона от неговия егоизъм. Човекът, центърът на творението, станал периферия. Кръстникът на творението – превърнал се в потисник. Разпоредителят - станал експлоататор.
Усещането за голота у Адам се ражда от падението му и показва изпразването му от Божията благодат, която дотогава го обличала. Гол от всяка красота. Гол от всяка сила. Гол от вечността. Съблякъл и свалил живота и се облякъл в смъртта. Тази негова екзистенциална голота има за спътници страха, срама, несигурността, тревогата, умората. Всичко, което преди го изпълвало – когато неподправената и чиста любов на Твореца го прегръщала – сега го изоставя. Чувството, което го преследва подобно на ериния (богини на отмъщението в древногръцката митология, бел. прев.), го кара да се крие, да лицемери и да се опитва да намери нови начини на обличане, които накрая неизменно го разочароват, отчайват и оставят гол.
И човекът започва отчаяно да търси дрехи в работилниците на един добър дизайнер и отличен рекламен агент – дявола. Продава всичко, за да се облече в богатство, което го заслепява. Да се изпълни със слава, която го опразва. Да живее за една идеология, която го фанатизира.
Не прибягва до Бога. Когато си напълно гол, каквото и да имаш, каквото и да правиш, каквото и да кажеш, каквото и да преживееш, няма да можеш да изцелиш това чувство, да запълниш вакуума, да се изпълниш с живот.
Тази приказка е разказ не само за причината, поради която царят остава гол, но и за трагичните и неуспешни опити да се облече с нови дрехи.
Ефимерни дрехи
„Някой си човек беше богат, обличаше се в багреница и висон и всеки ден пируваше бляскаво“ (Лука 16:19).
Когато застанеш пред Господ, върху теб пада толкова светлина, че твоят мрак се разсейва, сенките се осветляват и всичко скрито в теб се открива.
В първите думи от притчата живо се описват симптомите на болестта. Царят от приказката и богаташът от притчата са едно и също лице или по-скоро с еднакви нагласи, с един и същ начин и състояние на живот. С една и съща болест.
Този неизлекуван синдром на Адам, усещането за голота, бичува ума на царя, тиранизира душата му, обсебва желанията му и определя начина му на живот. Негов всекидневен стремеж и грижа са скъпите, бляскави и впечатляващи дрехи. Той се труди на безплодната земя на външната повърхност, без да чувства, че човека го облича, храни и приютява онова, което се крие не вън, а в неговите дълбини. Но където и когато и да срещне душата, той се отнася с нея еднакво плътски, сякаш е ненаситен стомах:
„Душо, яж, пий, наслади се на твоите материални блага и плътските наслади“. Когато превърнеш душата си в плът, вече си я поставил на пътя на разтлението, чийто завършек е смъртта.
Всекидневната смърт
Царят сменял дрехите много пъти през деня. Всеки час изисквал и съответните дрехи. Една одежда сутринта. Друга на обедната трапеза. Трета на следобедната разходка. Четвърта на вечерната забава. Знаем, че не всички часове са еднакви. Със сигурност не са еднакви. Проблемът идва обаче, когато започнеш ти да „обличаш“ часовете, а не те теб. Когато влизаш във времето с решителност, ти обличаш момента с твоето присъствие, труд, усилия. А сега много часове от твоето време са голи откъм твоето присъствие. Тези голи, празни моменти са осъдени да изчезнат в дълбоките води на забвението. Да бъдат забравени. Да се изтрият от книгата на живота.
А трагичният цар от нашата приказка се преобличал не само според часа от деня, но и според човека, с когото щял да се срещне. Ако бил официално лице, той се опитвал да го надмине по разкош и бляскавост. Ако бил незначим човек, с избора на своите дрехи го принизявал и осмивал. Но не бързай да осъждаш царя. Ако замълчиш малко, ще усетиш как той диша в теб.
Колко пъти на ден сменяш маски, нрави, думи, поведение?
Колко пъти в пробната на антипатията съблече своята учтивост и облече грубостта?
Колко пъти изгодата открадна истината от думите ти и тe направи сладникав ласкател?
В суетата на тези преобличания, които ни налага часът и различните хора, забравяме, прахосваме, променяме своето истинско аз. То бива погребано под тежката надгробна плоча на маската.
Брак с пустославието
Трудна, безрадостна и безмилостна е любовта към пустославието. Излизаш на арената. Трудиш се изтощително. Тревожиш се прекомерно. Вманиачаваш се. Не стигаш никъде. Тази страст не се задоволява, не се насища, не утихва, не се успокоява. Колкото повече я храниш, толкова повече огладнява. Нейният неудовлетворен апетит разяжда твоята вътрешност, ум, душа.
Ако не промениш посоката на устрема ѝ, ако не подчиниш нейната сила на добродетелта, тази страст не може да се преобрази. Тя не иска да остане сама, търси да се чифтоса, да създаде чеда. Тя иска да се свърже с теб, който си съпругът. Пустославието иска да станете една плът. Да родите много деца – безразсъдността, сластолюбието, славолюбието, алчността, безчувствеността, безразличието, лицемерието. Така повече гърла ще искат храна от теб. Ти си съпруг. Имаш задължение да се грижиш за тях, принасяйки им в дар своя живот.
Шивачите
След брака с пустославието то отваря вратите на вашия дом, т. е. на твоя живот. Отваря всички негови страни. Залите на ума. Мазетата на душата ти. Пространството на чувствата. Стаите на желанията. Коридорите на нагласите. Таваните на твоите критерии. В целия ти дом пустославието се движи уютно. Навсякъде, където и да отидеш, обикалят плодовете на вашия брак, децата ви, и се настаняват вашите подбрани гости.
Един от тези, които всекидневно те посещават, е заблудата. Пустославието те кара да виждаш само нещата, които то иска. Да чуваш само нещата, които му харесват. Да правиш само това, което го удовлетворява. Но това, което иска, харесва му и го удовлетворява, е суетно. Тези пусти неща, които заблуждават. Тези неща, които, ако ги последваш, губиш и се губиш. Заблудата ще ти препоръча шивачи, които да се грижат за външния вид на съпругата ти, на пустославието. Шивачи, които, докато я обличат, събличат тебе. Главният шивач е егоизмът. Той има харизмата да шие винаги по негова мярка. Лъжата е негов помощник. Този, който се наема с рекламата и неговата защита, му е началник...
И ето, шивачите отишли и при царя, който със своето пустославие плувал в богатството. Лъжата започнала да хвали способностите на егоизма. Самият той никога не говори. Крие се, както микробът, който може тайно и безшумно да умъртви един силен организъм. Егоизмът повлиява и подтиква други да говорят и да се изказват вместо него, за да не се издаде.
Лъжата високопарно рекламирала „продукта“ и егоизмът взима мерки на царя. Той вече няма да се преоблича според часа от деня и лицата, с които щял да се срещне. Когато се предадеш на шивачите на пустославието, времето или другият губят своето значение. Ти си центърът на целия свят. Ти си всичко, а другите нищо.
Обещали му, че всички ще се удивят на новите дрехи, освен глупавите и онези, които заемат недостойно своята длъжност. Това казала лъжата, рекламирайки дрехите. Егоизмът знае да се предпазва, да се покрива, да се маскира. Лукавството, лъжата, заблудата, лицемерието се грижат за неговите дрехи.
Дрехата на царя е прескъпа. Има ли по-голям крадец от егоизма? Той краде живота на харизмите, които остават неразвити. Грабва времето ти и го разпръсква. Отнема скъпоценните камъни на любовта, смирението, вярата, търпението, кротостта от огърлицата на душата. Цената на дрехите отговаря на тяхната уникална изработка, тихо нашепват лъжата и егоизмът.
Бог е създал всеки човек уникален и неповторим. Егоизмът те убеждава, че ти си един (и няма друг като теб). Едно е уникален, а друго един. Две срички краде от истината („μόνιμος – μόνος“ на гръцки, бел. прев.) и променя същността, смисъла, ценността на живота ти. И бедният цар давал, плащал, възнаграждавал, купувайки... нищото.
Министърът и военачалникът
Дните минавали. Войниците по границите се задъхвали под натиска на враговете. Гладът се настанил на трапезата на бедните. Данъците били непоносим товар върху гърба на жителите на царството. А царят спокойно си седял на трона и часове наред слушал присипваната песен на лъжата по коридорите на слуха си и милувките на егоизма. Как да почувства болката на хората, когато милувката на егоизма е мощна упойка, която сковава, обездвижва, упоява? Как викът на негодуванието да стигне до неговата заспала съвест, след като го спират бариерите, които лъжата е поставила? Ако не не разбиеш с мощен удар това огледало на заблудата, никога няма да видиш истината. Страхуваш се да не би твоят идол да изпита болка? Да не се нарани твоята заблуда? Да не се разпадне твоят лъжлив свят? Само ако поискаш да счупиш на парчета своя идол, само тогава истината ще възкреси твоето истинско лице. А нерядко огледало на заблудата става телевизорът или екранът на компютъра, които хранят твоите страсти, приковава те в плена на един свят, който стои далеч от истината.
И така, Негово Величество се дивяло пред огледалото на несъществуващите си дрехи, напълно гол, когато недоумяващите царедворци му съобщили за пристигането на министъра и военачалника. Царят сякаш се събудил от летаргия. Приел ги в залата на за официални гости... гол. Това било възможност или те да видят и се удивят на изключителната гледка на новите царски дрехи, или царят да види глупостта, която обитава в главите им, както и колко недостойно заемали своите високи постове. Те, клетите, се опитали да скрият всяка изненада, всяко недоумение от погледа и изражението на лицата си. Мъчили се да прикрият своите нервни движения под тежките си дрехи. Започнали да хвалят и изразяват своето удивление от качеството и цвета на платовете, да ласкаят изкусността на главния шивач и неговия помощник...
Какво да правят? Да получат титлата глупци или да признаят, че са недостойни за длъжността, която заемат? Колко тъмни интереси дебнат зад похвалата! Какво жалко състояние се крие зад ласкателството! Гарванът е по-добър от ласкателя, защото първият яде мъртви, а вторият живи. Ако похвалата не те засяга, ако ласкателството не те докосва, то значи, че стоиш на висотата на автентичното смирение. Министърът не разбрал, нито военачалникът почувствал, че тяхното ласкателство написало песента на тяхната глупост и недостойнство.
Министър е душата ти. Тя е тази, която трябва да служи на делото на спасението. Когато мълчи пред лъжата, когато не въстава срещу несправедливостта, когато не реагира на злото, тя стои извън това дело - бездейна и затова празна.
Военачалник е умът. Управник, както са го кръстили отците на Църквата. В жестоките ръце на егоизма логиката става абсурд. Умът вече не се храни с логика, със знание. Не може да претегли и да пресметне реалната тежест на даденостите, пред които е изправен. Изкривява се, дезориентира се и така този мощен компас, даден от Бога на човека, се разрушава. Душата и умът са свещеният съюз на живота , а не слепи, фанатични, болни марионетки на егоизма. Душата и умът са извори. От тях извира любовта, движи се разумът. Егоизмът затваря изворите. Запушва ги. Така, без да може да изрази себе си, душата блатясва. Умът, бидейки неподвижен, се парализира. Животът не върви напред. Човекът постепенно умира.
Завесата на трагедията се вдига
В двореца царят бил убеден от шивача Егоизъм и неговия помощник, Лъжата, че новите му невидими дрехи са уникални. Егоизмът от самото начало работи в стеснените граници на твоето битие. Омайва ума ти. Заблуждава душата ти. Така създава в теб копнеж и желание да покажеш или по-скоро да докажеш колко си уникален. Добре охраненото и усилено „его“ не се сдържа, не остава в границите. Жадува да преследва, да подчинява, да завладява и живота на другите. Иска ръкопляскания. Жадува за любители. Копнее за следовници. Желае послушници. Животът на другите става най-добрата храна за него. Така егоизмът, удовлетворен, вдига завесата и представя не уникалността, която смяташ, че имаш, а трагичността, която представляваш. Клетият цар бърза да се покаже. Да му ръкопляскат. Да вкуси удивлението на другите. Да накара поданиците си да превият гръб и да преклонят глави пред неговото величие.
Великият момент дошъл. Царят се появил напълно гол върху украсената колесница...
Така и егоизмът първо те възвисява, а след те уязвява... Трагична гледка. Всички ръкопляскат. Никой не говори. Цари крещящо, гузно мълчание. Защо ти е да говориш? Не забравяй и нещо друго – ти ли ще спасиш света, брате? С мнозинството бъди, хем да бъдеш, хем да си прекарваш добре. Ти ли ще извадиш змията от дупката? Достоен, викат другите, последвай ги. Мнозинството ръкопляска, подражавай им. Във всеки случай ръката на историята се е изморила и изпотила да записва митинги, на които „опитни“ бездарни и недостойни хора прокламират своите несъществуващи качества, а техните следовници им ръкопляскат и акламират тяхното недостойнство. Това вече е позната гледка. Обичайна картина. Голите ръкопляскат на напълно голите. Бедните акламират пребедния.
Гласът на чистотата
Колкото по-дълго е шествието на голия цар, толкова повече трагедията се развива в пародия. Царят се гордее, перчи се, изтъквайки още повече своята голота. Народът се окопитил от първоначалното сепване и сега ръкопляска и възклицава още по-силно. Внезапно всичко се променя. Един слаб детски глас. Едно силно чисто дихание. Един мощен вятър от „мяха“ на чистотата разсейва задушаващата и болна атмосфера.
- Царят е гол! Царят е гол!
Огледалото се счупва на парчета. Истината се освобождава. Лъжата се заглушава. Заблудата на егоизма се открива. Един такъв глас е нужен. Нещо чисто да въстане. Нещо непорочно да извика. Нещо неподправено да реагира. Нещо невинно да се вдигне.
В Църквата човек следва пътя на трезвението и очистването. Така се създават предпоставките за съпротива срещу егоизма. Обработваш смирението. Виждаш своята голота. Слизаш от колесницата. Качваш се на Кръста. Умъртвяваш егоизма. Обличаш се в Христос. Ставаш истински цар. Чрез Божията благодат можеш да се предпазиш от сплетните на егоизма.
Превод: Константин Константинов