Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (42 Votes)
При­каз­ка за сми­съла

Ня­ма чо­век, кой­то в “ми­го­ве на сла­бост” да не е връх­ли­тан от въп­ро­си за сми­съ­ла: как­во пра­вя; за­що жи­вея та­ка ока­я­но при всич­ки­те си уси­лия за по-до­бър жи­вот; за­що всич­ко, ко­е­то пра­вя, се раз­па­да; ка­къв е сми­съ­лът от мо­и­те уси­лия и как да про­дъл­жа нап­ред? Виж­да­ме как го­ди­ни­те ле­тят, как поз­на­ти­те ни един по един си оти­ват от то­зи свят, все­ки мо­мент мо­же да дой­де и на­ши­ят ред, а не зна­ем за­що сме жи­ве­ли и как­во ще ос­та­не от нас.

Сла­ва Бо­гу, че те­зи ми­го­ве ги има! Те­зи “ми­го­ве на сла­бост”, в ко­и­то съ­щин­с­ки чо­веш­ко­то у нас е в най-го­ля­ма­та си си­ла, ко­га­то бо­жес­т­ве­на­та ис­к­ри­ца в нас про­го­ва­ря, раз­к­ла­ща ни, за да ни про­бу­ди от съ­ня, от не­ре­ал­ност­та на жи­во­та, кой­то во­дим. Но как­во пра­вим ние? Бя­га­ме от тоя вът­ре­шен глас, от въп­ро­си­те, ко­и­то раз­гол­ват без­с­мис­ли­е­то на дни­те и уси­ли­я­та ни. Тър­сим си но­ви ан­га­жи­мен­ти, все не­що пра­вим, бър­за­ме, су­е­тим се... бо­им се да спрем и за миг, за да не ни зас­тиг­нат въп­ро­си­те, ко­и­то ни ужа­ся­ват.

Най-мно­го се бо­им от ти­ши­на­та, за­що­то в ти­ши­на­та “до­сад­ни­те въп­ро­си” ни връх­ли­тат с най-го­ля­ма си­ла. До­ка­то ра­бо­тим, до­ка­то пъ­ту­ва­ме, до­ка­то по­чи­ва­ме... все не­що тряб­ва да е пус­на­то: те­ле­ви­зор, ка­се­то­фон, ра­дио ­ все не­що тряб­ва да про­гон­ва ти­ши­на­та, ко­я­то ни влу­дя­ва. Но кол­ко­то и да се опит­ва­ме да из­бя­га­ме, въп­ро­си­те за сми­съ­ла ще ни зас­ти­гат от­но­во и от­но­во.
Как ос­мис­ля­ме жи­во­та си? Как из­пол­з­ва­ме вре­ме­то, си­ли­те, спо­соб­нос­ти­те, ко­и­то са нида­де­ни? Как­ви це­ли прес­лед­ва­ме?

За ед­ни сми­съл на жи­во­та мо­же да са па­ри­те. Па­ри­те, ко­и­то ни­ко­га не са “дос­та­тъч­но”. Ми­ли­о­ни да нат­ру­паш, пак не мо­жеш да ка­жеш “с­ти­га”, да се по­чув­с­т­ваш щас­т­лив и до­во­лен.

Дру­ги прес­лед­ват сла­ва и из­вес­т­ност, но и то­ва е тол­ко­ва не­си­гур­но и пре­ход­но! Все ня­кой ги за­сен­ч­ва, все ня­кой им за­виж­да, не­що им се из­п­лъз­ва, не­що не им дос­ти­га... и вмес­то да по­лу­чат удов­лет­во­ре­ние и щас­тие, ги връх­ли­тат деп­ре­сии.

Власт­та? Ни­кой жи­вял на зе­мя­та влас­те­лин не е пос­тиг­нал та­ка­ва власт, че да не ис­ка по-го­ля­ма.

За дру­ги сми­съ­лът на жи­во­та е в удо­вол­с­т­ви­я­та, но ско­ро ста­ват жер­т­ва на “па­ра­док­са”, че кол­ко­то по-мо­рал­но раз­к­ре­пос­тен ста­ваш, тол­ко­ва по-опус­то­шен от сво­и­те страс­ти се оказ­ваш.

Най-ра­зум­ни­те виж­дат сми­съ­ла в се­мейс­т­во­то, в де­ца­та, в при­я­те­ли­те, до­ка­то не си тръг­нат от жи­во­та им, от­на­сяй­ки със се­бе си и сми­съ­ла му.
Как­во по­ве­че мо­жем да до­ба­вим след ве­ко­ве гор­чив опит към ду­ми­те на най-мъд­рия меж­ду ца­ре­те: “всич­ко е су­е­та и го­не­не на вя­тъ­ра” (Екл. 1:14)!

За об­що­то меж­ду снеж­ния чо­век и огъ­ня

Има ед­на при­каз­ка на Джа­ни Ро­да­ри за снеж­ния чо­век и ку­че­то. Де­ца­та нап­ра­ви­ли сне­жен чо­век на дво­ра. Той си го­во­рел с вър­за­но­то там ку­че за то­ва, че ня­ма по-го­ля­мо щас­тие в жи­во­та от сил­ния студ. Но ко­га­то се све­че­ри­ло, ви­дял през про­зо­ре­ца за­па­ле­на­та в къ­ща­та ка­ми­на и усе­тил в се­бе си не­що стран­но: за­коп­нял да бъ­де вът­ре и да се сгу­ши до огъ­ня.

Снеж­ни­ят чо­век все пов­та­рял, че ис­ка да бъ­де при ка­ми­на­та, че са­мо то­га­ва ще на­ме­ри по­кой, а ку­че­то го слу­ша­ло и мис­ле­ло, че но­ви­ят му при­я­тел по­лу­дя­ва.

Дош­ла про­лет­та. Снеж­ни­ят чо­век се раз­то­пил. Ока­за­ло се, че де­ца­та са сло­жи­ли в не­го ло­пат­ка­та за пе­пел от ка­ми­на­та. Та­зи ло­пат­ка, скри­та във вът­реш­ност­та му, та­ка неп­ре­о­до­ли­мо вле­ча­ла чо­ве­ка от сняг към огъ­ня на ка­ми­на­та, че до­ри и най-су­ро­ви­ят студ не му но­сел ра­дост.

Го­во­рим за цел, го­во­рим за сми­съл, за се­бе­ре­а­ли­за­ция. От­го­во­рът е в оно­ва, ко­е­то но­сим в се­бе си и ни оп­ре­де­ля, ко­е­то е същ­ност­та ни и край­на­та цел на жи­во­та ни: Бо­жи­ят об­раз и по­до­бие. Не­го тряб­ва да раз­к­ри­ва­ме, не­го тряб­ва да раз­ви­ва­ме и оде­лот­во­ря­ва­ме, да след­ва­ме ви­со­ко­то си наз­на­че­ние, да се бо­го­у­по­до­бя­ва­ме.

Бо­жи­я­та ис­к­ри­ца в нас ви­на­ги ще ни на­пом­ня кои сме всъщ­ност, ще тег­не към Не­бе­то и не ще ни да­ва по­кой, до­ка­то не се сгу­шим до своя Съз­да­тел. “Нес­по­кой­но е сър­це­то ни, до­ка­то не си по­чи­не в Те­бе, Гос­по­ди” ­ каз­ва блаж. Ав­гус­тин.

Раз­би­ра се, ви­на­ги ще се на­ме­рят хо­ра ка­то оно­ва ку­че, вър­за­ни и ог­ра­ни­че­ни от ве­ри­гата на сво­и­те страс­ти и су­ет­ни стре­ме­жи, ко­и­то ще ни въз­ра­зя­ват, че е лу­дост да коп­не­ем по Бо­га, вмес­то да си “жи­ве­ем жи­во­та”, ще ни убеж­да­ват, че вя­ра­та ще ни ог­ра­ни­чи, ще ни обез­ли­чи, ще ни ог­ра­би... Но тех­ни­те раз­би­ра­ния се оп­ре­де­лят от дъл­жи­на­та на ве­ри­га­та, към ко­я­то са при­вър­за­ни.

За хо­ра­та, които жи­ве­ят без Бо­га, по свое ус­мот­ре­ние, жи­во­тът е не­по­ня­тен, без­с­мис­лен, слу­ча­ен. За­що­то до­тол­ко­ва сме щас­т­ли­ви и удов­лет­во­ре­ни, до­тол­ко­ва жи­во­тът ни има сми­съл, до­кол­ко­то сме Бо­жии, до­кол­ко­то нап­ред­ва­ме по пъ­тя към бо­го­у­по­до­бя­ва­не.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/84p 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Не търси съвършенството на закона в човешките добродетели, защото в тях няма да го намериш съвършен; неговото съвършенство е скрито в Христовия кръст.

Св. Марк Подвижник
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.