Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (27 Votes)
hearing.jpg“Ти не ме слу­шаш”, е най-чес­то­то оп­лак­ва­не в се­мейс­т­во­то и меж­ду при­я­те­ли. Мо­же би за­що­то чо­век ин­с­тин­к­тив­но усе­ща, че да те оби­чат, оз­на­ча­ва и да те из­с­луш­ват как­то тряб­ва, от­да­вай­ки ти ця­ло­то си вни­ма­ние.
Да слу­шаш вни­ма­тел­но, та­ка че да чу­еш не са­мо ду­ми­те, а и пос­ла­ни­е­то, ко­е­то стои зад тях, е бе­лег на ува­же­ние и из­раз на лю­бов, бе­лег, че на­ис­ти­на дър­жиш на този човек и на мне­ни­е­то му. Ис­тин­с­ко­то слу­ша­не оз­на­ча­ва: всич­ко ко­е­то каз­ваш ме ин­те­ре­су­ва до­ри да не съм съг­ла­сен с те­б, за­що­то ти си важ­на лич­ност за мен. От­во­ре­но­то ухо е от­во­ре­но сър­це.

Свик­на­ли сме да при­е­ма­ме, че е дос­та­тъч­но да се из­по­вя­да­ме пред Бо­га чрез тайн­с­т­во­то По­ка­я­ние. Без съм­не­ние то­ва е един­с­т­ве­ни­ят на­чин да по­лу­чим оп­ро­ще­ние, но в чо­ве­ка е вло­же­на и пот­реб­ност­та да се от­к­ри­ва пред сво­и­те ближ­ни, да опоз­на­ва дру­гия и да бъ­де опоз­на­ван.

Пос­то­ян­но сме из­ло­же­ни на по­каз. Вли­за­ме в раз­лич­ни ро­ли по­ве­че или по-мал­ко ус­пеш­но: ро­ля­та на бла­го­на­деж­ден граж­да­нин, на съ­вес­тен слу­жи­тел, на гри­жо­вен ро­ди­тел, на ста­би­лен при­я­тел, на до­бър хрис­ти­я­ни­н... спо­ред как­то го раз­би­ра­ме. Мис­лим пос­то­ян­но за то­ва как из­г­леж­да­ме от­с­т­ра­ни, как ни въз­п­ри­е­мат дру­ги­те. Но има ми­го­ве, ко­га­то в нас се на­ди­га  дъл­бо­ка­та пот­реб­ност да раз­к­ри­ем пред се­бе­по­до­бен най-ин­тим­на­та, най-бо­лез­не­на­та и уяз­ви­ма част от нас. Да бъ­дем опоз­на­ти, раз­б­ра­ни, при­е­ти та­ки­ва как­ви­то сме. С всич­ки­те ни ста­ра­тел­но прик­ри­ва­ни стра­хо­ве, съм­не­ния, сла­бос­ти и на­деж­ди.

За жа­лост мал­ци­на от нас ус­пя­ват да из­г­ра­дят дъл­бо­ки, ис­к­ре­ни и трай­ни вза­и­мо­от­но­ше­ния до­ри с най-близ­ки­те си хо­ра. Не за­що­то не ис­ка­ме, а за­що­то не мо­жем.  Доб­ри­те от­но­ше­ния не са да­де­ност ­ те се пос­ти­гат и се пос­ти­гат труд­но. 

Всич­ки сме за­ра­зе­ни от его­и­зъм, по­ра­ди ко­е­то се на­ла­га съз­на­тел­но и упо­ри­то да се учим да оби­ча­ме. Да се учим да об­ли­ча­ме чув­с­т­во­то, ко­е­то ни из­пъл­ва с по­до­ба­ва­щото му от­но­ше­ние и дейс­т­вия.  То­ва “о­бу­че­ни­е” трае цял жи­вот, за­що­то хо­ра­та се про­ме­нят през го­ди­ни­те, об­с­то­я­тел­с­т­ва­та ­ съ­що. То кос­т­ва мно­го уси­лия, но уме­ни­е­то да об­щу­ват е от из­к­лю­чи­тел­на важ­ност и за оне­зи, ко­и­то ис­кат да се на­у­чат и за пас­ти­ра, и за при­я­те­ли­те, и за съп­ру­зи­те, и за ро­ди­те­ли­те и де­ца­та.

Два­ма ду­ши мо­гат да се из­п­ра­вят пред как­ви ли не проб­ле­ми и раз­ног­ла­сия, но уме­ят ли да раз­го­ва­рят от­к­ри­то и да се раз­би­рат един друг, проб­ле­ми­те са­мо ще за­си­лят бли­зост­та им. Спо­соб­ност­та да об­щу­ваш та­ка, че да бъ­деш раз­б­ран и да раз­би­раш, е ед­но от най-важ­ни­те ус­ло­вия за доб­ра връз­ка и ед­на от най-чес­ти­те при­чи­ни за срив във вза­и­мо­от­но­ше­ни­я­та.
Ко­га­то два­ма ду­ши се съ­бе­рат за­ед­но, те но­сят със се­бе си раз­лич­ни ха­рак­те­ри, въз­пи­та­ние, све­тоглед, на­ви­ци, на­чин на из­ра­зя­ва­не... В бли­зък кон­такт се про­я­вя­ват раз­ли­чи­я­та меж­ду два­ма­та: емо­ци­о­нал­ни, ин­те­лек­ту­ал­ни, со­ци­ал­ни, ре­ли­ги­оз­ни. Ако те­зи раз­ли­чия се об­съж­дат, то­га­ва и два­ма­та се обо­га­тя­ват с оно­ва, ко­е­то дру­ги­ят но­си в се­бе си. Ако не се об­съж­дат ­ въз­ник­ват не­раз­би­ра­не, кон­ф­лик­ти и враж­деб­ност.

Уме­ни­е­то да об­щу­ва­ме по­меж­ду си е сред­с­т­во­то да се опоз­на­ва­ме да об­ме­ня­ме ду­хов­ни­я ка­пи­тал, с кой­то раз­по­ла­га­ме, да се сбли­жа­ва­ме, да бъ­дем ед­но ця­ло. Ма­кар да ня­ма ни­що по-ес­тес­т­ве­но от об­щу­ва­не­то, фак­тът, че не поз­на­ва­ме в дъл­бо­чи­на и най-близ­ки­те си хо­ра, че се чув­с­т­ва­ме от­чуж­де­ни, не­раз­бра­ни и са­мот­ни, го­во­ри нед­вус­мис­ле­но за то­ва, че уме­ни­е­то да об­щу­ваш не е не­що с ко­е­то чо­век се раж­да, а ед­но от уме­ни­я­та, ко­и­то тряб­ва да при­до­би­ем, не­що за ко­е­то тряб­ва да по­ло­жим уси­лия, за да се на­у­чим.

За ед­ни хо­ра пред­с­тав­ля­ва проб­лем да пре­да­ват и да пом­нят под­роб­нос­ти­те, за дру­ги ­ да от­ся­ват съ­щес­т­ве­но­то, за тре­ти ­ да обяс­нят чув­с­т­ва­та си, за дру­ги ­ да под­ре­дят и из­ра­зят яс­но мис­ли­те си. Об­щу­ва­не­то, ис­тин­с­ко­то пъл­но­цен­но об­щу­ва­не, оп­ре­де­ле­но изис­к­ва от все­ки мно­го уси­лия да пре­о­до­лее се­бе си и да се на­у­чи на не­що, ко­е­то не умее. Изис­к­ва да пре­о­до­ле­еш его­из­ма си, сво­и­те же­ла­ния, да на­ру­шиш удоб­с­т­ва­та си, да пре­о­до­ле­еш умо­ра­та си, раз­драз­не­ни­е­то си, мър­зе­ла си, да пре­под­ре­диш при­о­ри­те­ти­те си. Изис­к­ва по­ня­ко­га да ос­та­виш вес­т­ни­ка си или дру­го за­ни­ма­ние, да уга­сиш те­ле­ви­зо­ра и да пог­лед­неш дру­гия в очи­те, за да го из­с­лу­шаш с вни­ма­ние. Да из­с­лу­шаш с вни­ма­ние и съп­ри­час­т­ност, оз­на­ча­ва по­ве­че от то­ва прос­то да ка­жеш “о­би­чам те”, то е лю­бов в дейс­т­вие и изис­к­ва се­ри­оз­на и дъл­бо­ка ан­га­жи­ра­ност. За­то­ва пред­по­чи­та­ме да го­во­рим за вън­ш­ни, нез­на­чи­тел­ни не­ща, вмес­то да об­щу­ва­ме ис­тин­с­ки. 

Как­во оз­на­ча­ва да об­щу­ваш

То­ва е про­цес на спо­де­ля­не на ин­фор­ма­ция с друг чо­век, про­цес на ду­хо­вен об­мен. Об­щу­ва­не­то включ­ва го­во­ре­не, слу­ша­не и раз­би­ра­не. По­ве­че­то хо­ра смя­тат, че раз­го­во­рът пред­став­ля­ва да пре­да­деш сво­и­те въз­г­ле­ди. Те пред­по­чи­тат да го­во­рят, да ут­вър­ж­да­ват сво­я­та по­зи­ция, чув­с­т­ва, мне­ние, идеи, но раз­го­во­рът има и вто­ра стра­на ­ слу­ша­не­то. От фак­та, че Бог ни е дал две уши и са­мо ед­на ус­та, ир­лан­д­ци­те са си нап­ра­ви­ли из­во­да, че тряб­ва да слу­ша­ме два пъ­ти по­ве­че, от­кол­ко­то да го­во­рим.

“Бърз на слу­ша­не” (вж. Яков. 1:19) по от­но­ше­ние на ближ­ния оз­на­ча­ва го­тов­ност да бъ­деш слу­ша­тел, го­тов­ност да сми­риш соб­с­т­ве­ни­те си мис­ли и чув­с­т­ва и да при­тих­неш в го­тов­ност да при­е­меш всич­ко, на ко­е­то е но­си­тел дру­гият. Въп­ре­ки рис­ка да бъ­деш ра­зо­ча­ро­ван или емо­ци­о­нал­но об­ре­ме­нен.
Как­во пра­вим, до­ка­то съ­бе­сед­ни­кът ни спо­де­ля не­що?

Опит­ва­ме ли се да “из­к­лю­чим” сво­и­те виж­да­ния, да пог­лед­нем на не­ща­та през не­го­ви­те очи, или го пре­къс­ва­ме, за да ка­жем сво­е­то мне­ние? Спо­рим ли с не­го още пре­ди да сме го раз­б­ра­ли, об­мис­ля­ме ли от­го­во­ра си още до­ка­то го­во­ри, про­ме­ня­ме ли те­ма­та, ако тя не ни допада, или умът ни раз­се­я­но се от­на­ся дру­га­де? Ако е та­ка, то ние не­вол­но му каз­ва­ме, че не е лич­ност, ко­я­то си стру­ва да бъ­де чу­та. С не­у­ме­ни­е­то да из­с­лу­ша­ме вни­ма­тел­но дру­гия, ние не­съз­на­тел­но му каз­ва­ме, че той не ни ин­те­ре­су­ва, че не­го­ви­те мис­ли и чув­с­т­ва са без зна­че­ние за нас.

Да слу­шаш вни­ма­тел­но, та­ка че да чу­еш не са­мо ду­ми­те, а и пос­ла­ни­е­то, ко­е­то стои зад тях, е бе­лег на ува­же­ние и из­раз на лю­бов, бе­лег, че на­ис­ти­на дър­жиш на този човек и на мне­ни­е­то му. Ис­тин­с­ко­то слу­ша­не оз­на­ча­ва: всич­ко ко­е­то каз­ваш ме ин­те­ре­су­ва до­ри да не съм съг­ла­сен с те­б, за­що­то ти си важ­на лич­ност за мен. От­во­ре­но­то ухо е от­во­ре­но сър­це.

“Ти не ме слу­шаш”, е най-чес­то­то оп­лак­ва­не в се­мейс­т­во­то и меж­ду при­я­те­ли. Мо­же би за­що­то чо­век ин­с­тин­к­тив­но усе­ща, че да те оби­чат, оз­на­ча­ва и да те из­с­луш­ват как­то тряб­ва, от­да­вай­ки ти ця­ло­то си вни­ма­ние.

Об­щу­ва­не­то ка­то тайн­с­т­во


Чо­век мо­же да слу­ша фак­ти­те, дан­ни­те, за да ги из­пол­з­ва за лич­ни це­ли. Или да слу­ша с ин­те­рес, в дъ­но­то на кой­то ле­жи ус­лаж­да­не­то от чуж­да­та бол­ка и не­ус­пе­хи. Чо­век мо­же да слу­ша кле­ве­ти или осъж­да­не на тре­то ли­це, да слу­ша с на­хал­но­то лю­бо­пит­с­т­во да над­ни­ча в жи­во­та на дру­ги­те, или пък да слу­ша от ску­ка, по за­дъл­же­ние, с до­са­да, от лю­без­нос­т...

Но мо­же да слу­ша и с ис­к­ре­на заг­ри­же­ност и съп­ри­час­т­ност. При вся­ка па­у­за да зас­ви­де­тел­с­т­ва же­ла­ни­е­то си да по­мог­не, да под­к­ре­пи, да на­сър­чи, да уте­ши, да раз­бе­ре. Мо­же да слу­ша с го­тов­ност да ви­ди и при­е­ме дру­гия та­къв ка­къв­то е, без да го пре­це­ня, без да го съ­ди и от­х­вър­ля.

Слу­ша­не­то е гри­жа и съп­ри­час­т­ност, съз­на­тел­но уси­лие да раз­бе­реш чув­ства­та на дру­гия, да го на­ка­раш да се по­чув­с­т­ва оби­чан и при­ет до­ри ако не си съг­ла­сен с ду­ми­те му.

Ед­но е да чу­ваш ду­ми­те, а дру­го ­ да слу­шаш. Ед­но е да схва­неш в об­щи ли­нии съ­дър­жа­ни­е­то, да при­е­меш ин­фор­ма­ци­я­та, ко­я­то от­го­ва­ря на тво­и­те въз­г­ле­ди и нас­т­ро­е­ние, а съв­сем дру­го е ­ до­ка­то слу­шаш да заб­ра­виш за сво­и­те раз­би­ра­ния. Ед­но е да слу­шаш и  да сле­диш как­во ста­ва в те­б са­мия по вре­ме на раз­го­во­ра: ус­лаж­дат ли ти се ду­ми­те на съ­бе­сед­ни­ка, ядос­ват ли те, про­во­ки­рат ли те, а дру­го ­ да ос­та­виш сво­и­те чув­с­т­ва встра­ни, за да не се пре­чуп­ва през тях ка­за­но­то, за да въз­п­ри­е­мели мак­си­мал­но точ­но пос­ла­ни­е­то на дру­гия.

В слу­ша­не­то тряб­ва да учас­т­ват не са­мо уши­те, а и умът и сър­це­то ­ ця­ла­та  лич­ност. То тряб­ва да включ­ва и гри­жа и съп­ри­час­т­ност към дру­гия, и желание да го опоз­на­еш. Тряб­ва да включ­ва и го­тов­ност­та да го при­е­меш в се­бе си и да му от­да­деш от се­бе си ­ да нап­ра­виш въз­мо­жен ду­хов­ния об­мен по­меж­ду ви и от то­ва и два­ма­та да ста­не­те по-бо­га­ти.

Об­щу­ва­не­то изис­к­ва уси­лие и пос­то­ян­с­т­во. Ка­то плу­ва­не сре­щу те­че­ни­е­то. При­ис­ка­ ли ти се да се по­от­пус­неш ­ те­че­ни­е­то те пов­ли­ча. По­ня­ко­га без­въз­в­рат­но. Об­щу­ва­не­то е пъ­ту­ва­не към Из­во­ра. 

Някои правила за пълноценно общуване

* Хо­ра­та го­во­рят по раз­ли­чен на­чин. Да раз­го­ва­ряш доб­ре, оз­на­ча­ва да пре­о­до­ле­еш раз­д­раз­не­ни­е­то си, да при­е­меш на­чи­на на го­во­ре­не на дру­гия и да се съ­об­ра­зиш с не­го. 
* Мно­го важ­но за ис­к­ре­но­то об­щу­ва­не е до­ве­ри­е­то, че ще бъ­де спа­зе­на по­ве­ри­тел­ност, съ­бе­сед­ни­кът ти да е спо­ко­ен, че ня­ма да об­съж­даш чу­то­то с тре­то ли­це.
* А­ко в мо­мен­та не ти е до раз­го­во­ри, вмес­то да ре­а­ги­раш су­хо и гнев­но и та­ка да на­ра­ниш и от­б­лъс­неш дру­гия, по-доб­ре е да да­деш кон­к­рет­но обяс­не­ние на не­раз­по­ло­же­ни­е­то си и да от­ло­жиш раз­го­во­ра за по-къс­но, ка­то неп­ре­мен­но спа­зиш по­е­тия ан­га­жи­мент.
* Ко­га­то раз­бе­рем, че не­що е от го­ля­ма важ­ност за наш бли­зък, доб­ре е да му го да­дем до­ри ако то­ва не ни ид­ва от са­мо се­бе си, за да се по­чув­с­т­ва той оби­чан и зна­чим за нас. Но съ­щев­ре­мен­но не би­ва да уни­що­жа­ва­ме и сво­я­та уни­кал­ност и да по­тъп­к­ва­ме важ­ни за нас прин­ци­пи, за­що­то за­гу­ба­та на са­мо­лич­ност и лич­но дос­тойн­с­т­во ще нап­ра­ви връз­ка­та ни по-бед­на. Тряб­ва да се тър­си ба­ланс.
* В раз­го­вор тряб­ва да по­ла­га­ме уси­лия не са­мо да чу­ва­ме ду­ми­те, а да вник­ва­ме в съ­дър­жа­ни­е­то им, за да раз­бе­рем как­во има пред­вид съ­бе­сед­ни­кът ни. Тряб­ва да ос­та­вим нас­т­ра­ни всич­ки­те си пред­раз­съ­дъ­ци, пред­ва­ри­тел­ни очак­ва­ния и наг­ла­си, за да не из­к­ри­вя­ват ка­за­но­то от дру­гия, за да не при­пис­ва­ме на ду­ми­те му сми­съл, кой­то той не е вло­жил.
* Ко­га­то слу­ша­ме,  не би­ва да се опит­ва­ме да пре­це­ня­ме съ­бе­сед­ни­ка си, да ко­ри­ги­ра­ме мне­ни­е­то му или да го про­ме­ня­ме, а прос­то да го раз­бе­рем, за да го под­к­ре­пим, на­сър­чим и да му по­мог­нем с как­во­то мо­жем.
* Не би­ва да сме твър­де кри­тич­ни, а да се ста­ра­ем да ак­цен­ти­ра­ме на доб­ро­то, по­ло­жи­тел­но­то, гра­див­но­то. В един раз­го­вор кри­ти­ка­та и пох­ва­ла­та тряб­ва да са в съ­от­но­ше­ние ед­но към де­сет, за да при­не­се пол­за.
* Не би­ва да про­пус­ка­ме слу­чай да из­ре­чем не­що ху­ба­во и на­сър­ча­ва­що, да нап­ра­вим кон­к­рет­ни ком­п­ли­мен­ти по кон­к­ре­тен по­вод.
* О­бик­но­ве­но ние сме склон­ни да за­бе­ляз­ва­ме и ак­цен­ти­ра­ме вър­ху от­ри­ца­тел­но­то, за­то­ва тряб­ва да по­ла­га­ме съз­на­тел­ни уси­лия, ако днес сме из­п­ра­ти­ли по­ве­че от­ри­ца­тел­ни пос­ла­ния, от­кол­ко­то по­ло­жи­тел­ни, ут­ре да про­ме­ним то­ва съ­от­но­ше­ние. При то­ва да има­ме пред­вид, че мъл­ча­ни­е­то и без­дейс­т­ви­е­то съ­що е от­ри­ца­тел­но пос­ла­ние.
* То­ва, че дру­ги­ят е раз­ли­чен, по друг на­чин въз­п­ри­е­ма не­ща­та и по друг на­чин из­ра­зя­ва се­бе си и лю­бов­та си, не оз­на­ча­ва неп­ре­мен­но, че не ви оби­ча и ува­жа­ва.
* Тряб­ва да се има пред­вид, че мъ­же­те и же­ни­те вла­гат раз­ли­чен сми­съл в ду­ми­те и в дейс­т­ви­я­та и за да не се на­ра­ня­ват вза­им­но, по­ве­че тряб­ва да се вслуш­ват един в друг, да се опоз­на­ват и да се при­е­мат със сво­я­та раз­лич­ност. Раз­ли­чи­я­та не са не­дос­та­тъ­ци, а бо­гат­с­т­во за ед­на връз­ка.
* Под­би­рай­те под­хо­дя­щия мо­мент и под­хо­дя­щи­те ду­ми за об­съж­да­не­то на неп­ри­ят­ни и се­ри­оз­ни те­ми. Не под­х­ва­щай­те та­ки­ва те­ми, ако съ­бе­сед­ни­кът ви е гла­ден, умо­рен, ядо­сан, пре­ди сън или ва­жен ан­га­жи­мент, изис­к­ващ пъл­но със­ре­до­то­ча­ва­не.
* В раз­го­вор каз­вай­те не са­мо как­во мис­ли­те, но и как­во чув­с­т­ва­те. Вър­ху мис­ли­те мо­же да се спо­ри, но вър­ху чув­с­т­ва­та ­ не. Те мо­гат са­мо да се при­е­мат.
* Не спо­да­вяй­те от­ри­ца­тел­ни­те си чув­с­т­ва, а ги спо­де­ляй­те, без да вла­га­те емо­ции в спо­де­ля­не­то. Пра­ве­те чув­с­т­ва­та си ра­зум­ни, осъз­на­ти, об­ле­че­ни в ду­ми. В про­ти­вен слу­чай ще ес­ка­ли­рат и ще съз­да­дат още по-го­ле­ми проб­ле­ми.
* Не очак­вайте дру­гият да че­те мис­ли­те ви и да поз­нае как­во ста­ва във вас. За­я­вя­вай­те яс­но и нед­вус­мис­ле­но сво­и­те очак­ва­ния. Вза­и­мо­от­но­ше­ни­я­та ви ще ста­нат по-хар­мо­нич­ни и за­дъл­бо­че­ни, ако прес­та­не­те да пред­по­ла­га­те и не ос­та­вя­те дру­гия на пред­по­ло­же­ни­я­та му.
* Не об­ви­ня­вай­те пар­т­ньо­ра си, ако дейс­т­ва раз­лич­но от очак­ва­ни­я­та ви, осо­бе­но ако не знае как­ви са те. А той не мо­же да знае, ако не му ка­же­те. Ако вие бих­те пос­тъ­пи­ли по оп­ре­де­лен на­чин в оп­ре­де­ле­на си­ту­а­ция, не очак­вай­те то­ва и от не­го, за­що­то той е раз­ли­чен.
* Да­вайте си пос­то­ян­на смет­ка за чув­с­т­ва­та на дру­гия. Под­на­сяйте ис­ти­на­та та­ка, че да не на­ра­ня­ва, обиж­да, от­чай­ва, а ка­за­но­то от вас да сти­му­ли­ра по­ло­жи­тел­на про­мя­на и рас­теж.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/84k 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Това е удивителен духовен закон: започваш да даваш това, от което сам се нуждаеш, и веднага получаваш същото двойно и тройно.

 

    Игумен Нектарий (Морозов)