Във връзка с провеждането на предстоящия Шести църковно-народен събор на Българската православна църква ще се опитам да хвърля светлина върху този църковен институт и значението му за живота на Църквата и в частност на БПЦ. Безусловно въпросите около възникването на събора като църковен институт трябва да се търсят в раннохристиянската епоха.
Ако се върнем назад във времето и потърсим аналогията на този институт, ще стигнем до апостолско време, когато наболели проблеми от живота на тогавашната християнска община се решавали от събора на апостолите и народа. Пример за това са: изборът на ап. Матия (Деян. 1:15-24), изборът на седемте дякони (Деян. 6:1-6) и апостолският събор в Йерусалим (Деян. 15:1-29). Принципът на съборността в Църквата води началото от основния евангелски принцип за християнската любов, който е в противовес на единоначалието и индивидуализма в Църквата.
Този висш принцип е въплътен в думите на Господ Иисус Христос „Пак ви казвам, че, ако двама от вас се съгласят на земята да попросят нещо, каквото и да било, ще им бъде дадено от Моя Отец Небесен; защото, дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях” (Мат. 18:19-20). В апостолското време всички вярващи са били заедно, и всичко им е било общо… (Деян. 2:44), което предполага, че всичко се е решавало съборно. Принципът на единоначалието или единовластието е бил чужд на древната християнска община. Това се потвърждава и от провеждането на Апостолския събор (51 г.), който се явява прототип на всички събори в Църквата. Той именно показва, че в момента, когато е трябвало да се вземе решение по наболял проблем, апостолите и презвитерите с цялата църква „намирали за добре” да се съберат, за да разгледат поставения въпрос и единодушно да го решат (Деян. 15:6,22,25). След което била произнесяна формулата: „Угодно бе на Светаго Духа и нам” (Деян. 15:28), която по-късно станала общозадължителна за всички вселенски и поместни събори.
От тези библейски цитати ясно проличава, че още от самото начало на църковния живот съборността като основен принцип на православната еклисиология е била стриктно спазвана. Решенията са се вземали без да се разделят или противопоставят клира и обикновените вярващи. Разбира се, че се е правило разграничение между тях заради различното им служение в Църквата, но това не е омаловажавало едните за сметка на другите, напротив всички те са участвали активно в решаването на наболелите въпроси, което говори за съгласуваност в позициите и действията им. Едно от свидетелствата за това в ранния период на Църквата са думите на св. Киприян Картагенски, който пише до своето паство следните думи: „Аз реших да не предприемам нищо без вашия съвет и съгласието на народа. След моето завръщане ще обсъдим всичко заедно”.[1] Всяка догматическа формулировка или каноническо постановление трябвало да бъде прието от клира и вярващия народ (миряните). Едно от първите споменавания на думата събор в църковната литература (sinodos) се среща в писанията на Дионисий Александрийски в средата на 3 век.[2]
Структурата на съборния институт през двухилядолетната история на Църквата се характеризира с динамично развитие. От неформални съвещания на представителите на няколко християнски общини до свикването и провеждането на големите вселенски събори.
Българската църква като неразделна чат от Вселенското православие в продължение на векове се е стараела за запази принципа на съборност при решаването на важни въпроси, свързани с живота и дейността на Църквата.
Така например, според историческите данни първият Общобългарски църковно-народен събор в Средновековна България се е провел в Преслав през есента 893 г. На него Симеон, третият син на цар Борис І, се освобождава от монашеския му обет и е коронясан за княз на България. Също така се приема съборното решение да се отхвърли гръцкият език и тържествено да бъде обявен народният славянобългарски език за официален в държавата, а в Църквата да се въведат славянобългарски книги и богослужение. (проф. В. 3латарски).
Втори общобългарски църковно-народен събор е проведен ок. 917-919 г. На него се провъзгласява автокефалията (независимостта) на Българската православна църква, а българският архиепископ и църковен предстоятел получава титлата „патриарх”. За свикването на друг такъв събор свидетелства Бориловият синодик, според който на 11 февруари 1211 г. в Търново се провежда църковен събор срещу учението на богомилите.[3] Подобен събор е проведен и през 1360 г. отново в Търново, който отново се е занимавал с някои еретически учения.
Структурата на съборния институт през двухилядолетната история на Църквата се характеризира с динамично развитие. От неформални съвещания на представителите на няколко християнски общини до свикването и провеждането на големите вселенски събори.
Българската църква като неразделна чат от Вселенското православие в продължение на векове се е стараела за запази принципа на съборност при решаването на важни въпроси, свързани с живота и дейността на Църквата.
Така например, според историческите данни първият Общобългарски църковно-народен събор в Средновековна България се е провел в Преслав през есента 893 г. На него Симеон, третият син на цар Борис І, се освобождава от монашеския му обет и е коронясан за княз на България. Също така се приема съборното решение да се отхвърли гръцкият език и тържествено да бъде обявен народният славянобългарски език за официален в държавата, а в Църквата да се въведат славянобългарски книги и богослужение. (проф. В. 3латарски).
Втори общобългарски църковно-народен събор е проведен ок. 917-919 г. На него се провъзгласява автокефалията (независимостта) на Българската православна църква, а българският архиепископ и църковен предстоятел получава титлата „патриарх”. За свикването на друг такъв събор свидетелства Бориловият синодик, според който на 11 февруари 1211 г. в Търново се провежда църковен събор срещу учението на богомилите.[3] Подобен събор е проведен и през 1360 г. отново в Търново, който отново се е занимавал с някои еретически учения.
След падането на България под османско иго Българската църква минава под юрисдикцията на Цариградската патриаршия. През Възраждането борбата за национална независимост започва с извоюването на църковната независимост. Издаването на фермана от султана Абдул Азис през 1870 г. налага подготвянето и провеждането на нов църковно-народен събор, който поставя началото на съборите в новата история на Българската църква.
Първи църковно-народен събор се провел през 1871 г. от 23 февруари до 24 юли в Екзархийския дом в Ортакьой (Цариград). Председател на събора бил най-възрастният архиерей Иларион Ловчански, а секретар Марко Балабанов. Проведени били 37 редовни заседания, на 23-то заседание от 14 май окончателно бил приет и подписан уставът за управлението на Българската екзархия, който в следосвобожденска България претърпял няколко редакции.
Според неговите текстове висш законодателен орган в Църквата е народният екзархийски съвет (събор), който при необходимост поправя или допълва Устава.[4] Той се свиква от Св. Синод и Екзархийския съвет на всеки четири години (чл. 134 да се цитира текста) и в неговия състав влизат клирици и миряни.[5] Висши изпълнителни органи са Св. Синод и Екзархийският съвет, които имат служебен период от четири години. Начело на двата управителни органа стои Екзархът, чието служение е също е мандатно.
След Освобождението на България се поставят редица въпроси относно актуалността на текстовете на Екзархийския Устав и приложението му в границите на новоосвободеното Княжество. Още повече след приемането на Търновската конституция и по-специално на текста на чл. 39 проблемът за промени на устава, свързани с въпроси от устройството и управлението на БПЦ се поставя отново на дневен ред.
През 1883 г. Св. Синод изготвя поправки на устава, съобразно новите обществено-политически условия и внася за гласуване в Народното събрание след което са утвърдени от княза.[6] Като има предвид някои от текстовете на новият „приспособен за княжеството” устав по отношение на разпоредбите за църковно-народния събор изтъкнатия български канонист академик протопр. Ст. Цанков казва следното: „... една формална новост е тая че Св. Синод заменя църковно-народния събор, новост, която колкото и да е обяснима от господстващите тогава възгледи, все пак не може да се приветства като принцип твърде целесъобразен за истинските и далечните задачи и интереси на Църквата”.[7] В пояснение на тези негови думи ще споменем, че въпреки всичко е запазен принципа на съборността, което се вижда от текста на чл. 105, където се казва: „След всяка четвърта година Екзархът със Св. Синод трябва да заемат участие в Общия Екзархийски събор на който ще се предлагат, разглеждат и одобряват общите епархийски сметки, и ще се поправя и допълва ако се от опит покаже такава нужда, Екзархийския устав”.[8] Във връзка с това трябва да се спомене обаче факта, че тези промени са изработени, обсъдени и приети от Св. Синод на БПЦ, а не от църковно-народен събор, както това го изисква този текст и текста на чл. 135 от устава от 1871 г. По думите на Варненския митрополит Симеон, който е взел участие и при двете промени на Устава (1883 и 1895 г.), въпросът за свикването на Екзархийски събор са били по-скоро политически, отколкото църковни.[9] Съборът по принцип е трябвало да се проведе в Цариград, което от своя страна изисквало разрешението на турското правителство, а това се оказало доста трудно. Освен това за всички делегати от Княжеството трябвало също да се изиска разрешение, за да присъстват на събора, това обаче е било невъзможно, като се има предвид, че турското правителство е отказвало да допусне архиереите от Княжеството да обгрижват онези части от епархиите си, които били останали в границите на Източна Румелия.
Въпреки текста на приспособения в Княжеството Църковен устав се появява необходимост от някои промени и допълнения. През 1894 г. Св. Синод на БПЦ изготвя и приема изменения и допълнения на някои постановки от ЕУ и го изпраща на правителството, което не прави никакви поправки в същия, а го внася в Народното събрание. Този проект е приет от висшия законодателен държавен орган (1895 г.) без частта, която регламентира брачното право.[10] По подобие на Устава от 1883 г. и този не е приет от Църковно-народен събор. Предвид политическата обстановка и невъзможността за свикването и провеждането на такъв събор част от архиереите предлагат текстът на чл. 105, който изисква свикването на общ екзархийски събор на всеки четири години да отпадне. В новата редакция на устава (1895 г.) по отношение на постановката за църковно-народния събор се създава нов текст (чл. 180), според който правомощията на църковнонародния събор при промяната на устава се прехвърлят на Св. Синод и Министерството на външните работи и изповеданията.[11]
Според този текст от Устава, уставът може да се променя, допълва и отменя само по искане на Св. Синод. Народното събрание като висш законодателен орган в държавата няма право да законодателства по църковни въпроси без знанието, съгласието и одобрението на Св. Синод.
След войните (1912, 1913, 1916-1918 г.) и подписването на Ньойския договор[12] се подема движение от страна на миряни, богослови и свещеници за промени във вътрешно-устройствения живот на Църквата.[13] През 1919 г. от страна на Синода е предприета инициатива за изработването на нов Устав, която е приета и изцяло подкрепена от правителството.[14] За целта е назначена комисия, чиято задача е изработването на проект за нов устав. По този повод през 1920 г. се приема Закон за изменение и допълнение на ЕУ (обн. В ДВ, бр. 177 от 5.11.1920 г.) в частта му за свикването и правомощията на този съборен орган. В чл. 1 от закона се казва, че чл. 180 от устава (1895 г.) се отменя и вместо него се въстановява чл. 137 от ЕУ от 1871 г. в следната редакция: „Св. Синод е длъжен да свиква представители от всички български епархии на църковно-народен събор, в който ще се предлагат, разглеждат и одобряват общите сметки на църквата и ще се поправи и допълни уставът, както и да се вземат решения въобще по духовния живот на църквата”.
В чл. 2, т. 1-3 са изброени участниците в събора. Интересен се явява текстът на чл. 3, където се казва: „Задължава се Св. Синод в двумесечен срок да извърши всички подготвителни работи за църковно-народния събор и да свика тоя събор. Не направи ли това Св. Синод в казания срок, Министерския съвет, с царски указ, свиква църковно-народния събор в едномесечен срок”. Наред с това този закон определя, че разноските по свикването и провеждането на събора се поемат от държавата. Интересни и все още недостатъчно изследвани остават събитията около свикването на този събор, известен в църковно-правната литература като ІІ-ри църковно-народен събор, който се е провел 1921-1922 г. при управлението на Ал. Стамболийски. Според изследователите на този въпрос, изработеният от събора Устав е системна и подробна кодификация на българското църковно право.[15]
Според неговите постановки, основният законодателен орган в БПЦ е църковно-народният събор, а в отделните епархии – епархийските събори. Административното управление се осъществява от постоянното присъствие на Св. Синод (с председател Екзархът), който ръководи административно-управителните дела на Църквата, а Църковният съвет при Св. Синод се занимава с въпроси от стопанско-финансов характер.
Изработеният в условия на противоречия и компромиси от страна на държавата и църквата устав е приет от Църковно-народен събор, но за съжаление не влиза в употреба, защото не е гласуван от Народното събрание поради падането от власт на правителство на Ал. Стамболийски.
След провеждането на Втория ЦНС (1921-1922 г.) следващ църковно-народен събор не е свикван и провеждан въпреки, че са правени промени в устава. Така например през 1932 г. от Св. Синод на Българската православна църква (БПЦ) е назначена комисия за ревизия на ЕУ. Проектът е приет от архиерейски събор и изпратен на МВнРИ с молба същият да бъде санкциониран. Това се извършва с Наредба-закон за изменение и допълнение на Екзархийския Устав, приспособен в Царството, който е потвърден с Указ № 111/21.04.1937 г. (ДВ, бр. 92/1937 г).[16] Това говори за незачитане на принципа на съборността и съборния институт, като висш законодателен орган в Църката.
След обществено-политическите промени през 1944 г. църковно-народен събор е свикан през едва през 1953 г. във връзка с възстановяването на патриаршеското достойнство на БПЦ. Три години преди това (1950 г.) е изготвен и утвърден нов устав на Църквата, който отново не е изработен и санкциониран от църковно-народен събор предвид обстоятелствата и отношението на комунистическия режим към Църквата.
След демократичните промени през 1989 г. в Църквата е предизвикан разкол, който не позволява на Църквата да се върне към основните си канонични начала и да се възстанови традицията за свикването на църковно-народен събор. По-късно в условията на разкол до 2002 г. са проведени два църковно-народни събора - ІV-тият и V-тият.
Според текстовете на сега действащия устав, БПЦ е самоуправляема институция, чиято основа на устройството и управлението са: Свещеното Писание, учението и каноните на Вселенската църква и настоящия устав (чл. 2). Законодателната власт в Църквата се упражнява от Църковно-народния събор, който включва в състава си определен брой клирици и миряни (чл. 8 и 9). Различното в случая е, че според този устав се конституират два църковно-народни събора, първият е избирателен орган и правомощията му се свеждат само до избора на патриарх (вж. чл. 16 от устава), а втория е органът, който се явява висшата законодателна власт в Църквата и пред когото е отговорен и се отчита Върховния църковен съвет (ВЦС).[17]
Процедурата и състава на събора е описан в глава ІV от чл. 29 до чл. 39, а правомощията му са определени в глава VІІ от чл.126 до чл. 135.
Църковно-народния събор се провежда редовно на всеки четири години, а при необходимост и извънредно. Той се свиква, открива, ръководи и закрива от патриарха или негов заместник. Църковно-народният събор се състои от всички архиереи на Българската православна църква на действителна служба, по трима енорийски свещеника и четирима миряни от всяка епархия, един представител на ставропигиалните манастири, избран от техните игумени, главния секретар на Св. Синод, по един представител от средното и висше духовно училище, избрани от съответните преподавателски колегии, пет духовни лица с висше образование и пет миряни – общественици, избрани от Църковно-народния събор с тайно гласоподаване, съгласно правилник, изработен от Св. Синод и одобрен от Директора на изповеданията, представител на Съюза на свещеническите братства, посочен от Управителния му съвет, представител на Съюза на църковните служители, посочен от Управителния му съвет.[18]
Заседанията на събора са законни, ако присъстват повече от половината от членовете му. Решения се вземат с абсолютно мнозинство на присъстващите членове. Съборът има следните правомощия: променя и допълва устава на БПЦ по предложение на Св. Синод или на ½ от делегатите на събора, установява, променя, допълва или отменя канонически наредби, приема отчета на ВЦС и избира членовете му. Като висш законодателен орган ЦНС в своята дейност трябва да се съобразява с учението, каноните и практиката на Православната Църква. Решенията на събора по въпроси от доктринален, каноничен и богослужебен характер са действени, ако до 15 дни от приемането им не последва изявление от Св. Синод, че същите противоречат на учението и преданието на Църквата. Решенията на събора влизат в сила от деня на обнародването им. За съжаление, в устава не е посочено къде трябва да бъдат обнародвани тези решения, за да придобият легитимен характер. Най-вероятно се има предвид официоза на БПЦ – „Църковен вестник”.
Като се има предвид, че това е все още действащият устав, предстоящият Църковно-народн събор трябва да се свика по реда, определен в него.
Задачите, които стоят пред него и наболелите проблеми за решаване, са много и от особена важност за живота и дейността на БПЦ.
Първи църковно-народен събор се провел през 1871 г. от 23 февруари до 24 юли в Екзархийския дом в Ортакьой (Цариград). Председател на събора бил най-възрастният архиерей Иларион Ловчански, а секретар Марко Балабанов. Проведени били 37 редовни заседания, на 23-то заседание от 14 май окончателно бил приет и подписан уставът за управлението на Българската екзархия, който в следосвобожденска България претърпял няколко редакции.
Според неговите текстове висш законодателен орган в Църквата е народният екзархийски съвет (събор), който при необходимост поправя или допълва Устава.[4] Той се свиква от Св. Синод и Екзархийския съвет на всеки четири години (чл. 134 да се цитира текста) и в неговия състав влизат клирици и миряни.[5] Висши изпълнителни органи са Св. Синод и Екзархийският съвет, които имат служебен период от четири години. Начело на двата управителни органа стои Екзархът, чието служение е също е мандатно.
След Освобождението на България се поставят редица въпроси относно актуалността на текстовете на Екзархийския Устав и приложението му в границите на новоосвободеното Княжество. Още повече след приемането на Търновската конституция и по-специално на текста на чл. 39 проблемът за промени на устава, свързани с въпроси от устройството и управлението на БПЦ се поставя отново на дневен ред.
През 1883 г. Св. Синод изготвя поправки на устава, съобразно новите обществено-политически условия и внася за гласуване в Народното събрание след което са утвърдени от княза.[6] Като има предвид някои от текстовете на новият „приспособен за княжеството” устав по отношение на разпоредбите за църковно-народния събор изтъкнатия български канонист академик протопр. Ст. Цанков казва следното: „... една формална новост е тая че Св. Синод заменя църковно-народния събор, новост, която колкото и да е обяснима от господстващите тогава възгледи, все пак не може да се приветства като принцип твърде целесъобразен за истинските и далечните задачи и интереси на Църквата”.[7] В пояснение на тези негови думи ще споменем, че въпреки всичко е запазен принципа на съборността, което се вижда от текста на чл. 105, където се казва: „След всяка четвърта година Екзархът със Св. Синод трябва да заемат участие в Общия Екзархийски събор на който ще се предлагат, разглеждат и одобряват общите епархийски сметки, и ще се поправя и допълва ако се от опит покаже такава нужда, Екзархийския устав”.[8] Във връзка с това трябва да се спомене обаче факта, че тези промени са изработени, обсъдени и приети от Св. Синод на БПЦ, а не от църковно-народен събор, както това го изисква този текст и текста на чл. 135 от устава от 1871 г. По думите на Варненския митрополит Симеон, който е взел участие и при двете промени на Устава (1883 и 1895 г.), въпросът за свикването на Екзархийски събор са били по-скоро политически, отколкото църковни.[9] Съборът по принцип е трябвало да се проведе в Цариград, което от своя страна изисквало разрешението на турското правителство, а това се оказало доста трудно. Освен това за всички делегати от Княжеството трябвало също да се изиска разрешение, за да присъстват на събора, това обаче е било невъзможно, като се има предвид, че турското правителство е отказвало да допусне архиереите от Княжеството да обгрижват онези части от епархиите си, които били останали в границите на Източна Румелия.
Въпреки текста на приспособения в Княжеството Църковен устав се появява необходимост от някои промени и допълнения. През 1894 г. Св. Синод на БПЦ изготвя и приема изменения и допълнения на някои постановки от ЕУ и го изпраща на правителството, което не прави никакви поправки в същия, а го внася в Народното събрание. Този проект е приет от висшия законодателен държавен орган (1895 г.) без частта, която регламентира брачното право.[10] По подобие на Устава от 1883 г. и този не е приет от Църковно-народен събор. Предвид политическата обстановка и невъзможността за свикването и провеждането на такъв събор част от архиереите предлагат текстът на чл. 105, който изисква свикването на общ екзархийски събор на всеки четири години да отпадне. В новата редакция на устава (1895 г.) по отношение на постановката за църковно-народния събор се създава нов текст (чл. 180), според който правомощията на църковнонародния събор при промяната на устава се прехвърлят на Св. Синод и Министерството на външните работи и изповеданията.[11]
Според този текст от Устава, уставът може да се променя, допълва и отменя само по искане на Св. Синод. Народното събрание като висш законодателен орган в държавата няма право да законодателства по църковни въпроси без знанието, съгласието и одобрението на Св. Синод.
След войните (1912, 1913, 1916-1918 г.) и подписването на Ньойския договор[12] се подема движение от страна на миряни, богослови и свещеници за промени във вътрешно-устройствения живот на Църквата.[13] През 1919 г. от страна на Синода е предприета инициатива за изработването на нов Устав, която е приета и изцяло подкрепена от правителството.[14] За целта е назначена комисия, чиято задача е изработването на проект за нов устав. По този повод през 1920 г. се приема Закон за изменение и допълнение на ЕУ (обн. В ДВ, бр. 177 от 5.11.1920 г.) в частта му за свикването и правомощията на този съборен орган. В чл. 1 от закона се казва, че чл. 180 от устава (1895 г.) се отменя и вместо него се въстановява чл. 137 от ЕУ от 1871 г. в следната редакция: „Св. Синод е длъжен да свиква представители от всички български епархии на църковно-народен събор, в който ще се предлагат, разглеждат и одобряват общите сметки на църквата и ще се поправи и допълни уставът, както и да се вземат решения въобще по духовния живот на църквата”.
В чл. 2, т. 1-3 са изброени участниците в събора. Интересен се явява текстът на чл. 3, където се казва: „Задължава се Св. Синод в двумесечен срок да извърши всички подготвителни работи за църковно-народния събор и да свика тоя събор. Не направи ли това Св. Синод в казания срок, Министерския съвет, с царски указ, свиква църковно-народния събор в едномесечен срок”. Наред с това този закон определя, че разноските по свикването и провеждането на събора се поемат от държавата. Интересни и все още недостатъчно изследвани остават събитията около свикването на този събор, известен в църковно-правната литература като ІІ-ри църковно-народен събор, който се е провел 1921-1922 г. при управлението на Ал. Стамболийски. Според изследователите на този въпрос, изработеният от събора Устав е системна и подробна кодификация на българското църковно право.[15]
Според неговите постановки, основният законодателен орган в БПЦ е църковно-народният събор, а в отделните епархии – епархийските събори. Административното управление се осъществява от постоянното присъствие на Св. Синод (с председател Екзархът), който ръководи административно-управителните дела на Църквата, а Църковният съвет при Св. Синод се занимава с въпроси от стопанско-финансов характер.
Изработеният в условия на противоречия и компромиси от страна на държавата и църквата устав е приет от Църковно-народен събор, но за съжаление не влиза в употреба, защото не е гласуван от Народното събрание поради падането от власт на правителство на Ал. Стамболийски.
След провеждането на Втория ЦНС (1921-1922 г.) следващ църковно-народен събор не е свикван и провеждан въпреки, че са правени промени в устава. Така например през 1932 г. от Св. Синод на Българската православна църква (БПЦ) е назначена комисия за ревизия на ЕУ. Проектът е приет от архиерейски събор и изпратен на МВнРИ с молба същият да бъде санкциониран. Това се извършва с Наредба-закон за изменение и допълнение на Екзархийския Устав, приспособен в Царството, който е потвърден с Указ № 111/21.04.1937 г. (ДВ, бр. 92/1937 г).[16] Това говори за незачитане на принципа на съборността и съборния институт, като висш законодателен орган в Църката.
След обществено-политическите промени през 1944 г. църковно-народен събор е свикан през едва през 1953 г. във връзка с възстановяването на патриаршеското достойнство на БПЦ. Три години преди това (1950 г.) е изготвен и утвърден нов устав на Църквата, който отново не е изработен и санкциониран от църковно-народен събор предвид обстоятелствата и отношението на комунистическия режим към Църквата.
След демократичните промени през 1989 г. в Църквата е предизвикан разкол, който не позволява на Църквата да се върне към основните си канонични начала и да се възстанови традицията за свикването на църковно-народен събор. По-късно в условията на разкол до 2002 г. са проведени два църковно-народни събора - ІV-тият и V-тият.
Според текстовете на сега действащия устав, БПЦ е самоуправляема институция, чиято основа на устройството и управлението са: Свещеното Писание, учението и каноните на Вселенската църква и настоящия устав (чл. 2). Законодателната власт в Църквата се упражнява от Църковно-народния събор, който включва в състава си определен брой клирици и миряни (чл. 8 и 9). Различното в случая е, че според този устав се конституират два църковно-народни събора, първият е избирателен орган и правомощията му се свеждат само до избора на патриарх (вж. чл. 16 от устава), а втория е органът, който се явява висшата законодателна власт в Църквата и пред когото е отговорен и се отчита Върховния църковен съвет (ВЦС).[17]
Процедурата и състава на събора е описан в глава ІV от чл. 29 до чл. 39, а правомощията му са определени в глава VІІ от чл.126 до чл. 135.
Църковно-народния събор се провежда редовно на всеки четири години, а при необходимост и извънредно. Той се свиква, открива, ръководи и закрива от патриарха или негов заместник. Църковно-народният събор се състои от всички архиереи на Българската православна църква на действителна служба, по трима енорийски свещеника и четирима миряни от всяка епархия, един представител на ставропигиалните манастири, избран от техните игумени, главния секретар на Св. Синод, по един представител от средното и висше духовно училище, избрани от съответните преподавателски колегии, пет духовни лица с висше образование и пет миряни – общественици, избрани от Църковно-народния събор с тайно гласоподаване, съгласно правилник, изработен от Св. Синод и одобрен от Директора на изповеданията, представител на Съюза на свещеническите братства, посочен от Управителния му съвет, представител на Съюза на църковните служители, посочен от Управителния му съвет.[18]
Заседанията на събора са законни, ако присъстват повече от половината от членовете му. Решения се вземат с абсолютно мнозинство на присъстващите членове. Съборът има следните правомощия: променя и допълва устава на БПЦ по предложение на Св. Синод или на ½ от делегатите на събора, установява, променя, допълва или отменя канонически наредби, приема отчета на ВЦС и избира членовете му. Като висш законодателен орган ЦНС в своята дейност трябва да се съобразява с учението, каноните и практиката на Православната Църква. Решенията на събора по въпроси от доктринален, каноничен и богослужебен характер са действени, ако до 15 дни от приемането им не последва изявление от Св. Синод, че същите противоречат на учението и преданието на Църквата. Решенията на събора влизат в сила от деня на обнародването им. За съжаление, в устава не е посочено къде трябва да бъдат обнародвани тези решения, за да придобият легитимен характер. Най-вероятно се има предвид официоза на БПЦ – „Църковен вестник”.
Като се има предвид, че това е все още действащият устав, предстоящият Църковно-народн събор трябва да се свика по реда, определен в него.
Задачите, които стоят пред него и наболелите проблеми за решаване, са много и от особена важност за живота и дейността на БПЦ.
- Изработването и приемането на нов устав, в който детайлно (съобразно учението и каноните на Църквата) и актуално (съобразно съвременните предизвикателства пред Църквата) да са развити състава и правомощията на църковните органи.
- Изработването и приемането на допълнителна част към устава, регламентираща брачното право.
- Избор на нови членове на ВЦС.
- Решаването на редица въпроси от църковния живот, които изискват по тях да се произнесе съборната власт в Църквата, а не да се решават еднолично от отделните митрополити.
[2] Волчков, А. Церковных соборов в І-ІІІ века. http://www.ecclesia.relig-museum.ru/Researches/volchkov.htmИнститут
[3] Срв. Златарски, В. История на българската държава през средните векове. Т.3, второ издание, С., 1994, с. 299-300.
[4] Срв. Устав за управлението на Българската екзархия. Извлечение от сп. “Читалище”, № 8, 9 и 10. Цариград, 1874 г.
[5] Чл. 134. „ След всяка четвърта година Екзархът заедно със Св. Синод и с Екзархийския съвет са длъжни да свикат с позволението на царското правителство пълномощни представители от всяка епархия и от цариградските български жители на общ народен Екзархийски съвет, в който ще са предлагат, разглеждат и одобряват общите екзархийски сметки, и ще се поправя и допълва устава, ако опитът покаже необходимост за това”.
[6] Срв. Цанков, прот. С. Българската православна църква от Освобождението до наши дни. ГСУ, БФ, 1938/1939, с. 135.
[7] Цанков, прот. С. Измененията на Екзархийския устав и участието на митрополит Симеон в тях. С., 1923, с. 67.
[8] Екзархийски устав приспособен в Княжеството. Одобрен от Св. Синод, приет от Държавния съвет и Народното събрание, и потвърден с указ на Негово Височество Князът. С. 1883.
[11] Чл. 180: „Никакво видоизменение или отменяне на настоящия устав и никакви други наредби по църковното управление в Царството противни на този устав не може да се предприемат без предварителното съгласие на Св. Синод и Министерството на изповеданията”.
[12] Според каузите на този договор България се задължава да признае постановките му като основен закон. Членове 50, 53 и 54 третират въпроси по отношение на религиозните права и свободи на българските поданици. Вж. Договор за мир между Съюзените и Сдружени Сили и България, подписан в Ньой на 27.11.1919 г. (повече у: Генов, Г. Ньойският договор. С. 2000.)
[13] По-подробно за причините и необходимостта от промени в църквата вж. Първият църковно-народен събор в Свободна България. С. 1921; Черняев, П. Църковни реформи. Реч, произнесена в заседанието на Църковно-народния събор на 14.5.1921 г. по случай общите дебати при приемане на ЕУ. (Из стенографските дневници на ЦНС). С. 1922.
[14] Динков, К. История на Българската църква (четива), Враца, 1953 с. 105.; Токушев, Д. Пос. съч., с. 337.; Калканджиева, Д. Българската православна църква и “народната демокрация” 1944-1953 г., С. 2002, с. 30.
[15] Срв. Цанков, прот. С. Българската православна църква…, с. 143; Динков, К. История на Българската църква (четива), Враца 1953, с. 105.
[17] Върховния църковен съвет управлява всички общоцърковни и синодни имоти, капитали и фондове и оказва надзор над всички общоцърковни стопанство. Отговаря за запазването, осигуряването и стопанисването на всички църковни имоти. Гласува и преглежда бюджетите на Църквата и ги представя на утвръждение на Св. Синод в пълен състав (чл. 136 от устава).
