В началото на новата учебна година ви предлагаме поредица от статии, свързани с религиозното образование. Текстът на Софи Куломзин, една от най-значимите православни педагози на 20 век, звучи особено актуално. Тя поставя прост, но важен въпрос: достатъчно ли е децата да научат нещо за Бога, или християнското образование трябва да им помогне да Го познаят чрез общността, личния опит и живата връзка между учител, семейство и Църква? Статията предлага Божествената литургия като модел за такова образование и предупреждава както срещу механичното заучаване, така и срещу свеждането на вярата до абстрактни знания, откъснати от живота на детето.
Съвсем ясно осъзнавам, че християнското образование не е просто въпрос на метод, техники, скъпи помагала и книги. Всъщност най-важният аспект на християнското образование е духовното качество на процеса, който протича в него. Учителите дават най-доброто от себе си, когато осъзнават огромното предизвикателство и значението на своята работа – работа, която не допуска немарливо и нехайно отношение. Усилията на учителя имат по-голямо значение от материалната база. Учебниците, картите и оборудването сами по себе си нямат решаващо значение. Важното е да осъзнаваме значимостта на онова, което вършим, и да се стремим да го вършим по най-добрия възможен начин.
Когато мисля за християнското образование, понякога си спомням примера на отец Йоан Кронщадски. В продължение на много години той преподавал обичайния курс по „Закон Божий“ в училище за момчета – два пъти седмично. Пишел оценки, оставял и пускал ученици и поддържал обичайната за онова време организация на учебните занятия. Тогава никой не мислел за модерни методики, аудио-визуални средства, прогресивно образование, отворени класни стаи... Предполагам, че отец Йоан е използвал старите и сухи учебници, с които е разполагал. И все пак от хора, които като момчета са били негови ученици, знаем, че всички те били дълбоко повлияни от преподаването му. Не защото бил по някакъв начин оригинален или необикновен в начина, по който поднасял материала, а заради връзката, която създавал с учениците си.
Понякога той забелязвал в клас момче, което изглеждало нещастно. Може би нещо се било случило у дома или в училище. Отец Йоан започвал урока, но след това вече не можел да се съсредоточи. Ставал неспокоен, движенията му нервни; опитвал се да продължи, но накрая се отказвал. По природа движенията му винаги били малко нервни – той скачал от мястото си, отивал при момчето, сядал до него и започвал тихо да му говори, почти шепнешком, докато момчето отново се разведрявало и не се усмихвало на отец Йоан. Тогава урокът продължавал спокойно. Според мен този пример показва кое е толкова важно за един добър урок – връзката между учителя и ученика.
Веднъж видях въпросник, раздаден на деца в протестантско църковно училище, в който ги питаха как си представят Бога. Не мисля, че подобни въпросници са особено добра идея, но едно от децата, седемгодишно момче, беше дало отговор, който никога не забравих: „Бог е Този, Който, когато съм направил всичко, което е по силите ми, но въпреки това не успея докрай, прави онова, което аз не мога да направя.“
Харесвам този отговор не като определение за Бога, а като определение за Божието действие. И в нашата задача на християнското образование именно искреното и съвестно усилие да направим най-доброто, на което сме способни, е онова, което действително има значение; а Бог ще прибави Своята благодат, за да направи труда ни плодоносен.
Осъзнах, че съществува дълбока аналогия между задачата на християнското образование и служението на Божествената литургия. На първо място, самото название. „Литургия“ означава дело, което не може да бъде извършено от един човек; задача, работа, общо дело на мнозина. В Древна Гърция терминът „литургия“ бил използван например, когато жителите на един град трябвало да построят кораб. Това не било нещо, което един човек или едно семейство можело да извърши. Целият град трябвало да допринесе с труд и средства, за да бъде построен големият кораб. Именно този термин бил избран и за богослужението, което наричаме Божествена литургия.
Вярвам, че задачата за християнското образование на нашите деца е общо дело на цялата Църква, на цялата енория, на всички семейства, а не само на църковното училище.
Когато изучаваме Божествената литургия, можем да различим пет отделни „момента“ или „движения“. Първо е събирането на Църквата – Проскомидията, при която цялата Църква е символично представена чрез частиците от просфората върху дискоса: нашият Господ Иисус Христос, Божията Майка, светиите, живите и починалите. А докато се извършва Проскомидията, вярващите се събират в храма.
След това идва времето на поучението – четенето на Апостола, Евангелието и проповедта.
Следващото движение е принасянето на нашите дарове, хляба и виното, при Великия вход. Хлябът и виното, основната храна на човешкия живот, са в известен смисъл символ на самия ни живот. Така ние принасяме живота си на Бога.
След това идва Божият отговор. В светата Евхаристия Бог приема нашите дарове и ни дава Самия Себе Си в светото Причастие. Ние принасяме себе си на Него. Той отдава Себе Си на нас.
А накрая напускаме храма. Не оставаме там безкрайно. Връщаме се отново в света, в живота, който не е затворен между стените на църковната сграда. И се стремим в живота си да осъществяваме онова, което сме получили.
Мисля, че тези моменти или движения на Божествената литургия изразяват много ясно целта на християнското образование. В известен смисъл Божествената литургия е най-доброто училище за християнско образование. Нека тогава помислим как можем да приложим нейните основни движещи принципи към възпитанието и образованието на нашите деца в живота на Църквата, в училището и у дома.
1. Събирането
Първо е събирането в църковното училище. Не бива просто някой отделен човек да реши, че е добра идея да обучава децата. Това трябва да бъде събиране на учители, свещеник, родители и други енориаши, които ясно осъзнават, че християнското образование на децата е тяхна отговорност и че те трябва да го подкрепят. Цялата църковна общност трябва да стои зад това събиране, чиято цел е израстването на децата в Църквата.
„Събирането“ има няколко страни. Училището трябва да бъде тясно свързано със семейството. Ако родителите не отразяват в дома си онова, което се преподава в училището, и ако учениците не усещат, че учителят се интересува от онова, което се случва у дома, нещо в образователния процес ще липсва. Това, което се случва по време на църковното богослужение, у дома и в църковното училище, трябва да се събере в едно, да образува цялост.
Един възрастен руски свещеник веднъж ми разказа за свое преживяване. Преподавал на група четиригодишни деца и едно от тях непрекъснато се опитвало да му разкаже нещо, което се било случило у дома. Той продължавал да пренебрегва думите ѝ и все се връщал към урока, докато накрая тя му казала:
„Отче, вие само говорите и говорите, но на нас не ни давате да говорим!“
И свещеникът изведнъж осъзнал, че тя е права. Оттогава нататък, дори когато децата го прекъсвали, той им давал възможност да споделят с него онова, което ги вълнува. Разбира се, това трябвало да остава в определени граници, но по време на урока трябва да присъства елемент на „споделяне“ и „изслушване“.
Като добър контраст на този случай мога да спомена друг свещеник, който преподавал на деца на приблизително същата възраст и прекарвал почти половината от времето за урок в повтаряне:
„Сега тихо!“
„Не мърдайте!“
„Не говорете!“
Разбира се, той смятал, че така възпитава дисциплина.
Учителите често се оплакват от родителите. Струва ми се обаче, че между учители и родители може да бъде установено много по-тясно сътрудничество. Учителите трябва да бъдат чувствителни към участието на родителите в процеса на християнското образование и да осъзнават трудността на родителския принос.
Можем да разчитаме на сътрудничеството на родителите не само когато трябва да сервират кафе или да събират средства, а действително да ги поканим да допринасят за образователния процес в църковното училище. Често има майки и бащи, които са компетентни да дадат знания и информация по въпрос, свързан с изучаваното в класа. Трябва да ги каним да говорят пред учениците и децата много бързо ще усетят, че ние действително вярваме в значението на онова, което техните родители могат да допринесат.
Много е важно движението на „събирането“ да включва и свещеника. Разбира се, за свещеника е трудно да намира време за всичко и смятам за голямо постижение, че Православната църква в Америка е приела миряни, мъже и жени, да преподават вероучение. Това обаче по никакъв начин не премахва ролята на свещеника в образованието.
Изглежда непрекъснато цитирам възрастни руски свещеници, но нещо, което един от тях веднъж ми каза, изразява много добре същността на въпроса: „За най-малките деца присъствието на свещеника в класната стая е осезаемо дори само защото свещеникът все още мирише на тамян, носи върху себе си особен „църковен мирис“...“
А малките деца възприемат много повече чрез сетивата си, отколкото чрез словесните обяснения.
Винаги трябва да има време, когато свещеникът да надникне в класната стая, да зададе няколко въпроса, да отговори на въпросите на децата, да обсъди някаква тема, да им покаже нещо или да ги разведе из храма. Ако едно дете е преминало през целия курс на църковното училище и не е изградило отношения на приятелство и доверие със свещеника, е нанесена голяма вреда. Същото се отнася и за посещенията на свещеника в домовете.
Принципът на „събирането“ се отнася и до отношенията между самите ученици в класа. Едно от най-важните преживявания, които можем да дадем на децата си в църковното училище, е възможността да играят и работят заедно в атмосферата и духа на Църквата.
Подобна атмосфера на съвместна работа и игра се създава и в светските училища и това е важно и добро, но атмосферата там е различна. Всичко, което се извършва там, не се върши „в името на Бога“. Там няма дори съвсем ясно очертана етична рамка, основана върху общ светоглед. Затова е още по-важно именно в църковното училище да бъде създадена тази мрежа от приятелски отношения, това сътрудничество. В идеалния случай църковното училище трябва да се превърне в разсадник на приятелства.
Радостта от съвместната игра и работа лесно се създава при малките деца. Игрите в детската градина имат истинско значение за израстването, когато са преживяване, изпълнено с приятелство и радост. Когато децата пораснат и разграничението между работа и игра стане по-ясно, самата работа също трябва да им дава опит от общението и сътрудничеството.
Когато поставя задача или възлага някакво проучване, учителят може да предложи:
„Искаш ли да избереш приятел, с когото да свършите тази работа заедно?“
Всеки път, когато в клас се изпълнява определен проект, могат да се образуват малки екипи от по двама, трима или четирима ученици.
В известен смисъл дисциплината в клас също става по-лесна, когато децата са разделени на малки групи. Много често един-единствен ученик нарушава реда и атмосферата в целия клас и дори изпитва удоволствие от това — шегува се с проекта или просто се държи несериозно. Решението, разбира се, е този ученик да бъде заинтересуван; често помага, ако му бъде дадена интересна индивидуална задача.
2. Поучението
Вторият елемент на Божествената литургия е поучението и, разбира се, именно на него се поставя най-силен акцент в църковното училище. Поучението е важно, но трябва ясно да разбираме характера и качеството на знанието, което искаме да предадем, както и неговите граници.
Съществува познание на Бога и съществува знание за Бога, като второто винаги трябва да бъде само средство, което ни помага да придобием първото. Наизустяването на определения и формули, които са отвъд възможностите на детето да ги разбере, не му дава истинско познание.
Не можете да кажете на дете в предучилищна възраст: „Бог е любов.“
За него това няма да има смисъл, макар че същото дете е напълно способно да разбере думите: „Мама те обича“, или емоционално да откликне на разказа за бащата, който прощава на своя син в притчата за Блудния син.
Спомням си как веднъж един свещеник тук, в тази страна, ме попита дали всичките ни проблеми не биха се решили, ако издадем малка книжка, в която накратко бъдат изложени всички учения на Православната църква. Децата можели да бъдат накарани да научат целия текст наизуст и така всички щели да станат добри православни християни!
Ако, от една страна, сме склонни да предаваме на малките деца словесна информация и формулировки на идеи и понятия, за които те все още не са готови, то, от друга страна, сме склонни да избягваме разговорите по въпроси, които самите ние намираме за трудни за обяснение, макар те да са част от житейския опит на децата, когато пораснат.
Един такъв въпрос е природата на Църквата и нейните отношения с другите християнски изповедания. Никога не учим достатъчно ясно децата си какво трябва да разбират за римокатолиците, за протестантите, за Свидетелите на Йехова и за всички останали прояви на религиозна вяра, с които те действително се срещат.
Едва ли има дете, което да няма приятел юдеин, римокатолик, лутеранин или баптист. Не разполагаме с текст, който да дава добро обяснение за другите форми на християнството. Колебаем се дали изобщо да научим какво вярват другите църкви и оставяме децата си сами да открият това.
Какво всъщност имаме предвид, когато казваме на децата си, че Църквата е една?
За себе си намерих най-удовлетворителния отговор в думите на Хомяков: „Църквата е единството на Божията благодат, живееща в множеството човешки същества, които ѝ се подчиняват... Църквата е проявлението на Божия Свети Дух в човечеството... Тайнствените връзки, които съединяват земната Църква с останалото човечество, не са ни открити и затова ние нямаме нито желание, нито право да произнасяме присъда над онези, които се намират извън видимата Църква.“
По отношение на поучението в християнското образование съществува и една противоположна нагласа: че единственото, което има значение, са отношенията ни с Бога и с хората и че целта на образованието е единствено да развива тези отношения и да ни учи как да изразяваме себе си в тях. Според този възглед образованието е преди всичко обучение в себеизразяване.
Аз не съм съгласна и с тази гледна точка. Можем да общуваме, да обменяме идеи и да ги обсъждаме само ако имаме известно знание за тях, ако разполагаме с някаква информация по съответния въпрос.
Спомням си колко бях потресена, когато десетгодишната ми дъщеря се върна веднъж от светското училище много доволна, защото класът ѝ обсъждал дали Съединените щати трябва да възстановят отношенията си с Китай. Тя се гордееше, че успешно е защитила позицията в полза на признаването на Китай.
На мен това ми се стори потресаващо, защото детето беше обучавано да има мнение и да го защитава по въпрос, за който не знаеше нищо. Смятам, че у децата трябва да бъде възпитавано уважение към точното знание, към достоверната и прецизна информация.
Принципът на „събирането“ се отнася и до учителите. Те трябва да мислят заедно, да се научат да работят заедно и да поддържат връзка помежду си. Как може един учител да преподава добре, ако не знае какво се е случвало в предишния клас и какво ще се изучава в следващия?
Трябва да съществува своеобразен общ „дух на училището“, както и приемственост в целия образователен процес. Учителите трябва редовно да се събират и да провеждат неформални обсъждания. От време на време може да бъде канен някой, който да изнесе лекция върху определен аспект на преподаването.
Макар че трудно може да се намери свещеник, който да бъде способен да „учи другите как да преподават“ на деца, свещениците могат и трябва да обучават учителите по богословието на нашата вяра, богослужението и историята на Църквата. Същевременно можем да привличаме професионални педагози, които да дадат ценни знания за методите на преподаване, организацията и управлението на класа, творческите занимания и други подобни въпроси.
На учениците трябва да бъде дадена свободата да обсъждат всяка тема и да изразяват всичките си мнения, но същевременно те трябва да бъдат научени да разпознават и уважават знанието, защото придобиването на знания винаги ще остане неотделима част от образованието.
Трябва да се погрижим на всяко образователно равнище и във всяка възраст всеки ученик да получава знанията, от които се нуждае: за библейските разкази на Стария и Новия Завет, историята на Църквата, богослужението и църковното учение — знания, които той е способен да разбере и които имат смисъл в контекста на собствения му житейски опит.
Атмосферата в класната стая става по-спокойна и много по-лесна за организиране, когато работят няколко малки екипа.
3. Принасянето
Когато участваме в Божествената литургия, ние, нейните участници, принасяме себе си на Бога. Същият принцип важи и за учителя и ученика в процеса на християнското образование.
Само дотолкова, доколкото учителят и ученикът са вложили нещо от самите себе си в задачата на ученето, израстването и образованието, може да се каже, че образователният процес действително е започнал.
Един урок не е истински урок, ако в него няма някакъв вид творческо отдаване както от страна на учителя, така и от страна на ученика: отдаване на внимание, мисъл и въображение; изработване на нещо; търсене на информация; изразяване на мисли; илюстриране; драматизиране и т.н.
В нашите църковни училища доста често насърчаваме един определен вид даване – например събиране на средства за деца в Аляска или подпомагане на православните църкви в Африка. Това е добро, но има смисъл само ако децата действително се интересуват и са въвлечени в целта, заради която са призовани да дават.
За да бъде това истински опит на отдаване, той трябва да бъде предшестван от пробуждане на интерес, съчувствие и съпричастност.
Дори и при най-простите форми на придобиване на знания, например познаването на Библията, обучението може да бъде организирано така, че детето да вложи нещо от себе си в самия процес.
Когато детето рисува Входа на Иисус в Йерусалим, то може да нарисува и самото себе си като част от картината. Така то в известен смисъл участва в събитието, което изобразява.
Всеки път, когато разглеждате дори най-скъпите учебни пособия, задавайте си въпроса: колко от себе си може да вложи детето в работата с тях?
Ако трябва да избирам между книжка за оцветяване и пластмасов пъзел с предварително оцветени части, които просто трябва да бъдат поставени на правилното им място, бих предпочела книжката за оцветяване, защото там поне остава свободата да се избират цветовете и е необходимо известно умение.
Ако обаче ми покажете книжка за оцветяване и празен скицник, ще предпочета празния скицник, в който детето само рисува картината.
Книжките за оцветяване са полезни, когато искате една група деца да стои тихо и да не пречи на друга група. Самата аз често съм използвала такива книжки, но ги възприемам като нещо като залъгалка – това всъщност са те: добри залъгалки.
При по-големите деца изработването на плакати, писането на вестник, поставянето на пиеса, драматизирането на разказ или изработването на макети са все начини учениците да вложат нещо от себе си в материала, който изучават.
Истински акт на учене не се извършва тогава, когато една или две страници от учебника са научени наизуст, а когато учителят и ученикът са вложили нещо от собствената си личност в урока и са положили творческо усилие.
4. Приемането на Божиите дарове
Получават ли нашите деца действително нещо чрез програмата на църковното образование – нещо, което наистина обогатява духовния и нравствения им живот?
Ние не можем по собствена воля да дадем на детето духовно преживяване, но можем да се опитаме да създадем среда, в която то да има по-голяма възможност да бъде възприемчиво към онова, което само Бог може да даде.
Затова мисля, че всяко църковно училище трябва да има внимателно планирана програма за цялата година, а специалните събития, които се провеждат само веднъж годишно, понякога могат да се окажат по-обогатяващи и по-смислени от ежеседмичните учебни занятия.
Можем да организираме духовни срещи или уединения, които да подготвят децата за изповед и Причастие. Можем да организираме поклоннически пътувания до специални места. Можем да осъществяваме проекти в помощ на хора в нужда, да посещаваме домове за възрастни или хора, които се нуждаят от грижа.
Пътуванията сред природата или по-продължителните летни лагери също са възможности децата да преживеят реалността на църковния живот.
В процеса на съвместната работа за нещо специално децата действително получават.
Ако се опитате да си спомните какво е направило Църквата значима за вас през младостта ви, обикновено ще си припомните нещо конкретно — някакво особено събитие, при което сте участвали в църковния живот с цялата си личност.
5. Връщаме се в света
Това е естественият завършек на Божествената литургия. Същият принцип трябва да се прилага и в църковното училище.
Неправилно е, ако църковното училище е нещо, което напълно се забравя през делничните дни и се подновява едва на следващата неделя. По някакъв начин то трябва да намира отражение във всекидневния живот, у дома и в училище. Има малки практически неща, които могат да помогнат това да се осъществи. Опитайте се да възлагате на учениците задачи, чрез които сами да откриват неща. Те могат да действат като репортери, които събират материали за следващото занятие в църковното училище.
Напълно мога да си представя например как след изучаването на притчата за Добрия самарянин казваме на клас от десет- или единадесетгодишни деца, че имат една седмица, през която трябва да се опитат да открият и след това да разкажат за някакъв действителен случай или преживяване, в което някой се е държал като добрия самарянин, или, напротив, като другите хора в притчата.
Кажете на учениците, че не трябва да мислят само за случаи на нападение или насилие.
Понякога у дома или в училище някой може да страда, да бъде нещастен или да има нужда от помощ, и то не само физическа. Някой може да бъде самотен или да се чувства отхвърлен, а хората често просто го подминават и не правят нищо.
На следващата неделя вероятно ще чуете някои доста интересни разкази.
Опитах се накратко да засегна различни теми, свързани с християнското образование, но основната нишка, която организираше разсъжденията ми, беше идеята, че съществува сходство между структурата на нашето преживяване, когато участваме в Божествената литургия, и опита на израстването „в мъдрост и възраст и в благоволение пред Бога и човеците“, именно онова, което бихме искали да представлява нашето християнско образование.
За авторката: Софи Куломзин (1904–2000) е изтъкната православна педагожка и една от водещите фигури в развитието на православното християнско образование през ХХ век. Родена в Русия, след емиграцията си работи във Франция, а от 1948 г. – в Съединените щати, където преподава религиозна педагогика в Православната духовна семинария „Св. Владимир“ и участва в създаването на Orthodox Christian Education Commission. Автор е на редица трудове и учебни материали по православно възпитание, сред които Our Church and Our Children, а през 1970 г. получава почетната степен Doctor of Divinity от семинарията „Св. Владимир“. В центъра на педагогическите ѝ възгледи стои разбирането, че християнското образование трябва да бъде не просто предаване на знания, а въвеждане на детето в цялостния литургичен и общностен живот на Църквата.
