В тази беседа известният гръцки богослов и мислител проф. Хр. Янарас поставя под въпрос едно от най-обичайните педагогически клишета – определянето на детето като „добро“ и „лошо“. За него училището не трябва да бъде място, в което ученикът просто натрупва знания, умения и дипломи, а пространство, в което се учи на общение, съ-отговорност, свобода и участие в живота на общността. В беседата Янарас говори за превръщането на образованието в средство за индивидуален успех, за загубата на общностния характер на училището, за връзката между античната гръцка παιδεία и църковния опит, както и за особения авторитет на учителя, който възпитава не само с думите си, а преди всичко с това, което самият той въплъщава. Тя е произнесена на Корфу, на 30 януари 2017 г., когато в Гърция честват Тримата Светители като празник на образованието.
... Установяването на празника на училищното образование, на Тримата светители в края на XIX век е било свързано с усилието на гръцкото общество да съчетае своя християнски опит и традиция – не някаква идеологическа конструкция, а действително преживявана в продължение на векове от народното тяло традиция – със своето антично минало. Тоест да покаже, че християнската Църква не е била противник на древногръцката традиция, на философията, изкуството и т.н. Именно в лицата на Тримата светители се е смятало, че това съчетание намира своя най-ярък израз.
Особено често в тази връзка се позоваваме на текста на св. Василий Велики „Към младежите – как могат да извличат полза от езическите [елинските] книги“.
Обърнете внимание, моля ви, на думата „полза“. Това е понятие, което по времето на св. Василий Велики, струва ми се, не е звучало по същия начин, по който звучи днес – в смисъла на чиста полезност. И именно тази дума би трябвало да приемем като много интересна провокация, за да изследваме какъв характер още от самото начало е придобило гръцкото образование в рамките на новогръцката държава и най-вече как този характер на образованието се е развил до наши дни.
Характерно е, че още при първия ни опит да говорим за възпитанието – не само за институционализираното образование, а за възпитанието изобщо, за възпитанието на нашите деца – веднага започват да доминират понятията „добро“ и „зло“. „Трябва да станеш добро дете.“ „Трябва да прочетеш добрата книга.“ „Трябва да намерим за теб добро училище.“ И т.н., и т.н.
Това понятие ни изглежда напълно разбираемо от само себе си. То съвсем не е отрицателно понятие. Напротив – изцяло положително е. Въпросът е обаче какво съдържание влагаме в него.
Какво е добро? Какво е зло?
По едно любопитно съвпадение двата извора на нашето образование, към които постоянно се позоваваме – живото църковно Предание, предпочитам да казвам така, а не просто „християнството“, и древногръцката традиция – са ни оставили по този въпрос едно радикално предизвикателство.
Великият учител на Църквата и мъдър богослов св. Максим Изповедник казва приблизително следното: „Онова, което изобщо се нарича добро, не е непременно добро; както и онова, което се нарича зло, не е непременно зло.“ Понятията „добро“ и „зло“ придобиват своето значение в зависимост от конкретния случай. Съществуват ситуации, в които нещо, което ние възприемаме като зло, в друг контекст може да има различен смисъл.
Доброто е относително понятие, а злото също е относително понятие. Относително. Следователно и двете се отнасят или до начина, по който възприемаме нещата, или до равнището на поведението. От древна Гърция ще взема, отново само като пример, една фраза на Аристотел, който казва: „Да се търси навсякъде полезното най-малко подхожда на великодушните и свободните хора.“ Позволете ми да кажа, че според мен тази фраза би могла да бъде своеобразен духовен девиз на гръцката идентичност. Да търсиш навсякъде само полезното не подобава на великодушните и свободните хора.
Ще се спра малко повече върху тази фраза, защото тя има непосредствено отношение към съвременната ни образователна действителност. Не мисля, че ще ми възразите, освен ако аз самият не греша много, че логиката, която днес определя в Гърция нашето разбиране за образованието и самата образователна практика, е изцяло подчинена на полезността.
Детето трябва да получи диплома. Детето трябва да има „оръжие“ в ръцете си. Трябва да бъде добър ученик, за да може да премине в следващия клас, а след това в още по-горния, да завърши гимназия, да влезе в университет, да получи дипломата и накрая да може да печели пари. Цялата логика е насочена към тази крайна цел.
Как знанието в крайна сметка да бъде полезно; как всяко придобито знание да може да бъде превърнато, да бъде осребрено в материален успех.
Принципът на полезността е основният принцип на цялата ни културна парадигма днес – и тук говоря в световен мащаб. Става дума за онази парадигма, която се ражда с философията на Просвещението и която поставя в центъра човешкия индивид – неговото обезопасяване чрез права и гарантирането на неговото съществуване чрез индивидуални успехи.
Знанието – от детската градина чак до доктората – е изцяло подчинено на тази утилитарна първенствуваща логика и нагласа. А какво би могло да бъде поставено на нейно място? Какво би могло да служи на една съвсем друга първенствуваща цел – на абсолютния приоритет на общността на отношенията?
Детето не влиза в училището, за да се снабди с някаква броня, с която неговото „аз“ да може по-ефективно да воюва с останалите. То влиза в училището, за да бъде въведено в общението.
Да бъде въведено в начина, по който съществуването се осъществява като отношение, като общност – или, ако използваме древногръцката дума, като полис.
Училището подготвя граждани.
То не подготвя последователи.
Не подготвя потребители.
Моля ви, задръжте тази постановка като възможен критерий за нашия размисъл. Защото констативната част, когато говорим за образование, обикновено е толкова объркана, че позволява на всеки от нас да казва каквото пожелае, без да имаме обща ос, около която размисълът ни да придобие някаква последователност.
Затова ще повторя: Целта на училището днес изглежда почти изцяло сведена до обезопасяването на индивида – до укрепването на неговото „аз“ чрез знания, информация и умения. Но доколкото мога да преценя, психиката на детето, неговият характер, а следователно и предпоставките за бъдещото му щастие, се изграждат в огромна степен още в детската градина и началното училище, а след това – в зависимост от способността му да споделя живота. Да може да изгражда отношения. Да може отношенията му с другите да дават плод в съвместното съществуване. И най-вече – да раждат радост. Радост от живота.
Ще дам един пример. Не съм теоретик на педагогиката и е напълно възможно да греша, но искам да го споделя, защото ми се струва много красив образ.
Някога в училище, още когато детето постъпваше в началните класове, един от основните предмети беше гимнастиката. Не знам точно поради каква причина тогава я наричахме „шведска гимнастика“. Това няма особено значение. Но тя се основаваше върху съгласуването на движенията и упражненията на всички деца в един определен ритъм. В моите очи – и го казвам съвсем искрено, макар че може да греша и някой по-компетентен да ме поправи – това има огромна педагогическа стойност. Защото най-съществените неща във възпитанието не се предават чрез пропаганда, чрез съобщаване на истини, идеи и мисли. Те се усвояват на дело.
Когато преподавах в университета, казвах на студентите си: Ако живеехме в древна Гърция и някой от вас дойдеше при мен и ми кажеше: „Искам да ме учиш на философия“, бих му отговорил: „Вземи си нещата и ела да живееш в дома ми.“ Това е било нещо естествено и разбиращо се от само себе си в древна Гърция. Защото преподаването не е означавало да предаваш идеологеми или полезни знания.
Най-съществените неща в познанието се предават на равнището на несъзнаваното.
От родителите си всички ние сме получили най-важните неща често без дори да сме го осъзнали, без да сме го решили съзнателно. Дори начинът, по който реагираме спонтанно, нашите рефлекси, често са повторение на баща ни или на майка ни. И това, повтарям, се случва органично – чрез съвместния живот.
От педагогическа гледна точка именно това има изключително голяма стойност и значение. Има един много значим британски музиколог – Кристофър Смол, който е написал една малка книга, преведена и на гръцки. Тя е от онези книги, които аз лично бих нарекъл „разтърсващи“, книги, които те карат да промениш гледната си точка. Заглавието ѝ е „Музика, общество, образование“ (Music, Society, Education). В нея той сравнява начина, по който функционират музиката и, в по-широк смисъл, образованието в традиционните общества, като дава примери от Бали, от различни народи и култури, с начина, по който те функционират в рамките на западната културна парадигма.
Ще ви предам мисълта му съвсем накратко, само за да ви насърча да прочетете книгата. В традиционните общества едно музикално изпълнение никога не може да бъде повторено по абсолютно същия начин. Всяко музикално изпълнение е единствено и неповторимо събитие. Защо? Защото в него участва цялата общност. То винаги се случва в рамките на някакъв празник. Предполага участието на всички. И именно затова, повтарям, то никога не може да бъде възпроизведено напълно по същия начин.
В западния модел е точно обратното. Отиваме в концертната зала, купуваме си билет, влизаме, сядаме един до друг – непознати хора, които нямат никакво общение помежду си. На подиума излиза оркестър и всеки от нас поотделно консумира едно музикално изпълнение.
Същото, казва Смол, се случва и в образованието. Децата седят едно до друго, но поне по отношение на възприемането на знанието остават отделни едно от друго. И всяко от тях консумира материала, който му носи онзи, който притежава знанието и му го предлага. Тоест отново липсва нещо изключително важно: участието, общението – κοινωνία.
И още един последен знак, върху който бих искал да ви помоля да се замислите. Защо на гръцки мястото на образованието се нарича σχολείο – училище?
Аристотел отново ни напомня, че самият гръцки език прави разграничение между σχολή и ἀσχολία – между свободното време и заетостта, между това да бъдеш свободен от необходимостта и това да бъдеш погълнат от нея. Защото, според Аристотел, σχολή – свободното време – ражда гражданската добродетел и етоса. Σχολή означава освобождаване от принудата на труда.
А ἀσχολία е обратното – несвободата, необходимостта да работиш.
И е много любопитно, че на новогръцки трудът се нарича δουλειά, дума, която е непосредствено свързана с δουλεία – робство. Тоест, робство на необходимостта.
Ние сме принудени да работим, за да можем да живеем. Но самият език е запазил съзнанието, че това е подчиняване на необходимостта. Σχολή е свободата от необходимостта. Следователно онова, което днес наричаме образование, за древния грък е било именно пространство на свобода от необходимостта.
Но защо е нужна тази свобода? Защото: „Σχολή ражда гражданската добродетел и етоса.“ Първото, което интересува гърка, е гражданската добродетел. Тоест, как човекът ще съгради полис, градска общност. Не просто как ще обезпечи биологичното си съществуване, не просто как ще оцелее, а как ще изгради живот според истината.
На това място бихме могли да се спрем много по-дълго. Ще го кажа само като повод всеки от нас да продължи сам да размишлява: Как се ражда гръцката особеност в историята на човечеството? Как точно по тези земи, на които и ние все още живеем – не знам още колко дълго – за първи път в човешката история се поражда една толкова радикална потребност: потребността човекът да различи истинното от лъжливото.
Кога едно знание е истинно? Кога една информация е достоверна и кога не е? Какъв е критерият за истината?
Още при предсократиците виждаме следите от тази огромна борба. И само съвсем схематично ще го спомена. Гръкът тръгва от реалистичното наблюдение, от θεωρία – съзерцанието на света и космоса, търсейки критерия за истината. Ако съществува нещо, което не се изменя, не се разрушава и не умира, тогава именно то е истинското.
Истинно съществуващото – τὸ ἀληθῶς ὑπάρχον – е онова, което не се разпада, не се изменя и не умира. Но къде се намира то?
Съзерцанието, θεωρία, виждането на света и на космоса – постепенно показва, че този критерий не е някакво отделно „нещо“. Той е едно „как“. Не предмет, а начин на съществуване. Това е онзи начин, който Хераклит нарича: „начинът, по който се управлява всичко“.
Тоест въпросът е как съществуват и как съ-съществуват съществуващите неща.
Те съществуват κατὰ λόγον, според логоса, тоест според една вътрешно заложена разумност: хармония, ред, стройност. И затова резултата от всичко това ние, гърците, сме нарекли κόσμος – космос, тоест „украшение“, нещо устроено и подредено красиво.
Ако следователно именно това е истината, истинното, нетленното – този начин на съществуване, тогава въпросът е как и ние да го осъществим. Защото човекът по природа жадува за безсмъртие. Как можем да направим така, че и нашето съвместно съществуване да бъде κατὰ λόγον – според логоса, според реда, според хармонията, според стройността? Как да стане полис? Това, което отличава гръцкия полис от всяко друго голямо човешко поселение, не е броят на хората, не е количеството.
Разликата е в „как“. Само гърците са говорили за βίος πολιτικός – политически, граждански живот, тоест за усилието отношенията между хората да бъдат устроени според логоса, според хармонията и порядъка.
Но това е подвиг.
И този подвиг предполага участието на всички.
Оттук произтича и демокрацията: полисът, държавата, властта трябва да се управляват от целия δήμος – народ. Не е възможно едни да управляват живота ни, а останалите просто да ги следват. За гърка това е немислимо.
Или всички участваме в подвига на истината, или истина няма.
Няма да продължавам повече в тази посока, нито ще разглеждам подробно какви практически следствия е имало в древна Гърция това абсолютно първенство на истината и как гръцката културна парадигма коренно се е отличавала от онова, което идва по-късно.
Как тази различност продължава и след римското завоевание, когато се оформя единният свят на гръко-римската οἰκουμένη – икумена, и как впоследствие се различава от модерната културна парадигма, която постепенно поставя в центъра индивида и полезността. Ще си позволя обаче едно наблюдение, особено за по-възрастните сред вас, които пазят и други спомени.
Помислете просто как дефилират днес нашите деца по т.нар. ученически паради по време на националните празници. Една разпиляна група – не могат дори да намерят общ ритъм. Липсва ритъмът на съвместното движение. И резултатът е, че днес един от най-острите социални проблеми в Гърция е, че образованието подготвя вандали. Давате на децата едно чисто ново училище – прекрасно, благоустроено, красиво – и след три месеца с ножчета, със спрейове и какво ли още не то е вече разрушено. Кой от нас е изследвал сериозно този въпрос? Защо пътните знаци от единия до другия край на Гърция са надраскани и унищожени? Това вече не е политическа идеология или политическо убеждение. Не е някаква форма на бунтарство срещу държавата. Това е патологично поведение. Поведение, при което човекът е готов да дезориентира своя ближен, да го накара да попадне в насрещното движение, да катастрофира, да изгуби посоката си.
Това, мисля, са същинските проблеми на нашето образование днес. И ги поставям пред вас като въпроси за размисъл.
Защо се случва това? Имаше го и в Европа – Май '68. За няколко месеца университетите действително бяха разтърсени, стените се покриха с лозунги и афиши.
При нас обаче това продължава и до днес.
Всеки пише каквото пожелае по стените. И дори не става дума непременно за политически лозунги – макар да има и такива. Става дума за едно състояние на всеобща грозота. И сред тази грозота казваме, че децата се „възпитават“. А идеолозите дори наричат това „свобода на изразяване“ – детето трябвало да може „да се изрази“.
Но какво означава това? Да се превърне в абсолютен егоист, който не се съобразява с нищо, принадлежащо на другия; който смята, че има право да изразява себе си, като драска и разрушава чуждото пространство.
Нека сега отново се върнем към Тримата светители. Това гръцко първенство на κοινωνεῖν – общението, съ-участието, е съдържало едно голямо празно място, един нерешен въпрос.
Приемало се е за даденост, че съществува космически ред и хармония, които управляват вселената. Съществувал е един даден λόγος, който определя както съществуването на отделните неща, така и начина, по който те съ-съществуват. С други думи, Бог, „първият двигател“ на Аристотел или както и да бъде назован, по силата на собствената си природа е бил длъжен да бъде това, което е. Той не е можел да не бъде Бог. Следователно една действителна екзистенциална свобода, свобода на самото съществуване, е била немислима.
Погледнете митологията, която винаги разкрива много ясно подобни представи. Спомнете си Фаетон, сина на бога на Слънцето. Той поискал от баща си да му позволи да управлява слънчевата колесница. Баща му се съпротивлявал, но Фаетон настоявал и накрая получил колесницата за един ден. Но не успял да я управлява. Ту се издигал прекалено високо и Земята замръзвала, ту слизал прекалено ниско и я изгарял. Зевс видял от Олимп, че е нарушен логосът на природния ред, космическата стройност, и го поразил с мълния.
Митът ни показва нещо съществено: и боговете, и хората са подчинени на една предхождаща ги необходимост – на εἱμαρμένη, съдбата. Тя е тази, която гарантира света на хармонията и реда. Така гръцкото мислене достига до отъждествяването на истинното с общностното, на истината с начина на съществуване в отношение.
Но остава открит един решаващ въпрос: Какъв е смисълът на съществуването?
И какво правим с тленността и смъртта?
Тъкмо тук идва новото, което Църквата донася на елинизма.
И според мен именно тук трябва да се търси единственият убедителен отговор на въпроса защо само в рамките приблизително на един век гърците се християнизират толкова бързо и масово – и то в условията на преследване от страна на римската власт…
Защо?
Защото отговорът, който им предлага Църквата, е просветление. Той най-сетне осветлява смисъла на съществуването.
Отново ще го кажа съвсем схематично.
Църквата идва, за да предложи като опитно, осезаемо събитие истината, че Бог е Някой, Който съществува, защото свободно иска да съществува. Той иска да съществува. И иска да съществува, защото обича. А любовта не е някакво Негово качество. Не е така, че Бог първо съществува и след това обича. Той съществува като любов. Ражда Сина и извежда Духа. Името на Бога на Църквата всъщност не е просто „Бог“. Думата „Бог“ може да обозначава същност, някаква необходимост Той да бъде това, което е.
Но името, което обозначава Неговата личностна ипостас, е Отец. А „Отец“ означава Някой, Който съществува в отношение – Който съществува, раждайки Сина и извеждайки Духа.
Начинът, по който Бог съществува, е любовта. Бог е любов. Повтарям: не „притежава“ любовта като свойство. Любовта е начинът на Неговото съществуване. Това е потресаващото. И до тази истина не се достига чрез някаква логическа дедукция. Тя произтича от едно напълно конкретно историческо събитие.
В точно определено историческо време – „при управлението на Тиберий Кесар“, при конкретни владетели и т.н. – и в точно определено географско пространство се появява едно конкретно историческо лице: Иисус от Назарет. И това Лице е свободно от необходимостите, които управляват тварното съществуване. То съществува и като човек, свободен от необходимостите, които определят човешката тварна природа. И преди всичко въплъщението Му свидетелства, че Бог е свободен дори от Своята божественост. Той е свободен да съществува като човек – поради една неудържима любовна отдаденост.
Защото, ако ми позволите този израз, Той е безумно влюбен в Своите творения. И това може да бъде докоснато. То е исторически опит. Повтарям: не е идеологема.
Ако следователно Тримата светители са толкова мъдро избрани като личности, чрез които да честваме нашата гръцка културна идентичност, то е именно защото те довеждат докрай едно предложение, което не може да бъде затворено нито в границите на някаква идеология, нито в рамките на една местна религиозна традиция.
Понякога го казваме само като лозунг, като кратка формула, която показва посоката: Не може да има демокрация без Партенона. Демокрацията се нуждае от ос, спрямо която да се измерва отговорността на гражданите. Но също така: не може да има демокрация без „Света София“.
Мисля, че това са въпроси, които могат да бъдат преди всичко предмет на лично търсене.
Учителят не е задължително затворен в някоя идеологическа рамка, независимо от идеологическите модели, които през различни периоди се налагат върху училищния живот. Учителят е продължението на онова, което ви казах преди малко: „Вземи си нещата и ела да живееш в дома ми.“ Децата черпят от учителя. Не просто онова, което той им преподава. А онова, което той самият въплъщава.
Дискусия:
– Господин професоре, за да се върнем към онова, с което започнахте – към доброто и злото, защото това е особено важно. Повечето от нас тук сме учители и много лесно изпадаме в изкушението – без да навлизаме в логиката на отношението и изхождайки само от поведението на едно дете – да кажем: „Това е добро дете.“„Това е лошо дете.“„С него можем да работим.“ Или: „С него не можем да работим.“ Бихте ли споделили още няколко мисли по този въпрос?
– Позволете ми само да дам един пример, който дълбоко ме е разтърсил. Разказа ми го една млада учителка по литература, която била назначена в гимназия в Южна Гърция. В училището имало едно момче на четиринадесет–петнадесет години, което било „проблемът на училището“. Баща му бил добре познат в местното общество. Майка му обаче не се ползвала с добро име сред хората. И това дете чувствало, че е отхвърлено от обществото. Повтарям: то се било превърнало в проблема на цялото училище. Един ден тази учителка случайно успяла да го заговори насаме и му казала: „Ела в учителската стая да поговорим.“ Щом влязъл в учителската стая, той запалил цигара и веднага казал: „Госпожо, само не започвайте сега да ми говорите за Бога, за религии и такива неща. Аз не вярвам в нищо.“ А тя го попитала: „В ада вярваш ли?“ „В ада вярвам“, отвърнал той. „Можеш ли да ми кажеш какво е адът?“ И детето отговорило: „Адът е всички да ти обърнат гръб.“ Мисля, че ако се замислим върху тези думи, ще трябва да признаем, че това дете е много добро дете – именно защото е било способно да изрече тази фраза.
