Парижкият извор на живо предание

Сряда, 09 Март 2011 Написана от Юлия Талева

„Париж, улица „Крим” 93, недалеч от парка „Бют Шомон” – Православният богословски институт „Св. Сергий” разкрива чара си. Веднъж прекрачили желязната порта с издигнат на върха кръст, тръгваме по криволичеща нагоре пътечка. Вдясно ще видим малка сграда с островърх червеникав покрив, украсена с фреска с образа на свети Сергий Радонежки (14 в.). Руската мистика сякаш ни приветства и ни приканва да продължим пътя. Още няколко метра нагоре и сред дърветата забелязваме църквата, която се извисява над разнороден ансамбъл от три постройки. И заинтригува с двойната си стълба и още някакъв източен елемент. Когато пристъпим вътре, иконите и стенописите убедително налагат усещането, че сме „другаде”. Едно потънало в зеленина „другаде” сред бетонната вселена на града, пристан на мир и тишина сред околната глъч. Духовно и културно „другаде”.[1]

Времето е запазило почти непокътнат този дискретен и привлекателен с духовното си излъчване облик на православния институт „Св. Сергий Радонежки” – сякаш знак за неговата неизменна устойчивост на изпитанията през 85 годишната му история, а и за дълбокия корен на православната богословска традиция, прозорливо съживявана, обновявана и вписвана в духа на съвременността. Най-старото православно висше учебно заведение в Западна Европа, създадено в условията на изгнаничество, остава уникално със съдбата си да оцелее без подкрепата на държавна или църковна институция, да постигне авторитета на водач в православното богословие, да осъществи срещата между църковната и интелектуалната мисъл, между християнския Изток и Запад и да даде на света няколко поколения свещенослужители, богослови, иконографи, църковни музиканти и просветени миряни, осмислили богословието като начин на живот.

Разцветът на „Парижката школа” през превратностите на времето

Историята на създаването на института отвежда към трагичните събития в Русия през 1917-1918 г., отпратили в емиграция около 2 милиона руски граждани.[2] Техен естествен водач става интелектуалният елит, който полага усилия за съхраняването на културните и духовните им традиции, а Православната църква се оказва силно и устойчиво ядро, около което през 20-те години се събира широк кръг от емигранти с живи богословски интереси. Сред разпръснатата в Европа руска общност масово се зараждат нови енории, устройвани с оскъдни средства в гаражи, ателиета, бараки, частни домове. Нуждата от духовно училище за подготовка на свещеници, които да обгрижват диаспората, става належаща. През 1921 г. в Париж се създават висши православни богословски курсове, които още по-ясно очертават необходимостта от център за по-систематизирани богословски знания. През 1921 г. идеята получава благословението на митрополит Евлогий (Георгиевски), назначен от руския патриарх Тихон за временно управляващ руските църкви в Западна Европа. Париж се очертава като най-подходящото място за устройване на богословското заведение, след като в края на 1922 г. митрополит Евлогий установява там центъра на епархията си. Проектът разпалва общността и множество нейни симпатизанти, готови да дадат свой дял за начинанието. Забележителен сред тях е приносът на д-р Джон Мот,[3] председател на Световната федерация на християнската младеж (YMCA) и на Световната студентска християнска федерация (WSCF), когото малка делегация запознава с проекта по време на Световната конференция на християнските студенти в Пекин през 1922 г. Неговият, както и останалите дарителски жестове позволяват на руските емигранти да се сдобият с желания имот – бивша протестантска църква от 19 век, строена за духовните нужди на германските работници в Париж под духовното ръководство на пастор Фридрих фон Боделшвинг. По силата на Версайския договор малкото имение с църквата и няколко пристройки бива национализирано след края на Първата световна война и обявено за продажба на търг от френските власти. Придобиването му увенчава с успех самоотвержените усилия на група емигранти, водени от Михаил Осоргин, които търсят място за нов руски православен храм. Денят на продажбата, 18 юни 1924 г., който съвпада с празника на св. Сергий Радонежки, остава паметен с почти чудотворното разрешение на всички финансови пречки и неизвестности до последния момент. Руските енориаши спечелват търга. Митрополит Евлогий вижда в този успех Божи промисъл и определя бъдещия храм и духовна школа под небесното покровителство на светеца.[4]

Учредяването на богословското заведение не закъснява. Вместо „академия” основателите предпочитат да му дадат по-скромно наименованието Институт за православно богословие – знак за приемственост с Православния богословски институт, съществувал в Санкт Петербург между 1919 и 1921 г., след като съветските власти закриват четирите духовни академии и всички останали богословски школи.[5] В съвсем оскъдна обстановка и осветление с газени лампи (средствата не достигат за електричество) институтът приема първите си студенти. Кандидатурите прииждат с десетки, предимно от Прага, където се намира най-значителното ядро на руската емигрантска интелигенция и студентска младеж. През пролетта на 1925 г. се провежда първият курс по въведение в богословието, събрал група от трийсетина студенти, разнородни по възраст и социален произход, но с общия белег на преживяното тегло на войната и изгнаничеството. Въодушевлението е голямо и курсът продължава през цялото лято, а от октомври започва академичният цикъл, съответстващ на нормите за висше богословско училище. Устроено е общежитие и се въвежда практиката студентите да живеят в института и да участват пълноценно в литургичния живот на Сергиевското подворие.[6]

От самото си начало институтът „Св. Сергий” заживява с вдъхновението от разцвета на богословските науки и религиозно обновление, белязали руското православие през първите две десетилетия на 20 век и прекършени от болшевишката революция. Митрополит Евлогий, ректор на заведението до смъртта си през 1946 г., осигурява високо ерудирани и компетентни преподаватели, богослови и религиозни мислители, повечето участвали в проектите за реформа на духовните академии в Русия и осъзнали нуждата от свежа творческа мисъл в православната догматика. За първи декан на института е назначен прот. Сергий Булгаков (1871-1944), един от бележитите представители на руското религиозно възраждане и делегат на събора на Руската православна църква в Москва през 1917 г.[7] В Париж той достига най-зрелия си философски период и съсредоточава значителното си творчество около идеята за преустройване на богословската система около понятието за София - Премъдрост Божия. Около него се сформира буден богословски и философски преподавателския кръг, съставен от епископите Вениамин (Федченков) и Касиян (Безобразов), свещениците Киприан (Керн), Георги Флоровски и Николай Афанасиев, историците Антон Карташев и Пьотр Ковалевски, философите Василий Зенковски и Лев Зандер и др.

Някои от тях са представители на старата школа на църковните академии, други на руския университет, което определя два понякога противоречиви, но и взаимно допълващи се нюанса в парижкия богословски подход. Философите в преподавателския екип допълват визиите с търсенето на християнска и богословска антропология. Сред тях е Николай Бердяев, когото студентите слушат често като лектор. Академичната свобода и изключителната творческа продуктивност на преподавателите довеждат института до ярък богословски разцвет и му донасят международно признание. Постепенно се обогатява библиотечният фонд, през 1927 г. се създава списанието Православна мисъл, през 1937 г. излиза негов обемист юбилеен брой с наименованието Живо предание. Сред вдъхновителите на възраждането на светоотеческото наследство и извън пределите на института се откроява отец Георги Флоровски (1893-1979)[8] – представител и на традиционното православие, и на либералното мислене, той отстоява идеята за преодоляване на школския богословски метод на старите руски духовни академии и за постоянното обновяване, актуализиране на светоотеческата традиция. Това патристично обновление е белязано от трудовете на архиеп. Василий (Кривошеин) и Владимир Лоски и представителите на неопаламитското течение.

Драмата на Втората световна война потушава духовния подем на института, но не прекъсва дейността му въпреки тежката мизерия и заплахите за съществуването му. Началото на войната заварва голяма част от преподавателите и студентите извън Париж, затворените граници и немотията слагат край на притока от дарения, от които основно се издържа висшата школа. Към това се прибавя опасността от изземване от окупационните власти на имота, принадлежал някога на германска мисия. И отново като по чудо опасността отминава. Един ден в Сергиевското подворие се появява германски офицер, който се представя за наследник на основателя на някогашния лутерански храм, пастор Фридрих фон Боделшвинг. Разглеждайки малкото имение, офицерът открива с изумление на стената в една от залите портрета на своя роднина, трогва го и фактът, че християнската проповед на хълма не е секнала. Така стопаните получават обещание за спокойни дни за „Св. Сергий”. И наистина до края на войната не се появяват никакви претенции за реституция на собствеността.

Жестокостите на нацистката окупация не подминават и средите на богословското училище. През 1941 г. един от преподавателите – Лев Зандер – е задържан и изпратен в концентрационен лагер заедно с други руски интелектуалци. През март 1945 г. в пещите на концлагера в Равенсбрук загиват мъченически свещеник Дмитрий Клепинин, възпитаник на института, монахиня Мария (Скобцова), приела монашество с духовната подкрепа на митрополит Евлогий и отец Булгаков, и нейните сподвижници Юрий Скобцов и Иля Фондаминский, интернирани заради подпомагане и укриване на еврейското население (четиримата са канонизирани за светци от Св. Синод на Константинополската патриаршия през 2004 г.).

Международни и общоправославни хоризонти

В годините след войната за института започва нов продължителен период на разцвет – и с развитието на богословските науки, философската и религиозната мисъл, и с отварянето в международен и православен аспект. Променената картина на света в политически, и религиозен план поставя нови проблеми пред богословието и подтиква към преосмисляне на по-нататъшното призвание на „Св. Сергий”. Промененият вид на православната общност с прииждането на нови емигрантски маси от Източна Европа се отразява и на неговия състав. Студентското ядро се разраства с младежи, дошли предимно от Гърция и Югославия, следвани от ливанци от Антиохийската патриаршия, много от които впоследствие допринасят съществено за развитието на богословието в своите страни. Така с времето съставът на възпитаниците на института придобива видимо международен облик, в голяма степен и вследствие на засилен интерес към православието, а обучението преминава на френски език.

Преподавателският екип също се разнообразява и попълва с млади възпитаници на „Св. Сергий”, които поемат пътя на своите учители. Сред тях са свещ. Алексий Князев, Йоан Мейендорф, Александър Шмеман, Николай Осоргин, Борис Бобрински (по-късно дългогодишен декан на института). Сред най-бележитите богословски творци от това поколение на парижката школа е Павел Евдокимов (1900-1970), оставил изобилен труд върху многоообразие от богословски теми, ценен както с универсализма в мисълта и със синтеза на неопатристичната традиция и религиозната философия, така и с темата за духовния път на миряните, разгърната с разсъждения за брака, мястото на жената, човешкото обновление и спасение.[9] В областта на превода се откроява Константин Андроников,[10] издал на френски език основните трудове на учителя си о. Сергей Булгаков, Павел Флоренски и Николай Бердяев.

Авторитетът на академичното равнище на института се издига със защитата на първите докторати от 1945 г. Богословската линия на парижката школа се пренася и зад граница с установяването на трайна връзка с висшия православен богословски институт „Св. Владимир” в САЩ, чийто декан от 1948 г. става протопрезвитер Георги Флоровски. Там се установява о. Йоан Мейендорф след защитата на докторската си дисертация за живота на св. Григорий Палама в Сорбоната в Париж през 1959 г. В Америка разгръща таланта си един от най-живите и влиятелни гласове на православното богословие на 20 в. – прот. Александър Шмеман. Започнал духовното си служение и преподавателска практика във Франция (като едва 23-годишен свещеник в руската църква в Кламар и преподавател по църковна история в „Св. Сергий”), той остава свързан с Париж през целия си живот. През 1965 г. о. Шмеман се завръща в института за защитата на докторската си дисертация на тема Въведение в литургическото богословие – дисциплината, която усъвършенства през целия си живот. Някои от най-ранните плодове на необятното му творчество са публикувани в Париж преди 1951 г.[11]

За изминалото време православието е пуснало дискретно корените си във Франция и е увлякло силни личности, които го избират за свой духовен път. Постепенно преподавателският състав се подновява с ресурси от френския интелектуален потенциал, което дава нов тласък на православното свидетелство и диалог със западното общество. Оливие Клеман (1921-2009) е първият представител на тази нова френска православна идентичност и несъмнено една от най-блестящите фигури на съвременното православното богословие на Запад. Богатата му ерудиция на историк и изумително сложният духовен път (от атеизма през източните религии до православието, открито благодарение на Владимир Лоски) му носят дара на всеразбиращия и миротворящ диалог, което го прави събеседник на големите църковни водачи на съвремието му (вселенските патриарси Атинагор и Вартоломей I, папа Йоан Павел II), и прозорливостта да разпознава, разнищва и намира духовен прочит на проблемите на модерността, винаги в светлината на светоотеческата традиция и вярата във Възкресението. В десетките си книги и многобройни публицистични материали Клеман подчинява изяществото на френския език в служба на православната мисъл (дългогодишен председател на асоциацията на вярващите писатели франкофони). Като преподавател в „Св. Сергий” той е неизменно ангажиран в православния и икуменическия диалог.[12]

И православното монашество на Франция е почерпило от извора на парижката школа. В продължителен период студентите изучават класическа патристика от архимандрит Пласид (Плакида) Дезей. Бивш монах от цистерцианския орден, той попада в средите на „Св. Сергий” в търсене на автентичните корени на християнството и монашеството и приема православието заедно с монасите от основания от него манастир в Обазин. Основател е на няколко френски православни манастира, подчинени на светогорския Симонопетра.[13]

Волята за икуменически контакти се изразява още в първите години след създаването на института, който участва в международни конференции и срещи с ангажираността за представяне на Православната църква поначало. Участието на о. Сергей Булгаков в икуменически срещи в САЩ и Канада (1934 г.) събужда интереса на християнските общности към православието. Делегати на института участват също в големите икуменически конференции в Лозана (1927 г.), Оксфорд (1932 г.) и Единбург (1937 г.). През 1927 г. преподаватели участват в учредяването на братството „Св. Албан и св. Сергий”, което обединява православни и англикани (техните контакти по-късно се задълбочават благодарение и на дейността на проф. Николай Лоски – компетентен познавач на англиканството).

И през втората половина на 20 век, с разрастването на икуменическия диалог, организиран от международни структури и с активното участие на автокефалните църкви, представени във Франция, „Св. Сергий” намира собствения си глас в него като богословско учебно заведение. В рамките на Молитвената седмица за християнско единство, лансирана по идея на абат Кутюрие,[14] която се организира ежегодно през януари, институтът провежда голям икуменически ден на 12 януари, когато православните от руска традиция честват празника на светите Трима светители, илюстриращи най-добре източното богословие. Този ден е бил и традиционният празник на руските духовни академии и семинарии преди 1917 г. На него са били канени основните фигури в Париж, свързани с икуменическото движение.

Икуменическите начинания на академично равнище са трайни и плодотворни. От 1953 г. се поставя началото на Седмицата на литургическите изследвания, в която участват специалисти по литургика от различните християнски вероизповедания. От 60-те години тя се разраства в крупно събитие, посветено всяка година на изследвания на определена тема, свързана с литургиката.

След Втория ватикански събор, на който институтът изпраща свои наблюдатели, преподаватели от „Св. Сергий” са канени да участват в преподаването във Висшия институт за икуменически изследвания към Католическия институт на Париж.

Богословски дом, отворен за всички

Признанието и известността, които е завоювал институтът „Св. Сергий Радонежки” във Франция и по света, са красноречиво потвърждение за успялата мисия и намерения верен път за православното богословие. „Зеленият хълм”, както често го наричат, убедително отстоява репутацията на международен център за богословски науки, „лаборатория” за нови теологически търсения, на живо средище за подготовка на духовници, а и на винаги отворен дом за православните или просто желаещите да надникнат в православната традиция. Образователната му мисия е предвидила място за всеки – академично или въвеждащо, респектиращо и достъпно, а православното свидетелство е в духа на осъзнатото положение на християните в секуларизираното общество – спокойно и ненатрапчиво, „далеч от страха и осъждането, с осъзната, по-лична, дискретно излъчвана вяра, за общо обогатяване”.[15] Дългият опит на предците е донесъл спокойната увереност в по-нататъшното оцеляване – и днес институтът преживява с оскъдни средства, набавяни предимно от дарения.[16] Статутът му е на частно висше учебно заведение под егидата на Академията на Париж и духовното ръководство на Архиепископията на руските православни църкви в Западна Европа към Вселенската патриаршия.[17] Обучението е платено, с възможности за стипендии. Малкото общежитие с уютна трапезария има двайсетина обитатели. Единствено православно училище на университетско равнище във франкофонския свят, осигуряващо пълен богословски цикъл, институтът предлага програми по трите степени в съответствие с европейските норми за висше образование – бакалавър, магистър и доктор. Съставът на студентите остава международен независимо от днешния избор на богословски школи в Европа. За това допринасят и научното сътрудничество и конвенциите, сключени с редица висши богословски факултети (в Русия, Румъния, Полша, Сърбия, Великобритания и др.).

Настоящата академична година е събрала около 75 редовни студенти в трите степени и над 300 задочници от различни страни и хоризонти – Грузия, Беларус, България, Румъния, Етиопия, Египет, Ливан, Белгия, САЩ, със значително ядро от французи, приели православието. Процесът на обучението обогатява колкото с потока от академична информация, толкова и със самото непринудено и приятелско общуване с колоритен кръг от богослови с богат духовен и житейски опит. Някои преподаватели се ползват с популярност във френското медийно пространство – Жан-Франсоа Колосимо, философ и специалист по история на религиите, кавалер на Почетния легион на Франция, е активен публицист и издател, сценарист на документални филми и хроникьор в радио „Франс Кюлтюр”;[18] проф. Николай Озолин, ръководещ катедрата по църковни изкуства и богословие на иконата, е известен като артистичен продуцент на рубриката „Православие” в предаването „Пътищата на вярата” по националния канал „Франс 2”; протойерей Живко Панев, специалист по канонично право, е създател и публицистичен директор на мултимедийната православна платформа „Ортодокси”.[19] Извън редовните лекции кръгозорът на студентите е разширяван с честите им срещи с лектори – гости на института, бележити фигури за православното богословие като Диоклетийски митрополит Калистос Уеър или известни френски интелектуалци като философа Бертран Вержели. Литургичният живот е пълнокръвна част от обучението – студентите участват във всекидневните църковни служби на френски език.

Задочната форма на обучение, въведена през 80-те г. на 20 в., е все по-търсена и благоприятна и за далечните кандидати, и за амбициите на института да поддържа и разраства международните си измерения. Задочният отдел има свои подотдели в Белгия, Холандия, Испания, Румъния, Ливан. Виртуалната комуникация е все повече в помощ на задочниците, а академичното ръководство не крие амбициите да използва новите комуникационни технологии, за да „намали разстоянията” и оживи подготовката с учебен материал и конференции по интернет. Доброволният труд в тази насока не е малък.

Всяка година някои от възпитаниците неизменно поемат по пътя на монашеството или свещенството, други се отдават на по-нататъшна богословска кариера и отменят предишното преподавателско поколение. От създаването на института досега в него са получили образованието си един патриарх,[20] десетки епископи, стотици свещеници. Подготовката на свещеници, църковнослужители, диригенти и учители по катехизис за разрастналата се православна общност във Франция продължава да бъде една от големите мисии на „Св. Сергий”. За изпълнението й са намерени най-подходящите форми, отговорящи на динамиката на съвременното общество и на нелекото духовно служение във Франция, което често е почти или напълно доброволен дар за Църквата, съчетан с друга професия. Освен класическия академичен цикъл е създадена и по-свободна форма на дистанцирано обучение, насочена към широк кръг кандидати с желание да обогатят християнската и църковната си култура,[21] вписвайки обучението в собствен ритъм. Периодично се провежда и едногодишен встъпителен пастирски курс. Изключителен успех имат сравнително новите ателиета по църковни изкуства. Иконописната школа, създадена през 2005 г., приема ентусиазирани ученици далеч извън студентския кръг, докосването до тайнствата на православната икона вълнува и неправославните среди. Курсът по литургична музика, действащ от 2008 г., бързо спечели голяма популярност с безценната помощ за певците и диригентите на френскоезичните енории, които се подготвят при реномирани църковни музиканти като Мишел Фортунато и Александър Кедров. Впрочем и хорът на „Св. Сергий”, получил признание във Франция и извън пределите й, е прекрасно свидетелство за богатството на автентичната църковна музика.

„Най-важното, което научихме…, е да живеем богословието. Не просто да повтаряме и пренасяме изреченото от светите отци в тяхното време. Традицията, с главно Т, това е непрестанното внушение на Светия Дух. А то е винаги ново. Затова трябва да бъдем постоянно с внимателен ум към новото, което Светият Дух ни нашепва. Да пазим Традицията означава и да я очистваме от наносите, които се утаяват в нея през времето, натрупват се като лоши навици, които спазваме механично, понякога без дори да помним откъде са дошли”.[22] Потвърждение на тези думи на о. Николай Лоски е целият научен и духовен живот на православния институт, все така здраво стъпил на светоотеческата традиция и верен на богословската свобода, в постоянно търсене на компетентни духовни отговори на предизвикателствата на съвремието. Пример за това може да бъде курсът на сравнително новата катедра по биоетика, оглавявана от прот. Джон Брек, както и периодично организираните колоквиуми по темата, които обединяват представителите на религията, философията, обществото и политиката в дискусиите около сложните и спорни биоетични въпроси – от статута на ембриона през пола и сексуалността до доброволно сложения край на човешкия живот.[23] И съвременните тревоги за екологията и спасяването на планетата са неизменно актуални и осмисляни в светлината на библейското разбиране за човека като господар на Божието творение.[24]

Непрекъсваната нишка на традицията се изразява и в почитта към делото на предците – винаги жива тема в наситения календар на дебати и конфененции в „Св. Сергий”. Всяка година колоквиуми с международно участие припомнят приноса на големите фигури, изградили или допринесли за развитието на парижката богословска школа. Достатъчно е да споменем последните форуми през настоящата академична година: „Павел Евдокимов – свидетел за красотата на Бога”, „Отец Киприан (Керн) и неговото богословско наследство”, колоквиума „Отец Георги Флоровски и възраждането на православното богословие през 20 век” през 2009 г. или международния колоквиум „Наследството на отец Александър Шмеман” (2008 г.), събрал около 170 религиозни изследователи от различни страни или просто почитатели, заживели с неговите идеи за литургията като център на християнския живот. Новите изследвания и погледи върху творчеството на богословите от миналото са и почит, и израз на воля за постоянното им актуализиране, преосмисляне в светлината на съвремието.

И самата атмосфера на институтския комплекс всъщност свидетелства за осъществяването на богословието в живота – с мирно и вглъбено съществуване, скромност и простота, солидарност и гостоприемство. Туристи, приятели и почитатели на „Св. Сергий” могат да почувстват това на традиционния Ден на открити врати, когато „Зеленият хълм” очаква посетители. Разходката разкрива минало и настояще в мистичната красота на църквата, изписана от Стелецки, в централната аудитория, където неизменно виси портретът на основателя на имението, пастор фон Боделшвинг, в библиотеката, събрала през годините над 30 000 ценни издания на различни езици, отрупаната малка книжарница, богатата информационна банка за православието, поддържаната с екологично усърдие градинка. Парижкият православен дом наистина е отворен за всички.

Текстът е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 58

[1] Jean-Claude Noyé, L'Institut St. Serge. Un "ailleurs" en plein Paris: Prier, n 314, Septembre 2009.
[2] Knjazeff, A. Au Service du Dieu et de l’Eglise. Nouvelles de Saint-Serge, n10 1984.

[3] Лауреат на Нобелова награда за мир през 1946 г.
[4] Историята на закупуването на Сергиевското подворие е подробно описана в мемоарите на Михаил Осоргин Спомен за придобиване на Сергиевското подворие (Souvenir de l’acquisition de Serghievskoïe Podvorie) http://paroissestserge.free.fr/pagesTexte/histoireEglise.htm.
[5] Prot. Alexis Knjazeff. Au service du Dieu et de l’Eglise. Nouvelles de Saint-Serge n 10 p. 3-9.
[6] Духовно обвързано с московската Троице-Сергиева лавра.
[7] Биография на о. Сергей Булгаков. http://www.religion-orthodoxe.com/article-cheminement-du-pere-serge-boulgakov-53237557.html.
[8] Резюме на международния колоквиум „Отец Георги Флоровски и обновлението на православното богословие през 20 в.”, Париж, ноември 2009: http://www.saint-serge.net/article.php3?id_article=412.
[9] Представяне от Мишел Ставру на международния колоквиум „Павел Евдокимов – свидетел за красотата на Бога”. http://www.dailymotion.com/video/xfuxfm_news.
[10] Дипломат и преводач на френския президент Шарл дьо Гол.
[11] Биография на прот. Александър Шмеман. http://www.pagesorthodoxes.net/theologiens/schmemann/schmemann-general.htm.
[12] http://www.orthodoxpress.com/index.php?group=display&action=info&page=342

[13] „Преображение”, „Св. Антоний Велики”, „Покров Богородичен” – http://www.pagesorthodoxes.net/foi-orthodoxe/temoignage-placide-deseille.htm.
[14] Абат Мари-Ален Кутюрие (1881-1959) – френски доминиканец, пионер на движението за християнското единство, въздигнат в чин архимандрит от Антиохийската патриаршия. http://www.unitechretienne.org/index.php?Itemid=75&id=52&option=com_content&task=view
[15] Оливие Клеман: „Православието във Франция”. Изявление в ЮНЕСКО по случай Деня на Православието. 2001. http://www.amb-grece.fr/grece/m_olivier_clement.htm.
[16] Грижата за издържането на института е подпомагана от A.M.E.I.T.O. (Асоциация за поддръжка на Православния богословски институт), която събира членове и дългосрочни дарители от православните среди и други християнски вероизповедания.
[17] Политическите обстоятелства принуждават митрополит Евлогий да поиска преминаването под юрискидкцията на Вселенската патриаршия през 1931г. http://exarchat.eu/spip.php?article547.
[18] http://www.bibliomonde.com/auteur/jean-francois-colosimo-1674.html.
[19] http://www.orthodoxie.typepad.com/orthodoxie/. Институтът има и собствена издателска къща: Les Presses Saint-Serge.
[20] Игнатий IV Антиохийски.
[21] Интервю на Кристоф Левалоа с прот. Николай Чернокрак (декан на института от 2007 г.) – http://christophe.levalois.free.fr/fichier/ent_p_Nicolas.pdf.
[22] Непубликувано интервю на Юлия Талева с о. Николай Лоски, февруари 2009 г.
[23] Инициатор на колоквиумите е Православната асоциация за биоетични изследвания.
[24] Богословски колоквиум „Животните в икономията на спасението” Париж, май 2009 г; „Мистерията на Творението” – лекция на Мишел Ставру, преподавател по догматическо богословие в института „Св. Сергий” на 13-ия западноевропейски православен конгрес на тема „Творението в ръцете ни”, Амиен, май 2009 г.