Още в началото на 90-те години, в зората на дебатите за въвеждането на религиозното образование, в общественото пространство се появиха три мита за вероучението. Оттогава те продължават да се тиражират и повтарят. В последните седмици тези митове преживяват ренесанс, влизайки в текстовете на петиции, декларации и интервюта на членове Св. Синод и негови служители.
Първият мит е за състоянието на религиозното образование преди 9 ІХ 1944 г.
Вторият е сравнението на неделните (прицърковните училища) с килийните от епохата на Възраждането.
Третият е идеята, че създаването на неделни (прицърковни) училища ще блокира (отмени, спре) въвеждането на религиозно образование в общообразователните училища.
Ще разгледаме всеки един от тези митове и ще се опитаме да ги развенчаем, защото те влияят отрицателно на каузата за преподаване на децата и младежите на България на основите на православната ни вяра.
За първия мит. Няма слово, реч и проповед днес, свързани с вероучението, в които да не се напомни за прекрасното минало на България преди 9 ІХ 1944 г., когато в родните училища с голям успех се е изучавало вероучение и българите се отличавали с висок морал. Според този мит от Освобождението до преди комунистическия преврат в България Църквата и държавата в единомислие се грижели за духовното възпитание на децата.
Истината за религиозното образование от този период обаче е по-различна от съвременната романтична представа. Цялата история на вероучението след Освобождението е низ от борби и противопоставяния на Църква и държава за статута на религията в модерното българско училище. За повечето държавници от онова време модерното образование не се свързвало с религията и изучаването й в училище. В резултат на това мислене часовете по вероучение в българското школо постепенно били намалени до половин час седмично (втората половина се заемала от предмета Нравоучение), учителите не искали да го преподават и религията се използвала за попълване на хорариума на учителите по другите предмети. Тенденцията за изолирането на вероучителните предмети стигнала дотам, че през 1925 г. религията е премахната от програмите на гимназията. Видният православен педагог Христо Димитров нарича този процес “особено трагичен парадокс в най-новата история на българската духовна култура”[1].
В новата история на България вероучителните предмети трудно отстояват своето място в системата на българското образование. Макар и заявявано като важно и необходимо, религиозното образование в нашето училище след Освобождението системно губи своите позиции, роля и значение. Борбите за неговото премахване и възстановяване като цяло се отразява неблагоприятно върху цялостното преподаване на религията, върху систематичното възпитание на младите българи в дух на вяра и църковност. В този смисъл могат да се откроят и две основни тенденции във взаимодействието Църква-държава по отношение на религиозното образование.
Едната тенденция е към намаляване влиянието на Църквата върху училището и дори нейното изолиране. Конкретните резултати от това са намаляване броя на учебните часове по религия, премахването на религиозното образование в гимназиите, открито враждебното отношение на повечето учители към вярата и Църквата. Учители стават едни от най-яростните поддръжници на премахването на религиозното образование, считайки го за ненужно, безсмислено и дори вредно за българските ученици, противоречащо на научните постижения на човечеството. Радетелите на тази посока в развитието на българското образование виждат в лицето на Църквата само връзката с миналото на българите, а религиозният мироглед - символ на изостаналостта. Бъдещето те свързват с достиженията на европейската наука, техника и прагматизъм[2].
Не може да се отрече, че съществува и другата тенденция в развитието на българското образование, която е за продължаване на възрожденските традиции на тясна връзка между Църква и училище в интерес на възпитанието на младите българи. В нея се изтъква необходимостта от вероучението, от духовните и нравствени ценности, в които да се възпитава младежта, от съвместна работа на Църква и училище за изграждане на младежите като просветени от Христовото учение личности. Нейните поддръжници изтъкват факта, че религиозният мироглед и възпитание не противоречат на европейската наука, на европейската посока на развитие на българската държава. Напротив, посочва се, че религиозното образование и възпитание ще помогне в изграждането на духовно здрави и просветени граждани.
Противопоставянето на тези две тенденции във визията за развитие на българското училище довежда до уронване на авторитета на вероучението като учебен предмет, а оттам - и на неговото съдържание и нравствено послание.
Едва през 30-те години на миналия век се наблюдава процес на възвръщане към възрожденските традиции за съработничество на Църква и училище. Българските държавници и интелигенция започват да си дават сметка за важността на Църквата и сътрудничеството с нея в областта на възпитанието на младото поколение. Тази промяна в тяхната визия води до вслушване в гласа на Църквата, до конкретни стъпки за съвместно сътрудничество в името на възпитанието и образованието на младите българи.
Каква е реакцията на Св. Синод на Българската църква на стремежите на държавата за изолирането на вероучението от системата на образованието, на превръщането му в “чужденец между другите учебни предмети”[3]? Действията на архиереите от този период се ръководят от техния дълг да проповядват Христос, да приобщават децата и младежите към Неговата Църква. Освен размяната на писма, визити, писмени и устни молби и предложения с министерството на просвещението и другите отговорни държавни институции, през 20-те години на ХХ в. Св. Синод предприема и нещо друго, което за десет години променя отношението на държавата и обществото към религиозното образование. Църквата мобилизира собствените си сили, като организира редица енорийски и общоцърковни прояви – беседи, неделни училища, летни лагери. Провеждането на тези дейности се осъществява чрез организиране на децата и младежите в православни християнски дружества, в които членуват предимно средношколци. Основна цел на дружествата е религиозната просвета на младежите. Смисълът на тяхното съществуване се мотивира с идеята, че дейността им ще “задоволи жаждата за мироглед”[4] у младежите.
Дейността на дружествата се активира особено след 1922 г. През 1924 г. тези дружества се обединяват в Съюз на православната християнска учаща се младеж в България. В следващите години Съюзът, с активната подкрепа на Църквата, развива изключително богата и плодотворна дейност сред младежите. Дружествата, разпръснати из цялата страна, са подпомагани от създадения към Св. Синод методически център, оглавяван от Стоян Петков (по-късно епископ и митрополит в САЩ с името Андрей - б. р.), а после от Борис Маринов (професор в БФ и Духовната академия - б. р.). Центърът и неговите ръководители издават специални учебни пособия за провеждане на занятията по религиозно-християнско възпитание в детските, юношеските и младежките дружества. По този начин БПЦ се опитва да компенсира донякъде влиянието на материалистичния и атеистичния дух, който е обхванал българското училище.
Образованието на младежите става приоритет на Българската църква. За това говори фактът, че през 1938 г. към Църквата има организирани 586 детски дружества с 50 555 членове; 40 ученически дружества с 2 416 членове; 19 юношески дружества с 245 членове. Всички те имат за духовни ръководители свещеници и други клирици.[5]
Дори в първите години след 9 ІХ 1944 г. Църквата не може да си представи, че ще изостави духовната просвета сред децата и младежите. През 1945 г. вероучението е премахнато от училището като редовен учебен предмет и може да се изучава само факултативно. Въпреки това църковните просветни дейци мобилизират своите сили за засилване на църковната мисия сред народа, за подобряване на просветната работа сред децата и младежите. Според тях БПЦ “дължи на своята младеж достатъчно религиозно-нравствено възпитание и обучение”[6]. Преподаватели от Богословския факултет в София “стават инициатори на нов подход към вероучението, който позволява най-пълно използване предимствата на факултативния му характер”[7]. За тази цел БПЦ организира вероучителната работа така, че в нея да разчита основно на свещениците[8].
Показателен е фактът, че за учебната 1945-46 г. Българската църква успява да организира над 1300[9] неделни училища в цялата страна. Най-голям брой училища са открити в Пловдивска епархия – 321 (при налични 442 енории), а най-много трудности има в Софийска епархия, където работят само 35 училища[10].
От казаното може да се направи извод, че както в миналото, така и днес държавниците се опитват да ограничат влиянието на Църквата в училището. Днешните ръководители на страната ни (независимо от партийната си принадлежност) като цяло също не свързват напредъка на страната и развитието на образованието с християнските ценности и мироглед. За тях Църквата се свързва с миналото, но не и с бъдещето на страната.
Историята обаче показва, че Църквата може и трябва да участва активно в промяната на тази държавническа визия за образованието. Това става не толкова с думи, с изявления и писма, колкото с непосредствена проповедническа работа сред децата и младежите, сред техните родители. Така Църквата показва своята загриженост за духовната просвета и развитие на младите (и по-възрастни) българи- не с думи, а на дело.
Вторият мит - за приравняването на неделните училища с килийните - идва предимно от средите на висшия клир. Този факт говори за три явления в църковната действителност у нас:
1) че дори в църковните среди не се познава смисълът на православната катехетика и нейната връзка с църковния живот и св. Литургия;
2) че сред митрополитите се срещат такива, които не познават реалния църковен живот и потребностите на пасомите си; и
3) че има архиереи, които не искат да положат усилия да въплътят на дело учителната мисия на своето служение.
Трагичните факти показват, че днес в България има цели епархии, в които са организирани само едно или две неделни училища и често те съществуват не благодарение на митрополита, а въпреки него. Най-често радетели за създаването на прицърковните училища са свещениците и енориашите към храмовете. Те се опитват да създадат условия за катехизация на децата и възрастните, които търсят Бога и искат да научат повече за Иисус Христос, за вярата в Него. Липсата на средства и подходящи помещения принуждава съвременните възрожденци да превръщат в неделно училище самия храм, притвора на храма или някое складово помещение към него. Затова не е чудно, че в очите на някои архиереи неделните училища напомнят килийните. Подобно на бедните школа от времето на турското робство днешните прицърковни училища съществуват благодарение на безвъзмездния труд на учителя (в много случаи това е свещеникът или презвитерата), единственият учебник е Библията, а помагала няма.
Има случаи, при които митрополията притежава сгради, подходящи за развиване на просветна дейност, но архиереят предпочита да ги отдаде под наем, вместо да организира там неделно училище. Много малко са епархиите в страната, в които митрополията отделя пари за прицърковни училища или за учебни материали по вероучение. Затова няма да е пресилено, ако се каже, че до голяма степен неделните училища приличат на килийни благодарение на епархийските си митрополити.
В същото време съществуват (макар и малко) прицърковни училища, които развиват много плодотворна дейност и показват на практика, че те са един голям, но неизползван потенциал на нашата Църква. В тези училища са създадени условия за обучение както на деца, така и на възрастни. Голяма част от хората, завършили средното си образование, споделят, че са религиозно неграмотни. Именно прицърковните училища могат да предложат адекватни начини за ограмотяване на тези възрастни, които искат да се приобщят съзнателно към църковния живот.
Прицърковните училища, които имаха възможност да се развият през последните 10-15 години, създадоха много добри условия за работа и преподаване. Благодарение на по-голямата творческа свобода на учителите в тях, в тези неделни училища се използват нови методи на обучение и различни образователни техники. Така на практика в неделното училище има възможност да се приложи по-модерно обучение, отколкото в средното училище, колкото и да изглежда невероятно това за незапознатите с положението на нещата.
Опитът от последните години показва, че създаването на прицърковни училища и осигуряването на разнообразни образователни дейности към храма дава възможност на хора от различни възрасти и интереси да станат причастни към църковния живот и на даден етап от своето духовно развитие да станат част от съответната енория.
Третият мит, според който създаването на неделни училища ще попречи на процеса на въвеждане на религиозно образование в държавните училища, е по-скоро опасение, което се оказва удобно оправдание за бездействие. Този страх тръгва също от средите на висшия клир и е израз на едно от основните изкушения[11] в областта на църковната катихеза. Настояването за задължително изучаване на предмета религия в средните училища и пренебрегването на значението на прицърковните училища води до опасността от отчуждаване на религиозното образование от неговото „цялостно съдържание и вкорененост в съборния живот на Църквата”[12].
С противопоставянето на училищното религиозно образование на прицърковното Църквата абдикира от своето задължение да учи, да проповядва и да въцърковява. По никакъв начин неделните училища не пречат на предмета религия, а по-скоро биха го подпомогнали.
Религиозното образование в неделното училище има едни цели, а в средното училище – други. Религията в училище дава знание за православната вяра, учение, история, приобщава към християнската култура, ценности и морал. В неделното училище учениците не само получават знания за вярата, но стават и съпричастни към общността на вярващите – Църквата, участват в църковния живот чрез тайнствата, въцърковяват се, живеят вярата.
Целта на училището не е да приобщава към църковния живот, това е задължение на Църквата. Училището ще даде на децата знания, които те ще решат как да приложат. Опитът показва, че приобщаването към църковния живот става най-добре чрез семейството, когато родителите въвеждат децата в практиката на вярата. Рядко религиозно грамотни деца довеждат родителите си до храма. Затова и малко родители днес избират СИП или ЗИП Религия за своето дете. Голяма част от днешните (и утрешни) родители са безразлични към вярата и църковния живот. Активната проповед на Църквата сред тях, организирането на дейности и курсове за тях ще създаде условия за приобщаване на тези млади хора към църковния живот. Църквата е длъжна да положи усилия не само за задължително религиозно образование в училищата, но и да „отгледа” и „възпита” общество от млади и по-възрастни хора, настоящи и бъдещи родители, които съзнателно да застанат зад искането на Църквата за задължително религиозно образование за техните деца. Църквата би следвало да навлезе в обществото и да го промени, да го предразположи да чуе нейния глас. Младежите, които днес посещават неделните училища или църковните летни лагери, утре са държавни служители, учители, родители, съпричастни към мисията на Църквата в обществото и света.
Както показва историята, именно на Българската църква се пада отговорността и задачата да мотивира и подготви обществото за съществуването на задължителен предмет религия в държавното училище. И нейната мисия ще е изпълнена, когато въвеждането на религията стане постижение на усилията на по-голяма част от обществото и когато неговата задължителност е резултат от личната убеденост на мнозинството от родителите.
------------------
Истината за религиозното образование от този период обаче е по-различна от съвременната романтична представа. Цялата история на вероучението след Освобождението е низ от борби и противопоставяния на Църква и държава за статута на религията в модерното българско училище. За повечето държавници от онова време модерното образование не се свързвало с религията и изучаването й в училище. В резултат на това мислене часовете по вероучение в българското школо постепенно били намалени до половин час седмично (втората половина се заемала от предмета Нравоучение), учителите не искали да го преподават и религията се използвала за попълване на хорариума на учителите по другите предмети. Тенденцията за изолирането на вероучителните предмети стигнала дотам, че през 1925 г. религията е премахната от програмите на гимназията. Видният православен педагог Христо Димитров нарича този процес “особено трагичен парадокс в най-новата история на българската духовна култура”[1].
В новата история на България вероучителните предмети трудно отстояват своето място в системата на българското образование. Макар и заявявано като важно и необходимо, религиозното образование в нашето училище след Освобождението системно губи своите позиции, роля и значение. Борбите за неговото премахване и възстановяване като цяло се отразява неблагоприятно върху цялостното преподаване на религията, върху систематичното възпитание на младите българи в дух на вяра и църковност. В този смисъл могат да се откроят и две основни тенденции във взаимодействието Църква-държава по отношение на религиозното образование.
Едната тенденция е към намаляване влиянието на Църквата върху училището и дори нейното изолиране. Конкретните резултати от това са намаляване броя на учебните часове по религия, премахването на религиозното образование в гимназиите, открито враждебното отношение на повечето учители към вярата и Църквата. Учители стават едни от най-яростните поддръжници на премахването на религиозното образование, считайки го за ненужно, безсмислено и дори вредно за българските ученици, противоречащо на научните постижения на човечеството. Радетелите на тази посока в развитието на българското образование виждат в лицето на Църквата само връзката с миналото на българите, а религиозният мироглед - символ на изостаналостта. Бъдещето те свързват с достиженията на европейската наука, техника и прагматизъм[2].
Не може да се отрече, че съществува и другата тенденция в развитието на българското образование, която е за продължаване на възрожденските традиции на тясна връзка между Църква и училище в интерес на възпитанието на младите българи. В нея се изтъква необходимостта от вероучението, от духовните и нравствени ценности, в които да се възпитава младежта, от съвместна работа на Църква и училище за изграждане на младежите като просветени от Христовото учение личности. Нейните поддръжници изтъкват факта, че религиозният мироглед и възпитание не противоречат на европейската наука, на европейската посока на развитие на българската държава. Напротив, посочва се, че религиозното образование и възпитание ще помогне в изграждането на духовно здрави и просветени граждани.
Противопоставянето на тези две тенденции във визията за развитие на българското училище довежда до уронване на авторитета на вероучението като учебен предмет, а оттам - и на неговото съдържание и нравствено послание.
Едва през 30-те години на миналия век се наблюдава процес на възвръщане към възрожденските традиции за съработничество на Църква и училище. Българските държавници и интелигенция започват да си дават сметка за важността на Църквата и сътрудничеството с нея в областта на възпитанието на младото поколение. Тази промяна в тяхната визия води до вслушване в гласа на Църквата, до конкретни стъпки за съвместно сътрудничество в името на възпитанието и образованието на младите българи.
Каква е реакцията на Св. Синод на Българската църква на стремежите на държавата за изолирането на вероучението от системата на образованието, на превръщането му в “чужденец между другите учебни предмети”[3]? Действията на архиереите от този период се ръководят от техния дълг да проповядват Христос, да приобщават децата и младежите към Неговата Църква. Освен размяната на писма, визити, писмени и устни молби и предложения с министерството на просвещението и другите отговорни държавни институции, през 20-те години на ХХ в. Св. Синод предприема и нещо друго, което за десет години променя отношението на държавата и обществото към религиозното образование. Църквата мобилизира собствените си сили, като организира редица енорийски и общоцърковни прояви – беседи, неделни училища, летни лагери. Провеждането на тези дейности се осъществява чрез организиране на децата и младежите в православни християнски дружества, в които членуват предимно средношколци. Основна цел на дружествата е религиозната просвета на младежите. Смисълът на тяхното съществуване се мотивира с идеята, че дейността им ще “задоволи жаждата за мироглед”[4] у младежите.
Дейността на дружествата се активира особено след 1922 г. През 1924 г. тези дружества се обединяват в Съюз на православната християнска учаща се младеж в България. В следващите години Съюзът, с активната подкрепа на Църквата, развива изключително богата и плодотворна дейност сред младежите. Дружествата, разпръснати из цялата страна, са подпомагани от създадения към Св. Синод методически център, оглавяван от Стоян Петков (по-късно епископ и митрополит в САЩ с името Андрей - б. р.), а после от Борис Маринов (професор в БФ и Духовната академия - б. р.). Центърът и неговите ръководители издават специални учебни пособия за провеждане на занятията по религиозно-християнско възпитание в детските, юношеските и младежките дружества. По този начин БПЦ се опитва да компенсира донякъде влиянието на материалистичния и атеистичния дух, който е обхванал българското училище.
Образованието на младежите става приоритет на Българската църква. За това говори фактът, че през 1938 г. към Църквата има организирани 586 детски дружества с 50 555 членове; 40 ученически дружества с 2 416 членове; 19 юношески дружества с 245 членове. Всички те имат за духовни ръководители свещеници и други клирици.[5]
Дори в първите години след 9 ІХ 1944 г. Църквата не може да си представи, че ще изостави духовната просвета сред децата и младежите. През 1945 г. вероучението е премахнато от училището като редовен учебен предмет и може да се изучава само факултативно. Въпреки това църковните просветни дейци мобилизират своите сили за засилване на църковната мисия сред народа, за подобряване на просветната работа сред децата и младежите. Според тях БПЦ “дължи на своята младеж достатъчно религиозно-нравствено възпитание и обучение”[6]. Преподаватели от Богословския факултет в София “стават инициатори на нов подход към вероучението, който позволява най-пълно използване предимствата на факултативния му характер”[7]. За тази цел БПЦ организира вероучителната работа така, че в нея да разчита основно на свещениците[8].
Показателен е фактът, че за учебната 1945-46 г. Българската църква успява да организира над 1300[9] неделни училища в цялата страна. Най-голям брой училища са открити в Пловдивска епархия – 321 (при налични 442 енории), а най-много трудности има в Софийска епархия, където работят само 35 училища[10].
От казаното може да се направи извод, че както в миналото, така и днес държавниците се опитват да ограничат влиянието на Църквата в училището. Днешните ръководители на страната ни (независимо от партийната си принадлежност) като цяло също не свързват напредъка на страната и развитието на образованието с християнските ценности и мироглед. За тях Църквата се свързва с миналото, но не и с бъдещето на страната.
Историята обаче показва, че Църквата може и трябва да участва активно в промяната на тази държавническа визия за образованието. Това става не толкова с думи, с изявления и писма, колкото с непосредствена проповедническа работа сред децата и младежите, сред техните родители. Така Църквата показва своята загриженост за духовната просвета и развитие на младите (и по-възрастни) българи- не с думи, а на дело.
Вторият мит - за приравняването на неделните училища с килийните - идва предимно от средите на висшия клир. Този факт говори за три явления в църковната действителност у нас:
1) че дори в църковните среди не се познава смисълът на православната катехетика и нейната връзка с църковния живот и св. Литургия;
2) че сред митрополитите се срещат такива, които не познават реалния църковен живот и потребностите на пасомите си; и
3) че има архиереи, които не искат да положат усилия да въплътят на дело учителната мисия на своето служение.
Трагичните факти показват, че днес в България има цели епархии, в които са организирани само едно или две неделни училища и често те съществуват не благодарение на митрополита, а въпреки него. Най-често радетели за създаването на прицърковните училища са свещениците и енориашите към храмовете. Те се опитват да създадат условия за катехизация на децата и възрастните, които търсят Бога и искат да научат повече за Иисус Христос, за вярата в Него. Липсата на средства и подходящи помещения принуждава съвременните възрожденци да превръщат в неделно училище самия храм, притвора на храма или някое складово помещение към него. Затова не е чудно, че в очите на някои архиереи неделните училища напомнят килийните. Подобно на бедните школа от времето на турското робство днешните прицърковни училища съществуват благодарение на безвъзмездния труд на учителя (в много случаи това е свещеникът или презвитерата), единственият учебник е Библията, а помагала няма.
Има случаи, при които митрополията притежава сгради, подходящи за развиване на просветна дейност, но архиереят предпочита да ги отдаде под наем, вместо да организира там неделно училище. Много малко са епархиите в страната, в които митрополията отделя пари за прицърковни училища или за учебни материали по вероучение. Затова няма да е пресилено, ако се каже, че до голяма степен неделните училища приличат на килийни благодарение на епархийските си митрополити.
В същото време съществуват (макар и малко) прицърковни училища, които развиват много плодотворна дейност и показват на практика, че те са един голям, но неизползван потенциал на нашата Църква. В тези училища са създадени условия за обучение както на деца, така и на възрастни. Голяма част от хората, завършили средното си образование, споделят, че са религиозно неграмотни. Именно прицърковните училища могат да предложат адекватни начини за ограмотяване на тези възрастни, които искат да се приобщят съзнателно към църковния живот.
Прицърковните училища, които имаха възможност да се развият през последните 10-15 години, създадоха много добри условия за работа и преподаване. Благодарение на по-голямата творческа свобода на учителите в тях, в тези неделни училища се използват нови методи на обучение и различни образователни техники. Така на практика в неделното училище има възможност да се приложи по-модерно обучение, отколкото в средното училище, колкото и да изглежда невероятно това за незапознатите с положението на нещата.
Опитът от последните години показва, че създаването на прицърковни училища и осигуряването на разнообразни образователни дейности към храма дава възможност на хора от различни възрасти и интереси да станат причастни към църковния живот и на даден етап от своето духовно развитие да станат част от съответната енория.
Третият мит, според който създаването на неделни училища ще попречи на процеса на въвеждане на религиозно образование в държавните училища, е по-скоро опасение, което се оказва удобно оправдание за бездействие. Този страх тръгва също от средите на висшия клир и е израз на едно от основните изкушения[11] в областта на църковната катихеза. Настояването за задължително изучаване на предмета религия в средните училища и пренебрегването на значението на прицърковните училища води до опасността от отчуждаване на религиозното образование от неговото „цялостно съдържание и вкорененост в съборния живот на Църквата”[12].
С противопоставянето на училищното религиозно образование на прицърковното Църквата абдикира от своето задължение да учи, да проповядва и да въцърковява. По никакъв начин неделните училища не пречат на предмета религия, а по-скоро биха го подпомогнали.
Религиозното образование в неделното училище има едни цели, а в средното училище – други. Религията в училище дава знание за православната вяра, учение, история, приобщава към християнската култура, ценности и морал. В неделното училище учениците не само получават знания за вярата, но стават и съпричастни към общността на вярващите – Църквата, участват в църковния живот чрез тайнствата, въцърковяват се, живеят вярата.
Целта на училището не е да приобщава към църковния живот, това е задължение на Църквата. Училището ще даде на децата знания, които те ще решат как да приложат. Опитът показва, че приобщаването към църковния живот става най-добре чрез семейството, когато родителите въвеждат децата в практиката на вярата. Рядко религиозно грамотни деца довеждат родителите си до храма. Затова и малко родители днес избират СИП или ЗИП Религия за своето дете. Голяма част от днешните (и утрешни) родители са безразлични към вярата и църковния живот. Активната проповед на Църквата сред тях, организирането на дейности и курсове за тях ще създаде условия за приобщаване на тези млади хора към църковния живот. Църквата е длъжна да положи усилия не само за задължително религиозно образование в училищата, но и да „отгледа” и „възпита” общество от млади и по-възрастни хора, настоящи и бъдещи родители, които съзнателно да застанат зад искането на Църквата за задължително религиозно образование за техните деца. Църквата би следвало да навлезе в обществото и да го промени, да го предразположи да чуе нейния глас. Младежите, които днес посещават неделните училища или църковните летни лагери, утре са държавни служители, учители, родители, съпричастни към мисията на Църквата в обществото и света.
Както показва историята, именно на Българската църква се пада отговорността и задачата да мотивира и подготви обществото за съществуването на задължителен предмет религия в държавното училище. И нейната мисия ще е изпълнена, когато въвеждането на религията стане постижение на усилията на по-голяма част от обществото и когато неговата задължителност е резултат от личната убеденост на мнозинството от родителите.
------------------
[1] Христо Димитров. Основи и основни линии в развоя на учебния план по вероучение. ГСУ/БФ 1932-33.
[2] Стефан Цанков. Българската православна църква от Освобождението до наши дни. ГСУ/БФ 1938-39, с. 216.
[3] Хр. Димитров. Основи и основни линии..., с. 5.
[4] Църковен вестник, бр. 5/1940.
[5] Хр. Димитров. Религиозното обучение в съвременната църква. ГСУ/БФ 1938/39, с. 58.
[6] Хр. Димитров. Свещеникът като катехет. (Към въпроса за църковен катехуменат у нас). ГСУ 1944-1945, с. 20.
[7] Д. Калканджиева. Българската православна църква и държавата 1944-1953 г. С., 1997, с. 74.
[8] Хр. Димитров. Свещеникът като катехет..., с. 26.
[9] Вж. Д. Калканджиева. Пос. съч., с. 78-79. Там се дават подробни данни за броя на енорийските църковни училища по епархии.
[10] Пак там, с. 79.
[11] Амфилохий Радович. Литургийната катихеза. - В: Сб. Църква, Православие, Евхаристия, С. 1999, с. 195
[12] Пак там.
[2] Стефан Цанков. Българската православна църква от Освобождението до наши дни. ГСУ/БФ 1938-39, с. 216.
[3] Хр. Димитров. Основи и основни линии..., с. 5.
[4] Църковен вестник, бр. 5/1940.
[5] Хр. Димитров. Религиозното обучение в съвременната църква. ГСУ/БФ 1938/39, с. 58.
[6] Хр. Димитров. Свещеникът като катехет. (Към въпроса за църковен катехуменат у нас). ГСУ 1944-1945, с. 20.
[7] Д. Калканджиева. Българската православна църква и държавата 1944-1953 г. С., 1997, с. 74.
[8] Хр. Димитров. Свещеникът като катехет..., с. 26.
[9] Вж. Д. Калканджиева. Пос. съч., с. 78-79. Там се дават подробни данни за броя на енорийските църковни училища по епархии.
[10] Пак там, с. 79.
[11] Амфилохий Радович. Литургийната катихеза. - В: Сб. Църква, Православие, Евхаристия, С. 1999, с. 195
[12] Пак там.
