Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (40 Votes)
mon12_1.jpgЕто вече 20 години, откакто нашата Църква получи свобода, и към нея се присъединиха много хора. Мнозина свързаха живота си с Църквата, станаха монаси, свещеници, църковнослужители. В края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век това бе възприето като чудо, предизвикваше еуфория, възторг от възраждането на Църквата. Но ето че оттогава минаха 15 години. Погледнато отвън, Църквата наистина се възроди – възстановиха се или бяха построени наново храмове и манастири, Църквата стана активен и значим участник в обществените процеси. Но когато погледнем към изминалите години под друг ъгъл, картината няма да бъде така ведра. Главното за Църквата не са храмовите сгради, не почетното място в държавата, а хората, православните християни, техният пълноценен църковен, духовен, християнски живот. И тук се сблъскваме с големи проблеми. Влезлите в Църквата в края на 80-те и началото на 90-те години хора често констатират на изповед и в лични разговори все по-силно проявяващ се „провал” в християнското им поприще... като че нещо „не се е получило”.

Започвайки своята църковност по правило с четене на св. Отци, пост, някои дори изоставят следването и работата си и се отдават изцяло на духовния подвиг ... но, ето – минават 10-15 години и настъпва някакво разочарование, „умора” от Църквата, много неща в нея стават за нас рутина, тежко бреме, за подвиг не стигат силите, а най-важното – няма видими плодове от нашите усилия. „Аз дойдох, за да имат живот и да го имат в изобилие” (Йоан 10:10), казва Господ. Но къде е този живот? Много от нас, православните християни, не виждат този живот у себе си: когато не го откриват, някои напускат Църквата. Защо става така?

Апостол Павел пише: „Ние станахме причастници на Христос, ако обаче съхраним до края положеното начало” (Евр. 3:14). Съдейки по всичко, изглежда, че съвременните православни не са твърде причастни на Христос... иначе нямаше да има умора и разочарование от християнството (и църковният живот, а може би и общественият биха били различни). Но съвестта на хората свидетелства, че това не се дължи на липса на желание или нерадение. Ние сме се старали и досега се стараем да се придържаме към църковния ред, макар че сега това не носи никаква радост, а по-скоро чувство на тежест... Явно е, че всичко се дължи на „положеното начало”, за което говори апостолът: нима не е тук коренът на нашите проблеми? Може би умората от Църквата, загубата на жив интерес към нея – се дължат на „сработването” на погрешни принципи, заложени в началото на нашия църковен живот, при въцърковяването ни?

Струва ми се, че неочакваните и неприятни явления, които възникват при много православни след 10-15 години църковен живот са резултат именно на тяхното неправилно въцърковяване, резултат от липсата на същинска катехизация, тоест на изучаване на вярата при встъпването в Църквата. Исторически това може да бъде разбрано. Пред Руската църква в миналото този въпрос никога не е стоял. Веднага след покръстването на Русия Църквата става държавна, сраства се с обществото и въцърковяването на хората става по естествен начин, още „от пелените”. В съветско време не можеше да става и дума за каквато и да е последователна катехизация. И ето, че дойде свободата ... Това за нас се оказа неочаквано – след периода на гонение Църквата не бе способна на каквато и да вътрешна дейност. Възстановяването на храмовете, уреждането на някои страни на материалния църковен бит и известен „реванш” за угнетеното 70-годишно положение на Църквата се оказаха по-важни от пастирските грижи за правилното въцърковяване на обърналите се към Църквата хора. До днес общоцърковната концепция за катехизацията е само на стадий разработка. Обаче съставянето на концепция е продължителна и трудна работа, а още по-дълго и сложно е нейното въплъщаване в енорийската практика. През това време животът продължава и погрешните начала на въцърковяване продължават да възпроизвеждат свойствените за тях грешки.

Но опитът на грешките е важен и ценен, от грешките и само от тях, за съжаление, се учим. Предлагаме на вниманието на читателя един опит за изводи от тези грешки. В следващите бележки има без съмнение силен субективен момент, те звучат едностранчиво и рязко. Но авторът, въпреки това счита за свой пастирски дълг да повдигне актуалните въпроси на съвременния християнски живот, надявайки се на корекция на своите мнения (ако те се окажат неверни) от страна на съборното църковно съзнание.

I

В началото нека изкажем едно общо съображение за особеностите на днешната катехизация.

Въцърковяването може да оприличим на обработване на плодова градина. Как става то? Ако вземем семка от сладка ябълка и я засадим в земята, от нея ще изникне дива ябълка с негодни за ядене плодове. За да получим култивирано дърво, трябва да присадим към дивата ябълка калем от градинска ябълка. При това трябва да имаме предвид редица селскостопански особености: как точно се присажда именно този сорт, по кое време се прави това, как се отстраняват дивите клончета, как трябва да се излекува мястото на присаждането, как да се полива, как да се подобри почвата и т.н. Християнството е именно тази благодатна присадка – то се присажда към дивото дърво на падналата човешка природа и ако бъде правилно обработено, култивира дървото и то започва след време да дава прекрасни плодове. Очевидно е, че предварително условие за този процес е наличието на дърво. Християнството е насочено към зрели, отговорни и свободни личности. За да могат хората да приемат присаждането на христянството, са нужни две неща: 1) изброените по-горе качества вече трябва да са налице у въцърковявщия се човек. 2) трябва да има някаква „сродност на културите”, за да може църковното съдържание да бъде възприето адекватно.

Църквата не е чист спиритуализъм. Тя обхваща цялостно човека във всички сфери на неговия живот. Своята духовност Църквата изразява чрез определена култура, която е култура на словото, логоса, на личната, самостоятелна и отговорна рефлексия (да не се бърка с енорийската субкултура). Тази култура е дълбоко традиционна и, в най-добрия смисъл на думата – консервативна. Съвременните хора не само от раждането си, но вече и на „генетично ниво” живеят в съвсем различна култура – виртуалната култура на масмедиите и технологиите, която налага определен образ на живот чрез киното, рекламата, спортните предавания, „клип-културата”, интернета и т.н. Това е култура на хедонизма, относителните ценности, повърхностността, стадното чувство, уеднаквяването. Тя не само не спомага за развитието на необходимите за живот в Църквата нравствени качества: свобода, отговорност, трезва оценка на себе си и света, но обратно – пречи на формирането им. Тя е най-далеч именно от индивидуалното осмисляне на живота, от логоса, от словото, от неговата ценност и значимост. Църквата се обръща към хората на своя език, а съвременният човек – не че той е „по-лош” от хората през 16 век, например, но той просто не възприема тази култура и тези слова, с които работи Църквата. Затова на хората им е трудно да четат Евангелието, да възприемат традициите на Църквата, а още повече да променят в съответствие с тях живота си. Етико-културният „резерв” на съвременния човек не е способен да вмести това.

Разбира се, това не означава, че Църквата трябва да се стреми да стане клипово-мобилна, въпреки че без съмнение трябва да разбира особеностите на съвременната култура и да се ползва от тях, като говори с хората на техния език. Необходимо е нещо друго – а именно, пастирите и всички участващи в катехизацията да осъзнаят ситуацията и да имат пред вид две неща. Първо, на Църквата днес е възложена почти непосилна задача: да включи във въцърковяването и въ-културизацията. Заедно с възприемането на църковността, а до голяма степен и преди това, тя трябва да въведе хората в руслото на историческата, традиционна, евангелска в основата си родна и европейска култура. Искам да подчертая, че под евангелска култура имам предвид не паметниците на църковния живот, които пренасят човека от съвременността в носталгично-етнографското минало, нито усвояването на естетическото наследство на човечеството чрез посещение на концерти и галерии (въпреки, че това не е излишно). Християнската култура е преди всичко начин на мислене, това е фундаментът на етиката и естетиката, основан на лична отговорност и духовна свобода, на образованост, на нестадно възприемане на света, което чувства и разбира многопластовия характер и сложност на християнството и въобще на света.

После. Преди да въцърковяваме, трябва да разберем: а ще бъде ли разбрано нашето слово? Няма ли да стане така, че то да няма за какво да се залови? Може би не за Църквата трябва да започнем да говорим, а първо за това – какво е човекът – не част от тълпата, че преди да стане християнин, човек трябва да осъзнае себе си като личност и да стане просто нормален човек. Може би в началото трябва да разговаряме за човешкото достойнство, за здравомислието, за порядъчността, възпитанието и много друго прости неща, от които, за съжаление, нашите съвременници имат слаба представа. И чак после към това да се присади църковното учение и практикта...

Днес катехизаторът задължително трябва да си дава сметка за разликата между културата на Църквата и съвременното общество и да работи над „предварителната зрялост” на хората. Това е сложна задача, защото от една страна споменатата разлика в културите става все по-голяма, а от друга страна, тези, които извършват въцърковяването, често нямат необходимата представа за основите на християнската култура, подменяйки я неправилно с понятието за предание или етнография. Резултатът е, че в съществуващата църковна действителност същинската култура на Църквата не се проявява и се профанизира. Но ако не отделим подобаващо внимание на тази задача, то плодовете на нашата катехизация ще бъдат (и вече са) обратни на благите ни намерения. Вместо в широкото нравствено-културно русло, по което тече християнството, в резултат на стихийното въцърковяване в енорията човекът попада в някаква затворена от всички страни „кутийка” – в един тесен и задушен малък свят. Той възприема ограничени и тежки възгледи за Бога, Църквата, другите хора (и за самия себе си), придобивайки вместо Христовата любов, свобода и евангелски разум противоположните качества. Строго погледнато, това е „до-църковен” въпрос, проблем на обществото и утвърдилия се в него манталитет.

Особеността на съвременната катехизация се състои в това, че днес тя трябва да се заеме с решаването на този проблем. Ако преди във времената "преди електризацията" църковността органично се е присаждала към традиционния начин на живот, то днешният социум не може да възприеме адекватно християнството без съответната културна подготовка. Днес културната подготовка трябва да бъде важен начален елемент на въцърковяването.

(следва)

Откъс от книгата "Проблемы воцерковления", Москва-Киев 2008 г.

Превод: Златина Иванова

 

 

 

 

 

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9d 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Блажен оня човек, който е достигнал състояние на бодърстване или се бори да го постигне: в сърцето му се образува духовно небе – със слънце, луна и звезди.

Св. Филотей Синаит