На 8 ноември 1948 г., в деня на своята 60-та годишнина, в двора на току-що осветената църква „Св. Димитър“ в петричкото село Коларово е убит от упор Неврокопският митрополит Борис. Убиецът е бивш свещеник, вербуван от новата комунистическа власт... През април т. г. Св. Синод на Българската православна църква сложи началото на канонизацията на митрополит Борис, който по Божи промисъл ще стане първият канонизиран новомъченик у нас. В деня на неговата памет публикуваме стихове от стихосбирката „Полети“, която той издава през 1934 г. като архимандрит, под псевдонима Ивайло Орлин. В тези стихове младият духовник разкрива огромната си жажда за красота и свобода, описва болката на страдащата душа, болезнено чувстваща оковите на злото на този свят (1 Иоан. 5:19), любовта си към природата, която проповядва Бога, самотния път на човешкия дух, стремящ се все нагоре към духовните върхове. Последните няколко стиха от „Полети“, които публикуваме тук, разкриват и острото предчувствие на бъдещия митрополит, че злото вече е неудържимо и скоро безбожието ще завладее страната. Финалният 76-ти стих на поемата звучи наистина пророчески: Мойта ранна връст – мъченишки кръст. Моят път в живота – Пътят към Голгота...
... Разстлан далеч в просторната долина,
потънал в прах, мъгли и черен дим,
кат' хаотична каменна купчина,
лежи градът невидим и незрим.
Излегнат кат' чудовище страхотно,
със ненаситно зинала уста
поглъща той веч алчно и грохотно
на хиляди живота и свестта.
И там – в отровно жлъчната утроба
на алчний град, на алчния кумир,
сърцата гинат в смрад, душите в злоба,
и тънат жалки в мътний водовир.
А надалеч от хаоса долита
сал глухий грохот, суетливий шум...
Гнети ме мъка, във душа ми свита, –
и бягам ужасен в широкий друм!
* * *
Срамно безсрамни и нагли лица
вират се, взират се дръзки навред:
змийски лукави и ядни сърца,
тровят, отровят те Божия свет.
Празните кухи и тъмни глави,
вирнати, глупи и пусти стърчат:
злобните кобни, злоречни мълви
вредом навред те злоядно бръмчат.
Скверно нечистите, кални ръце
ровят, разравят все тиня и кал.
– Леят-заливат веч мойто сърце
Мъка и горест, и тежка печал.
* * *
В окаяния пир
на щения лудешки,
във смрадний водовир
на страстите човешки –
потънали гъмжат
все образи безпечни,
настръхнали ръмжат
човеци безчовечни.
Лица на скотове –
нечисти, жалки, слепи.
Сърца на зверове –
безмилостни свирепи:
о, род жесток, лукав –
какво ще те обрадва?
О, Господи всеправ,
къде е Твойта брадва?
* * *
Въставай – стани!
Брани се – брани!
На всички страни
со слово и реч,
със огън и меч!
Бори се – бори!
От ранни зори
дор пламък гори
във твойте гърди,
по твойте следи!
Създавай – създай!
Раздавай – раздай
блаженство без край
на гладни без глад,
на жадни без жад!
Не чакай – не стой!
Че никой херой
награда, покой
не чака от роб,
не иска до гроб!
* * *
Моята любов –
ангелски покров.
Моята надежда –
девствена одежда.
Моите мечти –
грейнали звезди.
Моите желан'я –
пламнали страдан'я.
Мойта ранна връст –
мъченишки кръст.
Моят път в живота –
пътят към Голгота.
Моят странен дел –
звездният предел.
Мойта орисия –
вечна самотия.
