Варлам Шаламов е автор на известния сборник „Колимски разкази“ (1954-1973) - трагични свидетелства от сибирския концлагер Колима, спечелили му прозвището „Данте на 20 век“. Ражда се в семейството на свещеник, учи право в Москва. Многократно е въдворяван в лагери за „антисъветска“ дейност и агитация. От 1956 г. отново заживява в Москва, пише стихове. Приживе не успява да публикува нито ред проза, защото ръкописите му са отхвърляни за „недостиг на трудов ентусиазъм“ и излишък от „абстрактен хуманизъм“. От средата на 60-те години части от „Колимски разкази“ се разпространяват широко в самиздатска форма из цялата страна. Сборникът беше издаден на бълг. език през тази година от фондация "Комунитас". За читателите на Двери предлагаме някои от неговите стихотворения в превод на Ивайло Иванов.
Във грубото й красноречие
душата ми се днес теши.
Природата с мен по-човечна е
от всички пламенни души.
И брат ми е тоз лес вълшебен,
с гори, в молитва на възток,
във край, старозаветно древен,
със ден, като човек, жесток.
Светът, като душа, покрит е
в саван от вечна белота.
И мир не искат тук на душите,
и не ухаят тук цветя.
Окото само на циклопа
над нас се взира и немей.
И чакат правда от пророка
войник, отшелник и злодей.
х х х
Отстъпвах аз, съдба, пред теб
през градове, села.
И във планински край нелеп
намерих се сега.
Кръжи тук ястреба над мен,
тъй все едно че аз
мъртвец съм, с дух превъплътен,
и вия се над вас.
Мен ястребов закон и страх
не ще ми повели:
Аз толкоз гробове видях
вкопани в тез скали.
Тоз, който в Дантевия ад
е слизал, знае сам
как трудно връща се назад
човек, попаднал там.
Сред тоз Планински лабиринт,
под залеза червен,
ще спусне Ариадна бинт,
за да пресели мен
под цъфналия вишнев смях
над роден чернозем.
И там ний своя скромен прах
пред Бог ще принесем!...
х х х
Ще ме разстрелят мен „на граници”!...
На граници на съвестта.
И кръв ще плисне тези страници,
призвани да смутят света.
Когато губи се пътеката
сред мразовитите гори,
другарите прощават леко,
поемат болката дори.
Но има стражи безсърдечни,
на пост пред нашите мечти,
и те следят за вековечни
ущърби, болки и щети.
В сметението малодушно
щом вляза в тази зона аз,
ще вдигнат мерника послушно,
прицелили доброто в нас.
Навляза ли в такава зона,
отвъд морал, отвъд вина,
те ще постъпят по закона
на нашта „правова” страна.
Затуй, излишно да не страдам
и чист да е тоз мой конец,
в ръцете свои съм предаден,
като на най-добър стрелец.
Ще ме разстрелят мен „на граници”!...
На граници на съвестта.
И кръв ще плисне тези страници,
призвани да смутят света.
Когато губи се пътеката
сред мразовитите гори,
другарите прощават леко,
поемат болката дори.
Но има стражи безсърдечни,
на пост пред нашите мечти,
и те следят за вековечни
ущърби, болки и щети.
В сметението малодушно
щом вляза в тази зона аз,
ще вдигнат мерника послушно,
прицелили доброто в нас.
Навляза ли в такава зона,
отвъд морал, отвъд вина,
те ще постъпят по закона
на нашта „правова” страна.
Затуй, излишно да не страдам
и чист да е тоз мой конец,
в ръцете свои съм предаден,
като на най-добър стрелец.
х х х
Не потъвам в вода
и във плам не изгарям:
Цял аршин дължина,
половин - ширина,
този карцер е Раят.
Но не всекиму Бог
даде площ, тъй разкошна:
Зад сибирския ров,
глъбината за гроб
им замерваха общо.
И на тясно в пръстта,
както бяха приживе,
споделили скръбта,
със прегръдка в смъртта,
рухнаха като живи.
Бързо слегнаха те,
без да искат и спорят.
До бащата - дете,
до хъшлака - поет,
в обща влага и горест.
Във дворец, по-студен
и от братска могила.
Посребрен и смъглен.
Но и в нейния тлен,
щом за дъх нямаш сила,
то във истински гроб
бих направо възкръснал!...
Но да моля за тоз
съдбоносен въпрос,
сякаш малко е късно.
х х х
Аз спя в легло на мъртъвци
и в сън сънувам свойто детство.
Не е ли все едно, почти,
с кого ще бъдеш във съседство?....
По-умен е от мен мъртвецът,
по-сериозен, обезпечен.
И може би, по-честен днес е.
Но не и - по-сърдечен!...
х х х
Няма пролет да дочакам
в карцерния мрак.
Право към Христа, от мрака,
ще поема млад.
Ще помоля Бог за място
край Еклесиаст.
Песни там да слушам ясно,
да ги пея аз.
Тихо седнал бих край печката,
сложил бих дърва.
И за теб бих писал вечно
псалмени слова.
Но таят стените ледни.
Карцерът - мълчи.
И горят две ненагледни,
пламенни очи.
х х х
Ела до мен, тъй както
яви ми се в съня:
С оранжевото палто,
сред цветна тишина.
Под есенна позлата,
полуизвила гръб.
На Левитан мечтата,
на битието - скръб!...
х х х
Не мълви, че толкоз рано
ний си легнахме да спим.
С бас зави ни днес бурана
и с тенор неустрашим.
От симфонията снежна,
проглушила в мен съня,
нивга няма с обич прежна
да повярвам на деня.
х х х
Човекът тук, дори и гладен,
зове на помощ чудо пак.
И с палец, от мраза разяден,
той тича в небесата чак.
Отдавна пръста е отрязан,
но пак боли като фантом.
И в сняг, най-общо ако кажем,
химера влиза в своя дом.
И, същи над Цезар над арена,
„Живей!”, повдига длан със стон,
сбрал химни, плач и песнопения
във един спасителен псалом.
Христос е той, Христос, ранения.
Във язви гойни и в тъга,
като стигматни възпаления
от допир с вечната тайга.
х х х
Прах и свисък близък, близък.
И вихрушка на възбог.
На шейна към нас пристига
снежният якутски бог
Добър вечер, бог метели!...
Както миналия път,
ще не спреш за три недели,
скрил от погледа светът.
Прах и стонове ужасни
във следите ти летят.
И виелицата расне.
И стопява се светът.
х х х
Паметта ти толкоз зло
скри, без чет и мяра.
Тя те лъга цял живот.
Днес й нямай вяра.
Може би там градове
няма днес зад мене.
Само вечни ледовете.
Езера студени.
Може би светът е сняг,
страх до изнемога,
и тайга, от бряг до бряг,
вслушана във Бога.
х х х
Ти не ни осъждай строго,
милостив към нас бъди.
Ще намерим път към Бога
по най-верните следи.
По скалите ще възлезнем
горе, в небесата чак.
Но пред Бога, за да влезнем,
мост ще ни е нужен пак.
Ний от стих ще го направим,
и надежден, и висок.
И, през облаците право,
ще се възкачим при Бог.
И прекрачвайки тоз мостик,
лекичко ще кимна вам -
че и част от ваште злости
с нас не взехме за натам.
х х х
В минути нощни, мразовити,
осатанел от тишина,
аз хвърлям в свода позивните:
„седемдесета ширина!”...
И вярвам, геолог брадати,
съзрял небесните искри,
ще скръсти две координати
на тез вълшебни планини,
де аз, Танхойзер до Венера,
пленен от снежна белота,
живея в пещерни поверия
под факлата на таз мечта,
дошъл до вас през всички бродове,
да мръдна плещи на Сампсон,
порутил каменните сводове,
с един многовековен стон!...
х х х
Щом млъкнат бураните ледени
и път се разкрие тоз час,
две длани, от слънце огреяни,
ти, юг, пак протягаш към нас.
В реда на природните видове,
над черния пролетен лес,
в небето рисунки евклидови
чертаят тез жерави днес.
Но с облака мокър изтриващи
чертежа им, литнал към юг,
под багри, над всичко униващи,
пак бури затягат ни тук!...
х х х
И пролетта аз виждам пак
от свойто болнично прозорче.
Не е обагрена във злак
и даже мръсничка е още.
Далеч от свежия акцент.
Тя като снимка е двуцветна.
Тя като снимка е двуцветна.
И сняг прехвърча на момент,
и щраква в блендата момента.
И сънните мъгли над нас
скриптят със дългите си оси
и път чертаят в тоя мраз
в безкрайно тъмни коловози.
И жерави, на шир и длъж,
крещят към март: „Добре дошъл си!”...
И първите му капки дъжд
усещаш като сетни сълзи.
х х х
Разсейте се, цветни тумани,
над моя отрекъл се ден.
В залетите с ужас лимани
открийте пътека пред мен.
Стори невъзможното, Боже!...
Сред сняг и сред вечна мъгла,
подобно дихание божие,
ти, пролет, над мене ела!...
По-трезва от слава таворска,
опорна като ледокоп,
ела, като чудо задморско,
громящо леда в моя гроб.
Сияеща и срамежлива,
сред лес, който вечно мълчи,
ела, като лейди Годива,
снега заслепила с очи.
Мини по пътечката дива,
сред папрат и рижи треви.
Открий за нас билката жива,
край язове с мръсни върби.
Пропей с приказливи висулки,
над черния пещерен мрак.
Мини покрай вси караулки
в басмената рокличка пак.
Каквато бе преди потопа,
громяща леда сред мъгли,
такава и днеска потропай
над шахти и рудници зли.
Сред избите палвай лампади.
Събуждай ти птиците пак.
Със свитки от зли снегопади
ти дай за грядущето знак.
Пръсни златни слънчеви грейки
сред мрак, който вечно мълчи.
Самотните елхови вейки
с иглички от злак облечи.
Повей с белоснежна поличка.
Със гъските диви играй.
С резба от брезова коричка
в очите човешки сияй.
Сложи свойта рокля венчална,
брилянтния пръстен сложи.
И влез, като Слава сакрална,
сред ад от човешки лъжи.
